Руби Диксън
Огънят в целувката му (42)

Глава 42

Саша

Чувствах главата си, сякаш е била отворена.

Тих, неволен стон ми се изплъзна от устните ми, когато се върнах в съзнание, мислите ми бяха мудни.

„Дакх?“, опитах, но нямаше отговор. Отне ми миг да осъзная какво се случи. Тейт се върна заедно с главорези. Удариха ме по главата и не знаех къде съм или къде е Дакх. Проверих китките си, но те все още бяха здраво заключени зад гърба ми. Лежах на едната си страната на нещо, което приличаше на диван, и имах превръзка на очите си, която ми пречеше да виждам. И подушвах урина от елен.

Това бе наистина, наистина странно.

Защо беше цялата тази врява да ме отвличат? Не разбирах. Опитвах се да не се страхувам. Трябваше да съм спокойна, да разбера нещата. Ако ме искаха мъртва… вече щях да съм. Значи трябваше да има някаква причина.

— Ехо? — извиках, гласът ми бе сух и дрезгав. Чувствах устата си сякаш съм дъвкала мръсен чорап. — Има ли някой?

— Млъкни — изръмжа наблизо Тейт. Оттам трябваше и да идва мирисът на урина.

Сковах се.

— Защо ме отвлече, Тейт? Какво, по дяволите, става?

— Казах да млъкнеш — изсъска ми, — или ще ги привлечеш — чу се звънтене и чух как тежестта му се измести, което ме обърка. Да не би… и той да е завързан?

Изпробвах белезниците си, които издадоха същия звук. В такъв случай защо трябваше да слушам какво ми казва?

— Кажи ми какво се случва. Защо ме взеха? Защо…?

— Саша, по дяволите. — Гласът на Тейт е нисък и яростен. — Ще ти кажа, каквото мога, просто пази шибана тишина, разбра ли?

Звучеше леко… уплашен. Странно. И тревожно.

— Добре — прошепнах. Извих китки в белезниците, опитвайки се да видя дали ще мога да ги разхлабя или да изхлузя ръката си, но не се получи. — Кажи ми какво става. Кой командва?

— Номади — каза равно.

Това ме разтревожи. Никой не харесваше номадите. В наши времена, „номад“ означава беззаконен бандит, който не си играе мило с другите. Поради тази причина бяха номади. На земя, пълна с лъжливи, изиграващи те крадци, те бяха най-лошите от групата.

— Защо работиш с номади? — прошепнах.

— Не. — Сдъвка думата и чух иззвъняването на белезниците му отново. — Заловиха ме, преди да се върна във Форт Далас, благодарение на гаджето ти дракон, което ме остави в средата на нищото. — Премести тежестта си. — Направих сделка с тях — давам те в замяна на свободата си.

— Уау, не си ли шибаният принц Чаровен — промърморих. — Ако това не стане, какво ще правиш?

— Те ме предадоха — изръмжа той. — Трябваше да ме пуснат, след като те пипнаха. Това беше сделката. Шибаните копелета те взеха и след това ме хвърлиха заедно с теб тук.

Добре, исках да го захапя. Но имах нужда от повече отговори, и докато говореше, трябваше да се опитам да ги получа.

— Къде по-точно е това „тук“? Не виждам нищо.

— Това е, защото не искат драконът ти да те намери.

Бях учудена от това. Откъде знаеше, че мога да си комуникирам с Дакх телепатично? Никога не бях го казвала на Тейт.

— За какво говориш?

Той въздъхна.

— Нямам си идея. Казаха, че може да вижда през очите ти или нещо такова. — Отново изшумоля. — Така че ако искаш да извикаш люспестото си гадже и ни спаси, ще е фантастично. И по-добре скоро, отколкото късно.

— Защо? Какво ще стане по-късно? — Не му посочих факта, че моят Дакх няма да се напряга да го спаси или че не мога да го чуя точно сега. Опитах се да потърся с ума си моя дракон, но всичко, което намирах, бе тишина, и бях уплашена. Ами ако са му направили нещо? Исках да се сритам за това, че го отпратих. Моят Дакх. Имах най-добрия, най-чудесния партньор, съществувал някога, и аз го отблъснах, защото бях ядосана.

Никога отново, заклех се. Ако в бъдеще чувствата ми бъдеха наранени или се чувствах предадена, щеше да се наложи да го преглътна и да се справя с дракон в главата си. Мисълта, че нещо може да му се е случило, бе напълно непоносима, и трябваше да преглътна още сълзи. Моят Дакх.

— Защо го искат? Какво си мислят, че могат да правят с дракон? Много ядосан, много вероятно нежелаещ да сътрудничи дракон?

— Не знам — каза Тейт. — Казах ти, не знам нищо.

— Знаеш повече, отколкото мислиш. Как знаеш как да прикриваш мириса си?

— Тези го направиха — отговори. — Малък трик от другите, които имат. Слушай, Саша, трябва да извикаш гаджето си дракон тук, и то бързо. Тези хора имат някакъв план и съм сигурен, че не е хубав. Аз… — Рязко замлъкна.

— Какво? — Попитах. — Какво има? — Повдигнах глава, опитвайки се да видя нещо под превръзката, но всичко, което успях да видя, бе бледа линия светлина.

Никакъв отговор от Тейт.

Чу се звук на отваряща врата.

Повдигнах брадичка, сякаш повдигането на главата ми щеше да ми помогне да разбера какво става.

Стъпки. Няколко от тях. Кожата ми настръхна от тревога и осъзнах, че има особена миризма, като плътен, пикантен одеколон. Не неприятен, като миризмата, покриваща Тейт. Всъщност бе позната и успокояваща, въпреки че не можех да си спомня откъде.

— Виждам, че нашият нов малък приятел е буден — каза странен, замъглен глас. Акцентът му бе необикновен и плътен, сякаш английският не бе родният му език. — Здравей, Саша.

Седнах изправена, давайки най-доброто от себе си да не показвам объркването си.

— Кой е?

— Никой важен — каза мъжът с лек, развеселен кикот. — Как е главата ти?

— Боли — отговорих предпазливо.

— Наистина не трябваше да те удрят по главата с бухалка. Хората са толкова… крехки.

Това звучеше ужасно познато. Кожата ми отново настръхна и присвих очи зад превръзката, пожелавайки си да мога да го видя.

— Познавам ли те?

— Страхувам се, че не. Но с нетърпение очаквам да се опознаем.

Това звучеше… зловещо. Повечето мъже желаят да опознаят една жена само ако искат едно определено нещо, а аз не исках да го давам.

— Тогава може ли да разкопчаете ръцете ми?

Непознатият издаде съчувствен звук.

— Страхувам се, че не. Трябва да те държим със завързани очи, за да запазим местоположението ти в тайна. Сигурен съм, че разбираш, скъпа.

— Азар, имахме сделка — намеси се Тейт. — Да ти покажа къде да намериш гадже на дракон и в замяна да ме върнеш във Форт Далас.

Наум повторих името. Азар. Азар. Ще го запомня.

— Да, имахме сделка — каза Азар с този любопитен глас. — И ти свърши възхитителна работа с намирането на жена за нас. Но как можем да сме сигурни, че това е драконова половинка? Не изглежда на типа, който подмамва златни дракони.

— Кълна се, че е. Той ме атакува — преследва ме, защото имах връзка с нея в миналото. Повярвай ми, тя е.

Изсумтях. Не можех да повярвам, че някога съм се страхувала от този нещастник.

Азар се изкиска.

— Не си ли съгласна с твърдението му, Саша?

— Просто си мислех, че е интересно колко бързо работи устата му и ме е продал — изкоментирах, пазейки тона си равен. — Благодаря ти, Тейт. Сигурна съм, че всички във Форт Далас ще спят по-добре довечера, знаейки, че ще бъдеш наоколо, за да ги предпазиш от Голямата Лоша Саша.

— Аха. Значи не съм единственият, забелязал липсата ти на лоялност — продължи Азар, с този гладък глас с акцент. — И затова си тук, приятелю. Наистина ми се иска да можеш да се върнеш във Форт Далас, но как да знам, че няма да им кажеш всичко за мен и групата ми мъже? За тактиките за объркване на дракони? Това ще попречи на плановете, които имам, и не мисля да позволя това. Не и след като бях толкова внимателен.

— Ако искаш да се моля, няма да го направя — каза студено Тейт.

Азар отново се изкиска.

— Не, не искам да молиш. Ранд?

Преди да попитам кой е Ранд, в стаята прозвуча изстрел, взривявайки тъпанчетата ми и карайки главата ми да звъни. Отдръпнах се в шок, когато нещо мокро удари лицето ми.

О.

Боже.

Мой.