Мегън Марч
Истински секси (42)

Глава 42

Рипли

Леля Лорън пристъпи към мен и Боун с пистолет в ръка.

— И каквото всички останали ще продължат да мислят. Пусни това на пода и отстъпете от него. След това ще ми кажеш къде е диамантеният пръстен, за който Бранди каза, че си скрила някъде тук.

Мозъкът ми започна да работи усилено, опитвайки се да събере парчетата на пъзела.

Мама бе мислила, че Лорън желае баща ми. Татко бе на бара в нощта, в която мама бе убита… а доколкото знаех полицията никога не бе разпитвала леля за убийството.

— Защо? — издишах тежко думата.

Лорън махна с пистолета.

— Няма да си играем на въпроси и отговори. Сега дай ми това, което държиш, и ми кажи къде е пръстенът.

Устата ми пресъхна докато гледах дулото на стария пистолет, а спомените се блъскаха в мозъка ми. Това беше пистолетът, който татко винаги държеше зад бара. Понякога ми даваше да го гледам как го почиства.

Когато мама бе убита, той изчезна и така и не го откриха. Полицията смяташе, че е оръжието на убийството, и заради това отведоха татко за разпит, въпреки че той правеше питиета, когато се бе случило убийството.

— От къде взе пистолета, Лорън?

Леля ми ме погледна.

— Нося го със себе си от дълго, дълго време.

Дори не се налагаше да питам дали го е направила. Знаех, че беше тя. А след това ме прегръщаше и ме заведе на проклетия Макдоналдс.

— Защо? Тя си е тръгвала така или иначе. Ако си искала татко, си щяла да го получиш.

Боун застина до мен и почти можех да го чуя как ме проклина на ум.

— Не го знаех! Научих чак когато намерих проклетите чанти горе, но вече беше късно!

— Но как? Аз влязох там първа и нямаше никой в банята.

Нищо от това нямаше смисъл. Когато спрях до локвата на пода, там бяха само мама и Джил, мъртви.

Лорън поклати глава и се засмя.

— И кой казва това? Щом влезе, скочих върху тоалетната и затворих вратата. Когато избяга, крещейки…

— … си се измъкнала и се престори, че припадаш от гледката.

Тя поклати глава.

— Нещо такова. Не беше като да съм го планирала. Франк пиеше повече отколкото сервираше, аз прибрах пистолета и го сложих в джоба си, защото му нямах доверие, че няма да застреля някой. Може би трябваше да го оставя. След това влязох в тоалетната и ги видях ами, заедно… просто… не можех да понеса да я виждам как унижава Франк, под проклетия му покрив. Той заслужаваше по-добро от това! Той остана с нея въпреки слуховете, които се носеха.

Думите й се забиха в мен и бях ужасена най-после да науча истината. Преди да успея да измисля каквото и да е, Лорън размаха пистолета.

— Кажи ми къде си скрила диамантения пръстен. Бранди каза, че камъкът струва поне десет бона, а ние имаме много повече нужда от парите, отколкото вие двамата.

Боун най-после проговори.

— Г-жо, ще ви дам всички пари, които искате, за да можете да се махнете от тук. Просто свалете шибания пистолет.

— Затваряй си устата, момче. Никой не говори с теб.

— Мамо? Какво става тук?

Гласът на Бранди дойде от горния етаж, преди да чуем стъпките й по скърцащите стъпала.

О, мамка му. Не знаех как леля Лорън ще успее да прикрие това, но знаех, че няма никакъв начин да застреля собствената си дъщеря. Погледнах към Боун, но погледът му не се откъсваше от треперещите ръце на Лорън, която държеше пистолета, докато поглеждаше към стълбите.

— Стой там, момиче. Идвам горе след малко.

Стъпалата продължиха да скърцат.

— Казах ти да стоиш горе — красна Лорън, когато Бранди достигна до най-долното стъпало.

Ръцете на леля ми се снижиха леко, докато гледаше настрани и Боун се хвърли към нея, събаряйки я на пода, както направи с родео клоуна. Пистолетът гръмна оглушително. Лорън и Боун застинаха на място, а Бранди изпищя.

— Не! — извиках аз и се хвърлих към тях.

Не мога да понеса да преживя същото, като онова на родеото и няма да изгубя още един човек, който обичам в този проклет бар.

Преди да успея да се отпусна на колене, Боун се надигна над леля ми, държейки и двете й ръце приковани над главата й. За щастие не виждах кръв по него.

— О, Боже, мой. Добре ли си?

— Да — изръмжа той, удряйки ръцете на Лорън в пода, докато най-после не пусна пистолета.

— Помощ!

Воят на Бранди проникна в мозъка ми и се обърнах, виждайки я на пода в края на стълбището, а на розовата й блуза имаше огромно червено петно. Но как?

Забързах към нея.

— Къде си ранена?

— Не знам. Какво става? Кой има пистолет?

— Обади се на 911 — нареди Боун, все още държейки леля ми прикована към пода. Той погледна към Бранди и след това към мен. — Сигурно е рикоширал или нещо такова.

— Бранди! — изпищя леля Лорън, а погледът на Бранди се стрелна към майка й.

— Мамо? Ти ме простреля?

— Казах ти да стоиш горе — изръмжа Лорън.

Както направих при Боун на родеото свалих блузата си и я притиснах към раната, за да спра кървенето.

— Дръж това. Здраво. Ще се обадя на бърза помощ.

Щом се свързах с диспечера, бързо разказах какво се бе случило. Бранди вдигна блузата и при вида на собствената й кръв подбели очи и се свлече на пода в безсъзнание.

Когато съобщих това на диспечера, жената каза, че линейката е на път.

Първо пристигнаха полицаите, а след тях и частния детектив заедно с татко. Очевидно и той се бе досетил за посланието в текста на песента, и са дошли в бара, за да разберат дали има нещо, макар че едва ли са очаквали бъркотията, която завариха.

— Исусе Христе. Някой ще ми каже ли какво, по дяволите, се е случило тук?