Руби Диксън
Огънят в целувката му (34)

Глава 34

Саша

— Не мога да повярвам, че си тук, и че си добре. Толкова бях притеснена за теб, Клауд — възкликнах. — Нямаш си и идея. Толкова бях стресирана. Дълго време не знаех дали ти и Ейми сте се измъкнали от Форт Далас живи. Всичко, което знаех, беше, че паднах и после се събудих с различен дракон.

Изражението й бе пълно с разбиране.

— Трябва да си била толкова уплашена. Толкова съжалявам, Саша. Ако знаех, че ще паднеш от гърба на Каел, никога нямаше да се опитам да те взема. Просто те стреляха по нас и трябваше да взема решение бързо, и Дакх не обръщаше внимание на бойните ни планове…

— Не е? — Веднага се почувствах защитнически настроена към Дакх. — Трябва да е имал причина.

— Забрави за всичко в момента, в който се приближихме към града. — Размаха ръка. — Не се опитвам да го обвинявам. Трябваше да го очакваме. Без половинка умовете им са като швейцарско сирене — пълни с дупки — погледна ме любопитно, докато се насочвахме към следващите стълби. — Как е Дакх, между другото? Когато го видях за последно, беше много, много луд.

— Чудесно — отговорих. — След като се, а, свързахме, умът му е наистина ясен. Гарваните почти изчезнаха.

— Гарвани? — Клаудия изглеждаше объркана. Спря пред тежка желязна врата. — Това ли вижда той? Каел сподели с мен веднъж „лудостта“ си и беше като телевизор с всички програми, включени наведнъж. Непрестанно наводнение. Но Дакх вижда гарвани?

Кимнах, любопитна за това.

— Така е. Каза, че са настанени на раменете му и му казват лоши неща. Но си отидоха, повече или по-малко. Все още му е зле, когато се опита да си спомни нещо за миналото си, преди да мине през Разрива.

— Каел също. — Тя изглеждаше тъжна. — Чувствам, че има толкова много неща, които трябва да знаем, а липсват. — Прехапа устна, безсилието й е очевидно, когато сложи ръка на вратата. — Никога не съм го казвала на Ейми, но понякога Каел ми казва нещо единия ден, а на другия го е забравил. Сякаш цялото му минало, историята му, просто изчезва от ума му без котва.

Звучеше толкова сърцераздирателно познато.

— Същото и при Дакх. Пиша в дневник на всичко, което ми е казал. Надявам се да мога да свържа всичко.

Очите й се разшириха.

— О, Боже, това е толкова добре идея. Трябва да си намеря тетрадка следващия път, когато Каел е навън.

— Мога да ти донеса — казах й.

Клаудия засия и почука на вратата три пъти.

— Ейми ще е толкова шокирана, когато те види!

Почувствах се неудобно от думите й. Различно ли изглеждах? Знаех, че напълнях след Форт Далас, където нямахме пари за храна и никаква надежда. С Дакх имах прясно месо, ако искам, и постоянно ядях от не толкова остарелите храни от рафтовете. По дяволите, на следващия ден, след като с Ема взехме готварската книга, направихме пресен хляб в холандска фурна над огън. Чувствах се виновна, че не го получавах по-трудно.

„Не бъди глупава“, каза ми Дакх отдалеч, мислите му бяха пълни с обич. „Борбата за храна не е нещо, с което трябва да се гордееш. И тялото ти трябва да е здраво, за да може семето ми да порасне в теб, както в половинката на Каел.“

„Ъм, едно по едно, моля. Все още свиквам да съм драконова съпруга. Нека не хвърляме и бебе в кашата. Не съм сигурна дали съм готова за яйце все още.“

„Яйце?“ Можех да чуя смеха в мислите му. „Едва ли. Децата Драконѝ по-скоро се появяват от корема върху горещ пясък и крещят гнева си към майките, преди да бъде срязана пъпната връв.“

„Е, това звучи очарователно. Да се надяваме да запазват огненото дишане за себе си, докато не стигнат зряла възраст.“

„Не и докато не минат ритуала.“ Дакх бе развеселен. „Не мога да си представя, че сме по-различни от хората в този аспект.“

„Нула процента по отношение на дишането на огън в сравнение с хората, мога да те уверя. И се радвам да чуя, че няма огнедишащи бебета.“

„Изобщо. Вземат от огъня на майката и той подпомага детето, докато той или тя не навърши годините, в които може да се възпроизвежда. Веднъж, щом се роди детето ни, ще получиш огъня ми отново, за да допълни твоя, но ще бъде приятно изживяване, мисля.“

— Човече, разговорлив е, а? — спомена Клаудия, хилейки се към мен. — Каел е доста тих. Мисля, че повече му харесва да шпионира мислите ми.

Почувствах как се изчервявам.

— Просто има доста неща, на които да коментира, предполагам. Съжалявам. Не се опитвам да съм груба.

— Изобщо не си. — Погледът й бе знаещ. — Трудно е да се концентрираш върху хората около теб понякога, когато имаш упорит дракон в ума си.

— Наистина.

Чух звука на ключалка, която се отключва, и езикът на ключалката се плъзна. След миг Ейми погледна през цепнатината на вратата.

— Влизай.

— Ейми — казах топло за поздрав. — Толкова е хубаво да те видя!

— Влизай бързо — каза ми Клаудия. — Опитваме се да разпространяваме на минимум мириса й.

Влязохме вътре и жената бързо заключи вратата зад нас. Ейми веднага отиде до някакъв рафт и запали ароматна свещ с дълга запалка.

— Добре — каза тя след миг и разтвори ръце за прегръдка. — Сега ела и ми дай подходящо посрещане, Саша!

Прегърнах я ентусиазирано, внимавайки за крака й.

— Изглеждаш невероятно добре, Ейми. Как е новият ти дом?

— Тих — каза меко с ярка усмивка, която обаче не стигна до очите й. Ох.

„Каел каза, че сестрата е обезпокоена. Тревожи се, че е бреме, и че гнездото е редовно нападано. Трябва да се крие постоянно.“

Бедната Ейми.

— Е, по-добре е от Форт Далас, нали? — Задържах ръцете й и ги стиснах. — Не знам за теб, но на мен ми харесва да съм далеч от училищния автобус, в който живяхме. Беше толкова отвратително горещо в слънчев ден. Тук е приятно и хладно. — Огледах се, възхищавайки се на покоите на Ейми. Голяма стая бе може би някакъв вид конферентна зала — с футон срещу едната стена и пълен рафт с книги на другата. Имаше няколко сгънати стола, разхвърляни наоколо, и ароматни свещи. Много. Ейми винаги бе обичала хубавите вещи и видях ярки, цветни завеси, драпирани по стените в случайна последователност на цветове, както и купчина весело разхвърляни възглавници на леглото й. — Виждам, че сте търсили украси — подразних ги. — Интересен изблик на цветове.

— Харесва ми — каза срамежливо Ейми. — Помага тук долу да е хубаво, когато е слънчево и приятно навън, и не мога да изляза.

— Но си в безопасност тук — казах решително. — Това е важното. Със семейството си си и си в безопасност. — Клаудия изглеждаше облекчена, че съм съгласна с нея. Ейми трябваше да се чувства леко полудяла, заключена тук. Не я винях, но сега ставаше въпрос за оцеляване. — Връщали ли сте се във Форт Далас, след като го напуснахте?

— Мне — каза Клаудия и погали ребрата си. — Бях заета да се лекувам. Въпреки това нямам проблем да не се връщам. Там няма нищо за мен. Седни тук и да направя кафе, става ли?

Седнах на мястото, което ми посочи Ейми, любопитна как ще направи кафе без електричество. Нямаше огън тук долу, които бе начинът, по който Дакх, Ема и аз бихме си го направили в магазина. Но Клаудия грабна каната за кафе и я напълни с вода, след това посочи пода. — Ще изтичам до горе и ще помоля Каел да я стопли. Ще се върна след миг.

Е, така, вече разбирах.

— Добре.

Тя изчезна през вратата, затваряйки я бързо зад себе си, и се обърнах към Ейми.

— Сестра ти изглежда слаба. Всичко наред ли е?

Усмивката на Ейми трепереше.

— По-добре е. За известно време се редуваха съзнание и безсъзнание.

Мразех да чувам това.

— Толкова зле ли е била ранена?

— Да. — Ейми изви ръце в скута си. — Каел се увери, че има доктор, обаче. Наистина се грижи добре за нея. Не искам да се тревожиш за Клаудия. Справя се по-добре, обещавам.

— Знам, че Каел се грижи прекрасно за нея, ако е като моя Дакх. — Почувствах се тъжна за Ейми, защото изглеждаше загубена. Забавно бе как винаги съм била леко ревнива за връзката, която тя и Клаудия имаха, а сега, когато Клаудия бе с дракона си, Ейми вероятно се чувстваше изместена. Като добавим и странните обстоятелства, при които живееше тук, извън Форт Далас, вероятно не се чувстваше в безопасност никъде. Не че Клаудия щеше да позволи нещо да нарани малката й сестра, но напълно разбирах несигурността, която вероятно изпитваше. — Как си? Как се справяш?

— Чувствам се като багаж, естествено — сви рамене Ейми. — Как да не се чувствам така? Трябва да ме защитават и да ме държат в тази стая през цялото време, и въпреки това сме атакувани от други. Не мога да помогна с нищо. Тревожа се, че сестра ми ще започне да се възмущава от факта, че тя и Каел са вързани тук… с мен.

— Никога — казах й. — Сестра ти те обича. Винаги ще те гледа.

— Това е част от това защо се чувствам виновна, мисля — каза Ейми. Зачопли по туниката си, без да среща очите ми. — Винаги съм проблем, никога решение. Чувствам се сякаш не мога да направя нищо, за да помогна. И всичко се променя ден за ден. Просто… не знам какво ще донесе бъдещето.

Пресегнах се и хванах ръката й.

— Всичко ще е наред, Ейми. Обещавам. Ако искаш винаги можеш да дойдеш да живееш с мен. Дакх и аз сме се настанили в търговски център в покрайнините на руините. Не ни атакуват дракони, както в Стария Далас. И имаме много парфюми, с който можеш да прикриваш миризмата си, както прави приятелката ми Ема.

— Ема? — Намръщи се Ейми.

— Приятелка, с която се сдобих — казах. — Живее сама и прикрива миризмата си от драконите, за да е в безопасност.

— Кой е в безопасност? — попита Клаудия, връщайки се в стаята с каната за кафе. От нея се издигаше пара и в стаята се разнесе аромат на варено кафе.

— Ема. Срещнах я, когато аз и Дакх спряхме в търговския център на една от магистралите. Отдалечено е, но е тихо — казах й всичко за начина, по който срещнах Ема и как тя прикриваше миризмата си с урина от елен първоначално, а сега с парфюм. — Има начини — казах нетърпеливо. Исках да дам надежда на Ейми и знаех, че точно сега трябва да се бори. — Ема не е хваната от ничий радар. Мирисът й е добре скрит. Дакх каза, че му мирише ужасно. Ако направим и Ейми да мирише по същия начин, тогава ще има известна свобода.

Сестрите си размениха поглед.

— Хубава оферта е — каза Ейми, пръстите й все още се занимаваха с подгъва й. — Но какво ще правя, дори ако имам свободата да се движа наоколо? Не мога да отида никъде с ранения си крак. Трябва да съм седнала през цялото време. — Сви рамене. — Вероятно е по-умно да продължа, както досега.

Мразех да чувам такава унилост в гласа й, но не можех да я принудя да бъде смела.

— Има вариант, най-малкото.

— Така е. Благодаря. — Усмихна ми се. — И мога ли да кажа колко удивително е да те видя отново и да изглеждаш толкова добре? След като не чухме нищо от теб, започнах да се страхувам от най-лошото.

Клаудия наля кафе в чаша и ми я подаде.

— Признавам, любопитна съм какво ти се е случило. Ще се радвам да чуя твоята гледна точка.