Мегън Марч
Истински секси (18)

Глава 18

Боун

Събудих се в празно легло.

Първата ми мисъл бе Мамка му, избягала е. Изплашил съм я. Снощи не бях внимателен с нея, нито физически, нито психически. Но чаршафите до мен не бяха студени. Все още носеха топлината на Рипли. Значи не бе стигнала далеч.

Спомних си последния път, когато се събудих в празно легло и какво се случи след това. Бих могъл да се справя с повторението на поничките и кухненската маса.

Когато се измъкнах изпод завивките, краката ми докоснаха пода и отидох до гардеробната, за да взема чифт шорти.

Първият ми инстинкт се оказа погрешен и открих кухнята празна. Тихо пеене се носеше от дневната, привличайки ме в онази посока. Рипли пълнеше купичката с храна на Естебан, но щом ме чу зад нея се обърна и спря да пее.

— Предполагам, че тази птица е получавала страхотно шоу от години, ако си й пяла така всеки ден — казах аз.

— Суперзвезда — извика Естебан и Рипли се засмя.

— За протокола, той говори на теб, не на мен. — Тя кимна към тениската, с която беше облечена, една от моите, която й стоеше като рокля. — Надявам се, че нямаш против, задето я заех.

— Захарче, можеш да заемаш всичко, което ти трябва. И не е нужно да питаш — направих гримаса към часовника. — Винаги ли ставаш с пукването на зората, дори и да си работила до късно?

Тя кимна.

— Стар навик. Преди ставах и правех закуска на татко, след което лягах да поспя още няколко часа. Предполагам, че е просто рутина, затова обикновено сега си правя закуска и след това спя до обед. Е, понякога.

Мисълта колко здраво е работила, а старецът дори не й е благодарил, ме караше да искам да му наритам задника, но това нямаше да ми помогне да изтрия гримасата от лицето й.

— Тогава, какво ще кажеш, аз да ти направя закуска тази сутрин и след това да се върнем в леглото и да се потрудим малко.

Не знам какво очаквах от нея, но огромната усмивка, която ми дари бе по-хубава от всичко, което можех да си представя.

— Мисля, че ще се справя.

Два денвърски омлета и две порции пържен бекон по-късно Рипли ме погледна с ново уважение.

— Как си се научил да готвиш така?

— Майка искаше да е сигурна, че синовете й могат да се оправят в кухнята. Сигурен съм, че не е искала да се влюбим в първите жени, които ни държат нахранени, тъй като знае, че имаме страхотен апетит.

Рипли се засмя.

— Майка ти изглежда е невероятна жена.

— Такава е. Тя и баща ми вярват, че е нужно да бъдем научени на здрава работа, затова гледах да се науча да придобия перфектните умения за направата на омлет, докато две лета ходех в кухните на Кънтри Критър.

— Кънтри Критър? Звучи… интересно. Къде точно си израснал?

— На изток от Тенеси. Не далеч от Конксвил. Мъгливите планини се виждат от задния ни двор. — Като се замислих за гледката и как гледам мъглата вдигаща се над планините рано сутрин, усетих, че ми липсва. Прииска ми се да направя едно пътуване до дома.

— Родителите ти още ли живеят там? — попита Рипли.

— О, да. В същата къща, в която израснах. Без значение колко пъти опитвах да им купя нова, баща ми не иска и да чуе. Казва, че преди е била достатъчно добра за него и ще бъде така до деня, в който го положим в земята.

Очите на Рипли се разшириха.

— Мога да гарантирам, че баща ми не би казал подобно нещо, ако бях на твое място. Щеше да е първи на опашката с протегната ръка към мен, казвайки ми какво му дължа за всички жертви, които е правил за мен, докато съм растяла.

Отново ми се прииска да избия зъбите на баща й. Вероятно бе добре, че никога не бях го срещал, защото имах чувството, че Рипли няма да хареса това, което щеше да се случи. Вместо това, промених разговора към семейството ми, искайки ми се тя да бе имала това, което имах аз, докато растях.

— Брат ми живее на няколко километра от нашите. Мама гледа малкият му син, докато той и жена му са на работа. След църква в неделя всички се събират, за да вечерят заедно — докато разказвах на Рипли за семейството си, осъзнах, колко много ми липсват напоследък и ме осени една идея.

— Звучи като… като нещата, които дават във филмите. Идилично.

— Направо е перфектно. Но когато станах на осемнадесет, всичко, което исках, бе да дойда в Нашвил и да преуспея. Исках да съм известен, да обикалям по турнета из света, да пея пред хиляди фенове и да разпродавам всичките билети за концертите си.

— И си го постигнал — тя се пресегна и стисна ръката ми. — Освен това си невероятен.

Свих рамене.

— Имах късмет. Точното място, точното време, точния звук и точния звукозаписен ловец на таланти. Така се случи и ако едно от тези неща бе различно, вероятно щях да се окажа на път за дома, където щях да работя с баща си и брат си.

— Какво мислеха родителите ти за мечтата ти да станеш звезда? Да загърбиш живота в малкия град?

— Бяха страхотни. Напълно ме подкрепяха. Родителите ми са били на повече мои шоута, отколкото всеки друг на света. Дължа им всичко.

Ръката на Рипли отново се стегна върху моята.

— Изглежда са страхотни.

Идеята от одеве не спираше да се върти в ума ми, но не бях готов все още да я облека в думи. Вместо това, се изправих и взех чиниите ни, носейки ги на мивката, за да ги измия.

— Аз мога да го направя.

— Аз ще се погрижа за чиниите. Ти се погрижи за това да бъдеш гола в леглото ми, когато се върна в спалнята.

Бузите на Рипли пламнаха.

— Смяташ ли да…

Причината за изчервяването й вече бе ясна.

— Все още не. Още трябва да поработя, за да отпусна това твое сладко малко задниче.

Изчервяването й стана по-силно и тя се завъртя, изчезвайки, докато Естебан крещеше.

— Вземете си стая.