Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 55 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Огънят в целувката му

Преводач: Сирена

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10164

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Дакх

Гледах объркано, когато женската отиде до стената и седна долу. Тя затвори очи и въздъхна тежко. Изглеждаше изтощена от това просто движение.

Не разбирах.

Исках да отида до нея и да я подуша отново, да се уверя, че бе будна и да говори още малко. Не разбирах думите й, но харесвах звука на гласа и брътвежа й. Повече от всичко исках да я чувам да говори, да виждам как лицето й се движи, как странните й черни очи гледаха лицето ми.

Исках да ме погледне в очите и да ме предизвика. Исках да се промени в бойната си форма, за да приема предизвикателството й и да я направя своя половинка. Всеки час, изминал без да направи това беше час, в който бе уязвима за другите мъжки, гладни за половинка.

Само мисълта ме накара да изръмжа от неудовлетвореност. Човекът беше мой. Не исках никой друг.

При звука на ръмженето ми въздухът се промени и можех да почувствам миризмата на страха, която отново започна да се излъчва от нея. Разочарован, отстъпих няколко крачки, за да й дам пространство. Не знаех какво правя грешно. Каел не беше ли успял да накара половинката си да го предизвика? Те бяха свързани, така че би трябвало да го бе направила. Миризмата му беше по цялото й тяло, огънят му — в кръвта й. Исках този човек да ме приеме като неин. Но за да го направи, тя трябваше да започне процеса по чифтосване.

Огледах я, чакайки да видя знак, че ще промени формата си. Нямаше го червеникавия цвят на чифтосването по бледата й кожа. Всъщност, тя изглеждаше по-здрава от преди. Нямаше признаци за люспи, нито следа от крило. Нямаше нищо за насърчаване на съчетаването.

Не знаех какво да правя. Никога не се бях сблъсквал с женска, която да не предизвика мъжки, освен ако не е била млада… или вече свързана с някого. Отново огледах женската. Тя не беше непълнолетна, не мислех така. Тялото й миришеше на зряла жена. Нито помирисвах някой друг по нея.

Убий я, прошепнаха гарваните в ушите ми. Не ти е от полза. Унищожи я.

Поклатих глава, за да ги накарам да замълчат. Исках тази женска. Тя бе моя. Може би… може би аз не давах правилните сигнали. Може би правех нещо грешно.

Но какво? Умът ми беше размътен от години на насилие и ярост и спомените ми бяха пълни с лешояди. Не можех да мисля, без да окуража мъчителите ми. Единствено половинката ми можеше да ме задържи с ясно съзнание. Трябваше да има отговор.

Може би… може би хората мислеха различно от Драконѝ. Може би правех нещо грешно.

Лъжи.

Щракнах с челюсти към гарвана, преди да може да каже нещо повече, прогонвайки го. Ако знаците на половинката ми бяха други, трябваше да ги науча. Но как? Замислих се за Каел и неговата човешка женска, но те бяха щастливо обвързани. Не знаех как да разпозная знаците на ухажване в една вече свързана двойка. Трябваше да видя другите хора.

Трябваше да се върна в човешкото гнездо.

Изправих се и трепнах доволно с крила. Разбира се. Това имаше смисъл. Имаше много човешки женски там. Можех да ги наблюдавам и да видя какви сигнали дават на мъжките. Веднъж щом ги разпозная, щях да знам какво да търся в моята женска. Пресегнах се за ума й, за да се опитам да й кажа къде отивам, но нямаше отговор. Мислите й бяха затворени за мен.

Не за дълго, обаче.

Веднъж щом я бележех, нямаше да може да се отдръпне от мен. Мисълта беше удовлетворяваща — да бележа не само тялото й, но и ума й. Много ми харесваше.

Ще я оставиш? Те се присмяха на мисълта ми. Глупак. Ще бъде взета от друг.

Не, остави я, добави друг. Остави я и си вземи нова половинка от човешкото гнездо.

Да я оставиш? присмяха се на мисълта.

Остави я! изискаха, шепнейки яростно в ухото ми.

Бях разкъсан. Не можех да я бележа в момента, но ако не откриех как действат хората, щях ли някога да го направя? Да я изоставя не беше отговор. Тя бе моя. Нямаше значение, че все още не я бях белязал. Тя принадлежи на мен и само на мен. Обмислих дали да не я взема с мен до човешкото гнездо, но те можеха да донесат огнени пръчки. Те не можеха да наранят дебелата кожа на Драконѝ, но човешката бе мека и деликатна и вече ранена от несръчността ми. Нямаше да я поставя в по-голяма опасност.

Тогава… какво? Някой щеше да я надуши и ако не бях тук да я защитя, щяха да я бележат.

Да я помиришат…

Въпреки постоянното бърборене на гарваните в главата ми, се опитах да мисля. Трябваше ми нещо, с което да покрия миризмата й. Да изключа сетивата на мъжкия Драконѝ, да го объркам, за да не разбере, че тя е там. Човешкият кошер миришеше на отпадъци, но можех да отида и да се върна достатъчно бързо, за да задоволя защитните си инстинкти.

Трябваше ми нещо, което да блокира сладкият й аромат. Нещо, което миришеше ужасно и остро, за да накара другите Драконѝ да го отбягват.

И момент по-късно знаех точното нещо. Спуснах се към перваза, измъкнах се от странното квадратно гнездо, което бях белязал за себе си, и се спуснах към земята долу. Там, на края на близките води имаше полуразложен труп на звяр с рога и копита. Беше тук от няколко дни, достатъчно дълго да се подуе и да влязат мухи в него. Вонята беше достатъчна силна, която се разнасяше по вятъра, внимателно го вдигнах с нокти и полетях обратно към гнездото.

Можах да подуша сладкия й аромат, преди да пристигна, и дори миризмата на гнилото същество в ноктите ми не беше достатъчна, за да спре ръмженето ми от нужда, което се появи в гърлото ми. Когато се доближих до перваза, видях, че тя се бе изправила на крака и се разхождаше близо до него. Когато ме видя, тя отстъпи назад, очите й бяха широко отворени от страх.

Женската каза нещо, увивайки ръце около себе си. Не разбирах думите й, но със сигурност знаеше, че го правех за да я защитя, нали? Пуснах мъртвото месо на ръба на перваза, така че отвратителната миризма да може да се разпространи по въздуха и да покрие мириса й.

Тя извика леко, вдигайки ръка към носа си и отстъпвайки до далечната страна на стаята. Бях доволен от това. Може би разбираше какво правя. Изревах в потвърждение към нея. Исках да я хвана с нокти и да заровя нос в косата й, но не смеех. Трябваше да отида и да видя другите хора в гнездото, за да знам как да я ухажвам. Всеки момент, който губех, беше момент, в който друг мъжки можеше да ме предизвика за нея. Погълнах с очи великолепната си женска, запомняйки слабото й тяло, след което неохотно се обърнах, връщайки се в небето.

Обиколих голямата каменна сграда, в която се криеше гнездото ми, но все още го имаше лекият, нежен аромат на моята женска във въздуха. Трябваше ми повече разсейване. Разочарован се върнах в гнездото ми и издишах огън, запалвайки трупа. Ужасна миризма се понесе по вятъра и женската издаде друг вик, когато полетях отново. Този път, когато обиколих сградата, нямаше друга миризма, освен тази на изгнила плът и овъглено.

Отлично.

Полетях към човешкото гнездо, махайки с крила колкото мога по-бързо. Трябваше да отида бързо, защото не трябваше да изпреварвам само съперниците си, но и гарваните, които живееха в мислите ми. Дори сега чувствах как чакат, готови да унищожат ума ми. Щяха да затегнат хватката си над ума ми прекалено рано, затова трябваше да бъда готов. Трябваше да се фокусирам върху женската си, моята половинка. Щях да направя всичко за нея.

Чувствах човешкото гнездо на безкраен полет разстояние и преди да го приближа, чух неприятен звук да се извисява. Слабо раздвижване на спомените ми напомни, че този висок звук се чуваше и когато хванах половинката си. Значи беше някакъв вид предупреждение.

Унищожи го, прошепнаха гарваните. Унищожи всичко. Сравни гнездото със земята. Имаш, каквото ти е нужно.

Огън облиза езика ми и ноктите ми се свиха от нуждата да наранявам, да осакатявам, да унищожавам. Щях да удовлетворя гарваните. Кръжах наоколо, размишлявайки. Вонята тук бе десет пъти по-лоша от всичко, което бях усещал, и главата ме заболя. Чувствах я пълна с птици; всички ядосани и борещи се да излязат навън. Ставаха все по-силни с всеки момент и чувствах как кълват очите ми. Щях да проваля половинката си.

Половинката ми.

Само мислейки за това, птиците се разпръснаха и можех да мисля ясно. Плъзгах се над гнездото, достатъчно да видя как хората тичат към скривалищата си. Това нямаше да помогне на задачата ми. Трябваха ми отвън и навсякъде, действайки като нормални хора. Никога нямаше да го направят, докато летеше дракон над тях.

Трябваше да се променя в двукраката си форма.

В момента, в който мисълта мина през главата ми, открих, че напълно бях забравил, че имам такава форма. Толкова отдавна бях в бойната си форма, изведнъж кожата ми ме засърбя от нуждата да се трансформирам. Щях да бъда уязвим така, но само ако ме хванеха.

Тогава просто не трябваше да позволявам това да се случи.

Отидох на известно разстояние от града и кацнах на равно място. Крилата ми се размахваха бавно, когато ноктите ми докоснаха равната повърхност, и ги разтворих. Наведох се и се опитах да си спомня как да се променя в двукраката си форма.

Момент по-късно се взирах надолу в дланите си, подпрени на земята. Човешки ръце. Изправих се бавно на крака, свивайки се, докато преоткривах чувството за тази си форма. Равновесието ми беше различно сега и се чувствах много близо до земята, но не по лош начин. В главата ми беше по-тихо и това беше хубаво. Свих дланите си, гледайки втренчено ноктите на всеки пръст. Толкова подобни на човешките, но все още смъртоносни. Хората изглеждаха толкова меки навсякъде.

Половинката ми. Тя също беше мека навсякъде. Изръмжах ниско, удовлетворен от мисълта и се обърнах, поглеждайки към човешкото гнездо.

Беше там на разстояние, странната стена, миришеща на огън и метал. Тръгнах целеустремено в тази посока, въпреки че щеше да отнеме повече време да стигна до там в двукраката си форма, отколкото в бойната. Трябваше да кацна на разстояние, за да накарам хората да си помислят, че бях напуснал района. Дори сега сирената тръбеше с предупреждение, което ме караше да стискам зъби.

По времето, когато стигнах до преградата, дразнещият звук на сирената беше спрял и можех да чуя ниския шепот на хората. Миризмата на гнездото беше съкрушителна толкова близо — огън, боклук, пот, кожа, месо… Поклатих глава, за да я прочистя. Нямаше смисъл да различавам всяка една. Най-добре беше да игнорирам всички. Поех си дълбоко дъх през устата и започнах да изкачвам барикадата. Ноктите ми правеха лесно откриването на опора и след няколко мига бях на върха на клатещата се стена. Снижих се, за да не ме видят хората и зачаках.

Не ми отне много да разбера, че повечето хора бяха глупави. Веднъж щом сирената им спря, те изпълзяха от къщите си, смеейки се и говорейки тези високи, странни безсмислици. Огньовете за готвене бяха отново запалени и след кратко време гнездото отново бръмчеше от движения. Ако разбираха, че ги гледа дракон, вероятно щяха да бъдат по-малко весели и по-сдържани.

Гледах, когато един човек се приближи. Миришеше на женска, но беше малка, по-малка от моята женска. Значи беше девойка. Малката отиде до близкия огън, където стоеше мъжки и разбъркваше нещо, което миришеше като печено месо. Усмихна се на дребната женска, избърбори нещо, взе нещо кръгло и го напълни с печеното, след което й го подаде.

Храна. Разбира се. Половинката ми вероятно бе гладна. Трябваше да я нахраня, когато се върна. Храненето беше инстинктивно в бойната форма, но разбира се, трябваше да запомня да храня моя човек. Тя не можеше да напусне гнездото и щях да й бъда нужен, за да се грижа за нея.

Мисълта ме изпълни с яростно удовлетворение и гордост. Да мисля, че ще нахраня половинката си. Моята. Чаках за нея толкова дълго…

Пред погледа ми се появи женска. Тази беше възрастна и миришеше… различно от моята половинка. Мръсна, потна и носеща миризмата на друг мъжки върху себе си. Устните ми се извиха от миризмата й. Тя се приближи към мъжкия до огъня, гледайки го с интерес, докато се движеше. Мъжкият погледна нагоре и се втренчи в нея, след което каза нещо. Тя посочи месото над огъня и извъртя леко бедра. Той се изхили и се наведе, притискайки лице към нейното. Миг по-късно той й подаде купа и тя започна да яде бързо. Тогава двамата се огледаха, шепнейки и отидоха зад купчина отломки. Докато гледах, мъжкият вдигна странната дреха на женската и я натисна отзад. Слабо можех да уловя звуци — и аромати — на разгонване.

Гарваните закълваха ума ми, но ги избутах. Не сега. Опитвах се да разбера човешките действия.

Бях объркан. Женската не предизвика мъжкия. Не смени цвета си с този на чифтосването. Не изчака той да я победи или да доминира над нея. Тя се засмя и бъбреше към него и дори сега говореше, докато той сумтеше и влизаше в нея. Не видях знаци на чифтосване, но те несъмнено го правеха.

Замислих се за начина, по който притиснаха лица. Това… това ли беше човешкият знак за чифтосване? Помислих за Каел и човешката му половинка, опитвайки се да се спомня дали бяха притискали лица, но мислите ми бяха неясни. Фокусирах се върху мисълта за моята половинка, за меките й кафяви очи и за заплетената й коса.

Може би да се грижа за храната на моята половинка беше достатъчно, за да я накарам да се разгони? Мисълта ме изпълни с вълнение и скочих от барикадата, приземявайки се обратно на земята. Видях достатъчно от тези хора и техния миризлив кошер. Беше време да се върна в моето гнездо.

При моя човек.

Трябваше да я нахраня и да се грижа за нея, да чакам да притисне лице към моето с нейния знак за чифтосване.

Разбира се, сега се нуждаех от нещо, с което да я нахраня. Замислих се за хората и купата месо.

Хммм.