Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 55 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Огънят в целувката му

Преводач: Сирена

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10164

История

  1. — Добавяне

Епилог

Ема

— Стой неподвижна — каза ми дрезгав глас. — Мърдаш.

— Съжалявам — казах покорно и наведох глава, когато Старият Джери отново заби иглата в скалпа ми. Радвах се, че не мога да видя какво прави там. Принудих се да остана неподвижна на стола. — Адски боли, това е.

— Следващия път не ставай заложник — каза ми Старият Джери рязко. Дръпна и чух срязване. След миг около главата ми бе увит дебел бинт. — Готово. Като нова. — Засмя се на собствената си шега.

— Благодаря, Джер. — Изправих се, трепвайки. Чувствах главата си стегната от бодовете и пулсираше като дявол. Предполагах, че трябваше да кажа на Саша да не ме удря толкова силно, но поне бе правдоподобно. Никой не задаваше въпроси за лоялността ми, особено след като прекарах цяла нощ плачейки за нараняванията си… и тъпия ми брат.

Мразех Бойд, но той беше безопасност в някакъв вид. Беше семейство. Сега нямах никого. Нищо. Нито дори приятелката си Саша.

Извадих няколко стари протеинови блокчета от чантата си и ги предложих на Стария Джери, като заплащане за шевовете. Сухото му лице светна и засия към мен, усмивката му бе пълна с дупки от липсващи зъби. Джери бе най-милият от групата номади. Все още бе кръвожаден убиец, но понякога имаше следа от бащинско отношение. Взе блокчетата и посочи към мен.

— Ако разтвориш тези, ела да ме видиш.

— Ще дойда. Засега предполагам, че ще е най-добре да се върна на работа. — Потупах превръзката на главата си, метнах раницата на рамо и се насочих се към вратата на малката сграда, представляваща лазарета на Джери.

Навън лагерът на номадите беше пълен хаос. Сгради пушеха, други бяха напълно разрушени. Имаше номади навсякъде и прецених, че Азар бе загубил половината си хора при атаката последната вечер. Лошо за мен, защото щеше да буйства известно време.

Но бях щастлива, че Саша и Дакх се измъкнаха.

Нямаше да мисля за Бойд. Иначе ще заплача отново. Дори не ми липсваше. Не и наистина. Мисля, че бях просто… тъжна за миналото. Той беше последната ми връзка с него.

Сега бях наистина сама.

Не можех да мисля за това. Вместо това огледах димящата околност. Старият хотел бе почти цял, но едната страна на сградата беше овъглена. Още няколко сгради горяха и мъжете се щураха наоколо, опитвайки се да спасят каквото могат. Азар стоеше наблизо, гледайки ги като сърдит дух. Потреперих от вида му и се насочих към входа на хотела.

Последното нещо, което исках, бе вниманието на Азар.

Бутнах двойните врати и вместо да се насоча към кухнята, завих към страничния коридор, към мястото, където имаше вътрешен басейн. Предупредителните думи на Саша звъняха в ушите ми.

„Ема, има само един начин да укротиш дракон. Знаеш как.“

О, Боже. Или бях най-големият идиот на света или… е, не, само най-големият идиот на света. Нямаше „или“ там. Разбира се, знаех как да укротя дракон. Не бях очарована от мисълта, но…

Но трябваше да направя това, което чувствах за правилно, макар че, хич не ми се искаше.

Влязох при вътрешния басейн. Прозорците бяха мръсни, но почти непокътнати, и стаята бе широко отворена и просторна. Самият басейн беше празен, като гигантска бетонна вана. В средата, окован за дъното, имаше мъж. Определено не бе човек, очите му бяха черни като нощта и кожата му беше покрита със същия люспеста шарка, като на Дакх. Ръцете и краката му бяха широко разтворени, задържани долу с белезници. Едва можеше да движи тялото си и знаех, че трябва да агонизираше. Гривните бяха конструирани така, че да не може да променя формата си, разбира се. В момента, в който се опиташе, щеше да бъде обезглавен или крилата му щяха да бъдат разкъсани — или и двете. Азар не поемаше рискове. Ужасно изглеждащите уреди около главата и шията му сигурно му причиняваха невероятна болка и не исках да мисля за остриетата, притиснати в златния му гръб.

Едно по едно.

Кърт пазеше „затвора“ на мъжа-дракон. Влязох в стаята с басейна и посочих зад мен.

— Хей, Кърт. Азар има нужда от повече доброволци навън, за да угасят огъня в един от навесите. Каза ми да дойда тук и да наблюдавам дракона, след като не съм в добра форма. — Посочих към превръзката на главата си и направих гримаса. Предполагам, че този удар нараняването ми беше добра история за прикритие.

Кърт почеса дебелия си корем и подсмръкна.

— Мамка му. Защо трябва да върша целия тежък труд?

Успях да каза смирено „Съжалявам“ и да взема оръжието, което ми подаде. Прокле под нос и излезе, вървейки по-бързо, отколкото някога бях виждала да се движи дебелия му задник. Никой не смееше да кара Азар да чака.

Гледах го, докато изчезна, и затворих двойните стъклени врати към басейна, заключвайки ги зад мен. След като го свърших, оставих оръжието, махнах превръзката от главата си и бухнах косата си, колкото мога по-добре около болезнената рана, за да я закрия. Не желаех да изглеждам като инвалид, което бе един вид глупаво, предполагам. Не мислех, ме Зохр ще го е грижа.

Хванах металната стълба, която водеше в басейна, и влязох вътре. Правила бях това няколко пъти, за да храня мъжа-дракон, след като бе окован и не можеше да се помръдне дори на сантиметър. Стъпките ми бяха шумни по напуканата мазилка и той се обърна към мен, очите му се промениха в златно, докато се приближавах.

— Ем-ма — произнесе.

— Здравей, Зохр — казах меко. — Ще ти помогна. Просто… вярвай ми, става ли?

„Ема, има само един начин да укротиш дракон. Знаеш как.“

И започнах да се събличам.