Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 55 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Огънят в целувката му

Преводач: Сирена

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10164

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Саша

Не си тръгваше. Драконът просто стоеше и чакаше на няколко крачки от мен.

Не знаех какво да правя.

Болеше ме навсякъде, в главата ми беше пълна каша. Чувствах се замаяна, въпреки че знаех, че това се дължеше на страха. Не можех да си поема дъх. Бях в истерия, мислите ми се разпиляваха във всички посоки и продължавах да чакам дракона да се приближи и да ме изяде, но той не го направи. Чакаше. Това ме караше да се побърквам от безпокойство — какво чакаше?

Успокой се, Саша, казах си. И преди си била в лоша ситуация. Ще преживееш това, а ако ли не, най-малкото ще спре да те боли. Преживя Тейт. Можеш да преживееш и дракон. Ако искаше да те изяде, вече щеше да го е направил.

Странно, но това осъзнаване помогна. Фокусирах се върху успокояването на дишането си, поемайки си големи глътки въздух. Не гледах дракона, защото ако го направех, щях да откача отново, а не можех да си го позволя. Спокойно, напомних си. Отпусни се. Издишах бавно и отидох на мястото в ума си, където бях откъсната и в безопасност, както правех, когато трябваше да посещавам Тейт. Измъквах се от обкръжението си. Казвах си, че всичко е временно и всичко, което трябваше да направя, беше да премина през него. Дишането ми се забави и успокои. Сълзите спряха да текат и отново можех да мисля нормално.

Можех да мина през това.

Бях силна. Можех да оцелея, каквото и да искаше този дракон от мен. Оцелях от Тейт. Оцелях при Разрива. Можех да преживея всичко.

Затворих очи и умствено оцених раните си. Счупената ми ръка пулсираше от болка, но не мисля, че беше по-лошо от преди. Трябваше да наместя шината си, но можех да го направя по-късно, когато драконът не ме гледаше като ястреб. Само мисълта за него, толкова близо, изпрати трепет през тялото ми, унищожавайки моя Дзен, и си поех няколко пъти дълбоко дъх, за да се опитам да си го върна. Когато избистрих ума си още веднъж, продължих. Ребрата ме боляха, но щяха да се оправят. Не чувствах гръдния си кош сплескан, така че вероятно е само със синини. Чувствах хълбока си горещ и болезнен, дрехата ми беше намокрена с кръв. Добре, това означаваше, че бях простреляна. Не можеше да бъде лоша рана, иначе нямаше да бъда в съзнание. Щях да бъда мъртва. Така че трябваше да е незначителна. Добре. Можех да се справя с това.

Още веднъж си поех дъх, фокусирайки се върху по-големия проблем, който имах.

Драконът. Отново потреперих от мисълта, но се принудих да остана спокойна. Рационална. Клаудия познаваше дракон и беше добре. Тя беше умна и вярвах на преценката й. Ако мислеше, че бе в по-голяма безопасност с нейния дракон, отколкото във Форт Далас, трябваше да бъде права. Добре тогава. Не всички дракони бяха лоши.

Чух звука на щракащи челюсти отново и не трябваше да отварям очи, за да знам, че хапеше въздуха. Това, което виждаше, бе извън моите сетива, но каквото и да бе то, ме накара да посърна. Какво щеше да стане, ако се умореше да хапе въздуха и решеше да започне с мен?

Но Клаудия не беше уплашена от нейния.

Ако искаше да ме изяде, щеше да има доста време да го направи.

Беше време да съм смела. Боже, мразех да съм смела.

Преглътнах трудно и отворих очи. Драконът все още ме гледаше съсредоточено. Очите му променяха цвета си от черно към златно, докато го гледах и плъзнах пръст в дънките си, чудейки се дали това означава нещо лошо. Имаше само един начин да разбера.

— Здравей — казах меко.

Нямаше отговор. Предположих, че не трябваше да бъда изненадана. Той беше дракон, разбира се. Никога не ги бях чувала да говорят. Клаудия каза, че нейният беше проговорил в човешката си форма.

— Можеш ли да се промениш, за да можем да си говорим?

Очите примигнаха бавно. Бях едновременно очарована и ужасена от въртящите се цветове в златните му зеници.

— Нещо? Можеш ли да ме разбереш?

Драконът се придвижи напред, главата отново се наведе. Вътрешно се свих, но се принудих да остана неподвижна, когато големият нос се плъзна нагоре по ръката ми и помириса косата ми. Можех да почувствам дишането му срещу мен, горещ и плашещ, миришещ на дим, и устата ми пресъхна. Зъбите му бяха дълги колкото ръката ми и беше на сантиметри от лицето ми…

Но той единствено ме подуши, след което носът му се снижи, притискайки бедрото и раната там. Изръмжа ниско.

— О, Боже, не прави това — прошепнах.

Очите му отново се върнаха върху мен, ръмженето спря. Подуши косата ми, почти като кон. Наистина, наистина, наистина голям кон. Със зъби.

Когато спрях да говоря, главата отново се наведе, и огледа раната ми, душейки окървавения деним. Поех си дъх, докато ме преглеждаше, след това ме бутна отстрани, събаряйки ме. Паднах на ранената си ръка и задуших вик на болка, защото драконът беше очарован от най-новата ми рана и не посмях да го отблъсна. Така че останах легнала, извивайки торса си настрани, за да не тежа върху ръката си.

Нещо горещо и гладко се придвижи по крака ми и изскимтях, когато зъбите се показаха, устните на дракона се свиха. Изръмжа, когато се раздвижих, затова отново замръзнах, прехапвайки кокалчето си, за да остана тиха. Да не би да беше привлечен от миризмата на кръвта ми? Затова ли беше толкова очарован от раната ми? Това ли беше предвестника на атаката му? Едва успях да преглътна друго изскимтяване, докато зъбите му внимателно драскаха раната ми, и затворих очи. Бях толкова страхлива, че не исках да погледна… не можех. Просто не можех.

Звукът от разкъсване на деним ме накара да ги отворя отново. Погледнах изненадана, докато драконът разкъсваше дънките ми, вече крехки и износени от годините употреба. Платът се разпра с пронизителен звук — чак до колана, — и долната ми половина се разголи изцяло.

Драконовата глава отново се наведе и помириса кожата ми. Видях кръв по цялото ми бедро, заедно с натъртвания. Един от куршумите вероятно ме беше пернал. Той изръмжа отново и докато гледах, езикът му се подаде и ме облиза.

Отне целия ми контрол да остана неподвижна. Езикът му беше горещ и мокър от слюнка и го почувствах като шкурка, триеща се по кожата ми. Не беше никак успокояващо. Всъщност от това повече ме заболя. Не че имаше начин да го спра, така че затворих очи и отидох на моето „добро“ място. В ума ми, това бе обратно в света, какъвто бе преди. Там нямаше Разрив, нямаше дракони, нямаше смърт. Беше приятно, тихо и спокойно. Представих си поляна, пълна с птици и пеперуди, цъфнали цветя сред тревата. Днес реших там да има и елен. Може би някой млад, веселящ се сред цветята, небето бе толкова синьо, без вида на Разрива. Беше спокойно и утешително, и си представих поток близо до поляната, пълна с риба, водата бълбукаше.

Блаженство.

Дакх

Свърших с почистването на раната на половинката си, а тя не се беше помръднала. Сърцето ми биеше силно в гърдите ми, и я подуших, разтревожен. Със сигурност това малко действие не беше пречупило малкото й тяло? Но не, тя дишаше.

Просто… не отговаряше.

Подуших я отново, но тя пак ме игнорира. Спеше ли? Може би беше уморена. Огледах я, прокарвайки носа си нагоре-надолу по малкото й тяло. Кракът й вече не кървеше, което беше добре, въпреки че бях притеснен, че меката й кожа можеше да не издържи на грижата ми. На местата, на които я близах, кожата й беше оцветена в тъмно червеникаволилаво. Опитах се да бъда нежен, но вероятно не беше достатъчно. Докоснах с език кожата й, проучвайки. Вкусът й беше сладък и част от мен желаеше тя да продължава да кърви, за да продължа да се грижа за раната й, да продължа с облизването на възхитителния й вкус.

Изяж я. Нека кръвта й да оцвети зъбите ти.

Гарваните се бяха върнали, говорейки бързо в ушите ми. Игнорирах ги и вдишах аромата й отново. Това ги накара да се махнат за малко. Моята женска миришеше като човешкият кошер, но под това харесвах миризмата й. Прокарах муцуната си по голата й кожа и спрях при върха на бедрата й.

Можех да помириша влагалището й.

Обля ме нужда, нещо, което не бях усещал от много дълго време. Бях изненадан от силата й, след което й се оставих да премине през мен. Разбира се, че изпитвах желание към нея. Тя бе моя половинка. Бях я избрал.

Слаба, извикаха гарваните.

Пренебрегнах ги. За пръв път от дълго време ставаше по-лесно да им откажа, да ги избутам настрани. Беше заради нея и го приветствах. Трябваше да се съсредоточавам повече върху моя човек, вместо върху тях, ужасните им думи и крила. Отново прокарах нос по нея и го притиснах към бедрата й, вдишвайки дълбоко аромата на вагината й. Беше мускусна и приятна. Не възбудена — не още. Но с времето щях да я накарам да ме предизвика. Щях да приветствам атаките й, след което щях да я покоря като добър мъжки Драконѝ.

И когато я укротях, щях да я бележа като своя половинка и да й дам огъня си. Дотогава, трябваше да съм търпелив.

Неохотно отдръпнах носа си от сладкия й аромат и я хванах с нокти. Тя беше отпусната, затова я вдигнах до носа си, за да проверя дали диша. Когато се уверих, че го прави се успокоих и седнах на бедрата си, притискайки я към гърдите си. Щях да спя увит около нея, за да я защитавам.

От сега нататък тя беше моя, за да бдя над нея.

Саша

Беше странно да се събудиш и да откриеш, че цяла нощ си спал в ноктите на дракон. Не мисля, че бях спала цяла нощ, откакто Разрива се появи, защото нещо винаги се натрапваше на мислите ми и ме дърпаше от спокойствието на дълбокия сън. Неща като умиране от глад или тревога за безопасността ми. Неща като Тейт.

Неща като дракони.

Но… бях спала. Не знаех кое време е и отворих очи, премигвайки от дневната светлина, която се процеждаше в стаята. Беше по-ярка от преди, така че трябва да бе минало време. Все още бях в крака на дракона, ноктите образуваха клетка около мен. Беше топло и удобно, но когато се разбудих, страхът се върна. Бях държана от дракон и не знаех какво да правя.

Останах неподвижна, ужасена. Драконът не се движеше, но от този ъгъл не можех да видя лицето му, за да разбера дали спи или не. Бебешки стъпки, реших. Проверих отделните части на тялото си, свивайки мускулите, за да реша в какво състояние са. Чувствах бедрото си като голяма сурова рана — без изненади тук. Ръката ме болеше, но се връщаше към лекото, тъпо туптене на счупените кости, вместо рязката болка. Ребрата и лицето ме боляха, но бяха по-добре от вчера. Вратът ми беше схванат, трябваше да отида до тоалетната, стомахът ми беше празен.

Така че това беше почти нормален ден, като изключим дракона.

Зачудих се буден ли е. Преместих се леко в хватката му, придвижвайки се към ръба на крака, който ме държеше. Той не се раздвижи, затова се приближих още малко до ръба, след което стъпих на пода и се обърнах, за да видя реакцията на дракона.

Той не помръдна, главата му беше притисната към другата му лапа. Докато гледах, едно голямо, блестящо око се отвори и ме разгледа, зеницата беше тъмно, опушено златно вместо черното, което беше вчера.

Драконът знаеше, че съм будна. Просто ме гледаше. Добре тогава.

— Здрасти — казах меко. — Просто си разтягам краката.

Когато драконът не се раздвижи, станах и се разтегнах, опитвайки се да направя движенията си колкото беше възможно по-невинни. Докато го правех, огледах наоколо. Острието на паниката започна да изчезва. Беше ясно, че драконът не искаше да ме изяде. Не знаех какво искаше, но не бе смъртта ми, така че можех да се фокусирам върху други неща. Реших, че беше време да проверя обкръжението си.

Веднага ми стана ясно, че бяхме на високо. Имаше дупки на тавана на хлътналата стая, пропускайки светлина, гледката на небето през тези отвори беше постоянна. От едната страна имаше голяма пролука в стената, където пластмасови покривала се развяваха и не можех да видя нищо друго, освен небето. Недовършена сграда, може би? Огледах се, но нямаше и помен от мебели, просто празен бетонен под и няколко разбити стени. Стаята беше голяма, празна и пълна с прах.

Нямаше къде да се сяда, не изглежда да имаше тоалетна от какъвто и да е вид, така че потърках разсеяно ранената си ръка и започнах да се разхождам наоколо. Бедрото ми ме болеше на всяка стъпка, но го пренебрегнах. Трябваше да има път надолу, освен дупката отстрани на сградата. Беше ясно как драконът бе дошъл тук, но сигурно…

Сигурно не бях в капан.

Отидох до далечната страна на голямата, празна стая и преглътнах вик, когато драконът се изправи на крака, разтягайки се и се прозя, показвайки внушителна демонстрация на зъбите си. Движеше се като котка с енергия и грация и ако не бях толкова ужасена от него щях да бъда очарована. Но тъй като не беше така, замръзнах на място и притиснах ръце към гърдите си, чакайки да видя какво ще направи.

Драконът отиде до ръба на перваза и някакви материали там, опашката му се размяташе. Придвижи се, докато не препречи пътя ми към перваза и нямаше начин да стигна до там.

Драконът бе кристално ясен.

Разбрах съобщението. Нямаше да ходя никъде. Не че можех да стигна много далеч — нямаше начин да пропълзя по стената и да сляза долу сама. От това, което можех да видя съдех, че бяхме доста високо. Бях заклещена тук, освен ако не отриех стълбище или работещ асансьор. Обърнах се и се разходих в останалата част от стаята и драконът ме следваше, докато го правех. Безпокойството се завърна в стомаха ми и се усили, когато въпреки огледа на стаята, не открих стълбище. Намерих няколко места, където камъните се бяха срутили, а подът и стената бяха разрушени, и подозирах, че това бе пътят за надолу.

Така или иначе оставах тук, поне докато драконът не решеше да ме свали долу.

По-притеснителното беше, че не видях баня. Нямаше вода, нямаше тоалетна, нищо. Явно сградата не е била довършена — таванът в по-голямата си част беше съставен само от греди. Това бе най-лошото място, където да бъда държана и гърлото започна да ме боли и да ме драска. Стомахът ми изръмжа, но го игнорирах — винаги бях гладна След.

Обърнах се към дракона и реших, че бе време отново да пробвам да комуникираме.

— Можеш ли да ме разбереш? — Запазих гласа си нисък и мек, защото не исках да го разтревожа. Когато това не предизвика отговор, прехапах устната си. Как, по дяволите, Клаудия комуникираше с дракона си? — Не искам да те притеснявам, но се нуждая от нещо за пиене. Или баня.

Драконът просто ме гледаше, приличаше на котка пред мишка.

Показах движението за пиене, колкото добре можах със здравата си ръка.

— Пиене? Вода? Моля? — Когато драконът продължи само да ме зяпа, преглътнах безсилието си. Не отивах никъде, не знаех какво да правя. Огледах се наоколо, търсейки друг начин да комуникираме, и видях парче камък близо крака ми. Вдигнах го и започнах да пиша на бетонния под, камъкът стържеше по цимента, за да изпиша лоши, но четливи букви.

В О Д А.

Написах го и го посочих.

— Можеш ли да го прочетеш?

Той ме погледна, наклони леко глава, като котка, която се опитва да разбере нещо. Не мисля, че беше глупав. Просто не можех да стигна до него. Отново направих пантомимата за пиене на вода.

Без полза. Все едно да помоля кон да ми донесе детско меню от Макдоналдс. Притиснах ръка до челото си изтощена.

— Няма значение. Предполагам, че да се грижиш за затворника си не е високо в списъка с приоритетите ти. — Оставих камъкът да падне от ръката ми и се оттеглих в ъгъла си, плъзвайки се по стената.