Мегън Марч
Истински секси (28)

Глава 28

Рипли

Беше като онези клипове Уловено в кадър, когато знаеш, че нещо лошо ще се случи. Не искаш да гледаш, но не можеш да откъснеш поглед от екрана.

Бикът разби вратата и изскочи на арената след родео клоуна и хората започнаха да крещят. Мъжът с ярко розовите тиранти не се обърна. Не погледна. Не видя масивното животно, което тичаше към него.

Но Боун го видя.

— Моля те, Господи, не! — Г-жа Трашър вдигна ръка към устата си.

Всичко се случи толкова бързо, че едва можах да осъзная какво виждам.

Боун избута мъжа и бикът смени посоката, скачайки във въздуха, едното му копито удари главата на Боун. Той се срина на земята, отпускайки се неподвижно върху мъжа, който се държа като пълен задник, когато пристигнахме по-рано тук.

Дори не се замислих какво правя. В един момент гледах неподвижно, а в следващия вече тичах надолу по стълбите, прескачайки оградата. Приземих се на ръце и колене в пръста и скочих на крака, спринтирайки към Боун. Другите родео каубои и двама мъже на коне заобиколиха бика, стреляйки упойващи стрелички, но всичко, което виждах, бе неподвижното тяло на Боун на земята.

Хората пищяха, завиха сирени, но умът ми беше празен, докато гледах как кръвта се стича по лицето му.

Червена. Същият ален цвят като локвата в банята около тялото на мама.

Не. Не мога да изгубя и него.

— Боун!

Ужасявах се да го докосна. Ужасявах се да го поместя, в случай че има някакво нараняване на тила. Спомних си ограничените си знания за оказване на първа помощ и смъкнах блузата си, притискайки я към главата му, за да спра кървенето.

— Госпожо, трябва да се отдръпнете. Не може да стоите тук. — Някой докосна рамото ми, но аз го ударих през ръката.

— Какво се случи, по дяволите? — Тялото под Боун започна да се движи и главата му се наклони на една страна.

— Мамка му, не мърдай задник такъв. Стой неподвижно! — Гласът ми бе остър, когато издадох заповедта.

— Парамедиците идват. Имаше линейка в случай на инцидент.

Някой друг се отпусна на колене в пръста до мен.

— Мамка му. Мамка му. Мамка му! — Дори от ограниченото ни общуване, разпознах гласа. Беше на брата на Боун. — Дръж се, малко братче. Ще се оправиш. Събуди се, Боун. Хайде, човече.

Парамедиците дотичаха на арената с носилка, но аз не помръднах блузата си, сега напоена с кръвта от главата на Боун.

— Госпожо, трябва да се отместите, за да може парамедиците да помогнат. Те ще се погрижат за него. Обещавам.

Тялото ми бе застинало на място, а ръцете ми бяха покрити с кръв.

— Рипли, ела, трябва да им позволим да му помогнат. — Грант сложи ръка върху моята, откъсвайки ме от парализата.

Вдигнах поглед от Боун, за да срещна същите сини очи, които ме гледаха.

— Аз… той…

Грант обви и двете си ръце около мен и ме вдигна на крака, докато парамедиците започнаха да работят.

— Знам. Знам. Той ще бъде наред. Има твърда глава. Корав кучи син е. Няма по-силни от Трашър. Обещавам ти. Нека да отидем с него до линейката.

Ръцете ми трепереха и през ума ми минаваха какви ли не ужасни мисли. Очите ми не се откъсваха от Боун, докато Грант ме дърпаше настрани. Сълзи се стичаха по лицето ми, когато го махнаха от Лу и започнаха да работят по него.

— Той ще бъде добре. Кълна се. — Грант повтаряше това отново и отново докато ме влачеше към портата, където чакаше линейката.

До оградата се бе събрала тълпа и всички погледи бяха насочени към Боун.

— Мамо!

Г-н и г-жа Трашър си пробиваха път през навалицата.

— Той…

— В безсъзнание е. Кой ще се качи в линейката?

— Отивам да взема пикапа. Грант, дай ми ключовете си — каза г-н Трашър и Грант му хвърли ключовете. — Ще ги дам на Уенди, за да откара Кайл у дома и да чака да й се обадим.

— Някой да даде блуза на момичето — каза г-жа Трашър, гледайки потника ми. Дори не усещах студа, който караше кожата на ръцете ми да настръхва.

— Няма проблем. Добре съм — вниманието ми се насочи към носилката, която носеха към нас.

— Някой трябва да отиде с него. Мамо?

Сърцето ми се сви при мисълта да изпусна Боун от поглед дори за миг.

— Рипли? Искаш ли да отидеш?

Въпросът на майката на Боун ме свари неподготвена и аз откъснах поглед от него, за да я погледна.

Поклатих глава.

— Вие идете, госпожо. Не знам коя кръвна група е и дали е алергичен към някакви лекарства. Те имат нужда от най-точна информация и колкото и да ми се иска да съм до него и да не откъсвам поглед, той има повече нужда от вас.

Нещо премина през лицето й, но изчезна, преди да успея да го разгадая. Тя кимна.

— Ще се видим в болницата. Момчето ми е здраво. Ще се оправи. Ще видиш.

— Знам. Трябва да се оправи. Няма друг избор.

Г-жа Трашър се качи през отворените врати на линейката.

Грант обви ръце около мен.

— Да вървим. Татко ще ни чака на входа.

С Грант до себе си, преминахме през тълпата, без да ни интересуват хората, които искаха да говорят с нас и питаха дали всичко е наред. Дори секунда не отделихме, за да минем през тях учтиво. Бяхме водени само от една-единствена мисъл… да се доберем до пикапа и да последваме Боун.

Пикапът на г-н Трашър чакаше на портата и Грант ме дръпна от страната на пасажера и отвори вратата.

— Качвай се.

Покатерих се отпред, а той скочи на задната седалка. Щом затворихме вратите, г-н Трашър потегли, заобикаляйки хората на паркинга.

— Обзалагам се, че ще стигнеш пръв, татко.

— Ще стигнем там заедно с тях. Няма да рискувам с вас двамата.

В купето надвисна тежка тишина, когато Грант най-после проговори.

— Мамка му, ще трябва да му се извиня, защото подозирам, че се е чувствал по същия начин, когато ме транспортираха в Германия.

Спомних си разказа на Боун, че е бил на турне извън щатите, когато брат му е бил ранен в Афганистан.

— Това беше намесата на Господ да се увери, че момчето ми няма да е само във време на нужда.

— Къде беше намесата на Господ с този проклет бик тази вечер?

Г-н Трашър поклати глава.

— Няма значение стига той да е добре, а той ще бъде добре.

Когато спряхме пред болницата петнадесет минути по-късно, двамата с Грант изскочихме от пикапа все едно автомобилът гореше. Линейката вече бе паркирала пред спешното отделение, затова хукнахме навътре. Майката на Боун седеше в чакалнята обвила ръце около себе си.

— Отведоха го за преглед. Казаха ми да изчакам тук няколко минути — тя ме погледна. — Грант, дай на Рипли суитшърта си. Горкото момиче замръзва.

Треперех, но не от студа.

— Няма проблем. Добре съм. — Погледнах надолу към ръцете си, покрити с кръвта на Боун, точно както бяха покрити с кръвта на мама.

Трябва да я махна. Трябва да я махна.

Завъртях глава, търсейки тоалетната. Когато я видях, се обърнах към Грант и майка му.

— Сега се връщам. Ако излязат… моля…

Грант погледна към кървавите ми ръце, преди да срещне погледа ми. Той кимна, сякаш разбираше.

— Ще те изчакаме.

— Благодаря — прошепнах, преди да хукна към тоалетната.

В бялата баня нямаше никой и бях благодарна за уединението. Изстисках сапун в ръцете си и пуснах водата, търкайки ръце една в друга по-силно отколкото се налагаше, но трябваше да я махна.

Вдигнах поглед към огледалото, виждайки подивелия си поглед.

Не мога да го изгубя. В ужаса на този момент, мисълта ме зашлеви по-силно от всякога. Не бях взела решение дали да позволя на това между нас да порасне, а може би вече го бях изгубила. Сълзи потекоха от очите ми, плъзвайки се по бузите ми. Затворих очи. Не можех да се гледам как плача, защото скоро щях да се окажа на пода в ъгъла, ридаейки като бебе, а Боун заслужаваше нещо по-добро от това.

Тази мисъл обаче не спря сълзите ми или болката изгаряща гърдите ми и отнемаща дъха ми. Не мога да го изгубя. Семейството му не може да го изгуби.

Сълзите ми вече течаха бързо, а кръвта все още не се бе отмила от ръцете ми. Изстисках още сапун от диспенсъра и продължих да търкам, опитвайки се да откъсна мислите си от пътя, по който бяха поели, но не успях.

Вече не виждах отражението си от сълзите, пълнещи очите ми, затова замигах, гледайки към тавана.

Онова сладко момче, не може да изгуби чичо си. Моля те, Господи, ако си там горе и ме чуваш, моля те, не оставяй това семейство да преживее ужаса да го изгуби. Знам, че са силни, но те са добри хора и не заслужават това.

Преди да започна да давам обещания какво ще направя, ако той оживее, някой отвори вратата и влезе.

Завъртях глава и опитах да изтрия сълзите си в голите си рамене. След като изтърках ръцете си още веднъж по тях вече нямаше кръв. Взех хартиена кърпа и избърсах сълзите и лицето си.

Когато излязох от банята, една мисъл премина през ума ми.

Какво бих предложила, за да съм сигурна, че Боун ще оживее?

Когато видях семейството му в края на чакалнята, баща му обвил ръка около раменете на майка му и Грант седящ до нея, стискащ ръката й, знаех отговора.

Всичко.

Те изглеждаха толкова солидни, че не исках дори да се приближа, за да не ги прекъсна. Аз бях външен човек, знам го. Обвих ръце около ледената си кожа и се свих.

Грант пусна ръката на майка си, щом ме забеляза и се изправи на крака. Тръгна към мен, сваляйки блузата си и щом се озова пред мен я нахлузи през главата ми.

— Няма да ми отказваш. Мога да видя от другия край на коридора как трепериш.

Обгърната в огромния суитшърт, аз бутнах ръце в ръкавите и стиснах в юмрук меката материя.

— Благодаря. Щях да бъда добре.

— Може би. Но Боун ще ми нарита задника, а мама ще пита къде са изчезнали маниерите, които ми набиваше в главата откакто бях момче.

— Благодаря — прошепнах отново.

И тогава той ме шокира. Грант обви ръце около мен и ме прегърна силно.

— Всичко ще е наред, Рипли. Той е упорит. Има прекалено много време пред себе си, за да направи нещо друго различно от това да го изживее пълноценно.

Сълзите, които проливах до сега в банята, потекоха отново и ридание разтърси тялото ми.

— Не можеш да го изгубиш. Кайл има нужда от чичо. Майка ти и баща ти…

Грант ме стисна по-силно.

— Няма да го изгубим. Никой от нас. Включително и ти. — Той ме целуна по главата и ме държа, докато изплаках сълзите си, заровила лице в рамото му.

Никой не ме държа в обятията си, когато мама умря. Бях се свила в ъгъла в банята, след като бях почистила пода, и бях повръщала, докато в стомаха ми не остана нищо. Затова сега оцених прегръдката, повече отколкото Грант би осъзнал.

Познавах семейството на Боун едва от двадесет и четири часа и те вече ми дадоха повече отколкото собственото ми семейство за почти тридесет години. Тази мисъл ме накара да заплача още по-силно.

Най-после, риданието ми стихна и аз вдигнах глава, избърсвайки очите си.

— Благодаря ти за това.

Грант срещна погледа ми и вместо скептицизма, който бях свикнала да виждам в погледа му, сега разпознах одобрение.

— Аз съм този, който трябва да ти благодари.

Преди да го попитам, за какво може да ми е благодарен, той добави.

— Ела. Нека седнем при мама и татко. По-силни сме, когато сме заедно.

Простите му думи ме пронизаха дълбоко.

По-силни сме, когато сме заедно. Никога не бях имала това. Никога не бях мислила, че мога да го имам. И сега, по време на кошмара за това семейство, мъжът, който мислех за задник, ме въвеждаше в него.

— Добре.

Отидохме в ъгъла на чакалнята, където чакаха г-н и г-жа Трашър, и останахме смълчани, докато от другата страна на вратите не се чу скърцане на гумени обувки.

— Вие ли сте с г-н Трашър?

— Да. Ние сме семейството му — каза г-жа Трашър и описанието й накара сърцето ми да се свие.

— Буден е, но ще му направим КТ^[1] на главата, за да сме сигурни, че няма вътрешни наранявания. Ще ви отведем при него, веднага щом сме готови. Седнете. Няма да отнеме много време.

Буден е!

— Слава тебе, Господи — прошепна г-жа Трашър, хващайки ръката ми и стискайки я.

Г-н Трашър я прегърна.

— Слава на Бога. Знаеш, че сме отгледали силно момче.

Мислех, че съм приключила със сълзите, но когато закапаха отново, Грант ме дръпна в обятията си и започна да гали косата ми.

— Казах ти, че всичко ще е наред, Рипли. Той е як. Има твърда глава.

Изхълцах и опитах да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми.

Г-н Трашър скочи на крака.

— Трябва да направя нещо. Не мога просто да стоя така.

— Иди ни купи кафе. Чака ни дълга нощ и ще ни е от полза.

— Веднага Сиси-Кю. Мога да направя това. — Г-н Трашър се насочи по коридора.

Отдръпнах се от рамото на Грант и избърсах очите си.

— Извинявам се. Обикновено не плача…

Той ми се усмихна нежно.

— Няма проблем.

— Грант, обади се на Уенди и й кажи какво се случва. Нека да каже на Кайл, че чичо му Боун е добре. Доста се изплаши — каза г-жа Трашър.

Грант кимна и се изправи.

— Ще го направя. Момчето ми обича чичо си. — Той тръгна към вратата, за да излезе и да се обади, оставяйки ме сама с майка му, в ъгъла на чакалнята.

Матриархатът на клана Трашър не се лигавеше щом стане въпрос за семейството й и наистина уважавах това.

Тя се пресегна и отново хвана ръката ми.

— Изглеждаше като принцесата воин, тичаща към падналия рицар на бойното поле. Така каза Ранд. Той винаги е имал по-развито въображение от мен, но трябва да призная, че тук бе напълно прав. Дори не бяха уловили бика, когато прескочи оградата, момиче. Какво си мислеше, по дяволите?

Срещнах бледите й сини очи и примигнах, тъй като моите отново се напълниха със сълзи, а гласът ми бе дрезгав от емоциите.

— Не мислех. Аз просто… трябваше да стигна до него.

— Всяка жена, която би се изпречила на пътя на еднотонен бик, за да стигне до момчето ми, заслужава моето уважение и ти го имаш. Докато съм жива няма да забравя онзи момент. — Тя замълча за миг. — На едно нещо винаги може да се разчита… любовта ни кара да правим глупави неща.

Думите й ме шокираха.

Любов?

Тя погледна внимателно лицето ми.

— Още не го беше осъзнала, нали?

— Аз… той… аз… — заекнах, без да успея да свържа нито едно изречение.

Г-жа Трашър стисна ръката ми.

— Всичко е наред, Рипли. И сама така или иначе скоро щеше да се досетиш. И ще ти кажа, че на онази арена днес, няма нито един човек, който да се съмнява, че те е грижа за сина ми. Не е нужно да казваш нищо, защото действията ти говорят красноречиво.

Грижа. Добре, с това мога да се справя.

— Разбира се, че ме е грижа за него. Той е добър мъж. Може би най-добрия, който някога съм познавала.

Пръстите й ме стиснаха.

— И фактът, че виждаш в него мъжа, а не кънтри звездата, ми показва, че ти си толкова по-различна от предишната, колкото може да бъдеш.

Беше някак грешно да говорим за Амбър точно сега, но нямаше как да не съм любопитна в какъв смисъл според майката на Боун съм различна от нея.

— Какво имате предвид?

— Онова момиче нямаше да си помръдне пръста днес. Можеше да кърши пръсти загрижена как това ще се отрази на имиджа й, но нямаше никакъв начин тя да прескочи оградата с лъскавите си високи токчета и да се хвърли в пръста, за да стигне до него, а какво остава да си разкъса блузата и да я използва като превръзка, за да спре кървенето на главата му. Може да съм възрастна дама от провинцията, но умея да разчитам хората. Беше стегната като барабан, когато влезе в къщата ми. Отказваше да ни позволиш да видим истинската Рипли и това, което изпитваш към момчето ми. Реших да не си позволявам да се усъмня в теб, защото Боун ми каза достатъчно, че да ми даде надежда. Когато те срещнах обаче, не бях напълно сигурна — тя спря за миг. — Но сега съм. Той най-после избра жена, която е достойна за него, а това е нещо, което никога не съм казвала до сега.

Вратите на спешното се отваряха и затваряха, защото Грант крачеше пред тях, говорейки по телефона.

— Виждам истинските ти цветове, Рипли Фишър. Може и да не осъзнаваш, че си влюбена в Боун, но ще го разбереш. Точно толкова ясно, колкото виждам и аз, че той е влюбен в теб.

Грант затвори телефона и се приближи на време, за да чуе последните думи на майка си. Стомахът ми се сви, чудейки се какво ли ще каже той.

Той пъхна телефона в джоба си и погледът му се насочи от мен към майка му и обратно.

— Права е, да знаеш. Мислех, че ще си като Амбър, фалшива и вкопчила се в него като в билет от лотарията, но ти си много по-различна. По най-добрият възможен начин.

Г-н Трашър пристигна с четири чаши кафе на картонена подложка.

— Хлапето в кафетерията каза, че новинарските екипи вече са се появили. Не знам кой им е казал, но са тук. Видя ли ги като беше навън, Грант?

Грант кимна.

— Да, няколко човека са.

Г-н Трашър започна да раздава кафето.

— Изпуснах ли нещо?

Всички знаехме, че той пита дали има новини от лекарите и Боун, но ченето ми едва не се откачи, когато Грант отговори.

— С мама тъкмо щяхме да се обзаложим колко време ще е нужно преди Рипли официално да стане част от семейството.

Г-н Трашър ми подаде чаша с кафе.

— Няма да е дълго, ако момчето ми е толкова умно, колкото мисля, че е.