Мегън Марч
Истински секси (40)

Глава 40

Рипли

Не отне дълго, преди новината да се разпространи като горски пожар. Няколко часа по-късно, когато с Боун напуснахме ресторанта, пред нас заблестяха светкавици последвани от куп въпроси, идващи от всички страни. Вместо да отговоря, аз им помахах и се качих в черния СУВ, шофиран от Антъни, тъй като очаквахме подобна реакция.

Освен това и телефонът ми полудя доста бързо. Изглежда всеки, който някога бях познавала, сега имаше да ми каже нещо, след като станах някоя. След като казах на Хоуп, че мастилото засъхва върху договора, не отговарях на никакви други обаждания. Тя беше супер развълнувана за мен, макар и малко тъжна, че напускам Белия Жребец, и все пак ме покани да ходя и да пея там всеки път, когато ми се прииска.

Дори предложението й ми се струваше нереално.

За останалата част от нощта изключих телефона си и когато го включих на сутринта, ми се прииска да не го бях правила. Седемнадесет гласови съобщения.

И за тях можех да кажа не, няма начин да се случи.

С Боун правихме закуска, след като започнахме деня със страхотен оргазъм, когато Антъни пъхна глава в къщата.

— Шефе, на портата има един мъж, който иска да говори с г-ца Фишър.

Затворих хладилника, изваждайки кутия с портокалов сок.

— Репортер ли? — попитах, което беше още едно доказателство точно как се промени живота ми за една нощ. Холи бе абсолютно права за това.

Антъни поклати глава и подаде визитка.

— Казва, че е частен детектив.

И тогава си спомних, че ипотеката, която баща ми бе направил на Аквариума, беше за да плаща на частен детектив. Боун взе визитката и ми я донесе.

Мортън Туайнинг

Частен детектив

Погледнах Боун.

— Той трябва да е детективът, който разследва смъртта на мама.

— Искаш ли да говориш с него?

И двамата мъже ме гледаха, докато въпросът висеше във въздуха. Най-после отговорих.

— Искам да оставя миналото зад себе си, за да мога да продължа напред. Нека дойде. Ако е открил нещо, искам да го знам.

— Напълно съм съгласен с теб, захарче.

Кимнах на Антъни.

— Доведи го.

— Както кажеш, лейди шеф.

Антъни излезе, а Боун погледна към голите ми крака.

— Може би ще искаш да обуеш някакви панталони.

Мортън Туайнинг бе най-скромният мъж, който някога бях срещала. Беше само няколко сантиметра по-висок от мен, и макар да не беше кльощав, не бе особено едър. Светло кестенявата му коса оредяваше на темето, бе облечен в панталони и сако в цвят каки и с риза на червени и сини квадратчета.

Беше доста… бял.

Щом се настанихме в дневната и се запознахме, г-н Туайнинг зададе първия си въпрос.

— Г-це Фишър, публикували ли сте ваши песни, преди около двадесет години?

Какво, по дяволите?

— Моля? — Боун се стегна на дивана до мен.

Г-н Туайнинг извади папка от кафявото си кожено куфарче и я сложи на масичката за кафе.

— Откакто поех този случай, доста се порових в различни стари места, на едно от тях попаднах на песни, публикувани от името на Рипли Фишър и Джил Грийн отпреди двадесет години.

Името на Джил Грий увисна във въздуха.

— Джил Грийн беше… на майка ми… те бяха…

Туайнинг кимна.

— Да, наясно съм. И от тук реших, че е много странно името ви да е свързано с неговото. Приходите от песните са се трупали във фондовете на Грийн и никой не е знаел за тях, до преди три седмици, когато съпругата му почина. Адвокатите не разбираха коя е Рипли Фишър и защо не се е отзовала да потърси парите в този тръст.

Боун стисна леко бедрото ми.

— Това наистина е адски странно.

— Така е, ето защо исках да говоря с вас, за да разбера дали това не е някакъв проект на вас и Грийн, който е започнал докато сте била дете.

Поклатих глава.

— Не. Срещала съм го само няколко пъти. Веднъж ми подари китара. Никога не съм имала нищо общо с него.

Туайнинг затвори куфарчето си и се изправи.

— Това ли е?

— Подозирам, че скоро ще имам още въпроси към вас и затова ще поддържаме връзка. Вероятно ще ви се обадя скоро. Приближавам се и наскоро попаднах на неочаквана следа.

— Как така неочаквана?

Той заобиколи въпроса ми.

— Ще поддържаме връзка, г-це Фишър. Задръжте тези копия, мисля, че ще искате да се запознаете с това, което според мен е работа на майка ви.

И след тези думи, Боун го съпроводи до изхода.

Е, това не е ли най-странната среща? Взех папката от масата и отворих първата нотна тетрадка. Беше дует за забранената любов.

Не. Няма да го чета. Не е като да имах нужда да получа още доказателства за измяната на майка ми.

Името на втората песен ме накара да се замисля.

„Envy Green on the Vine“

Текстът беше ужасен и все пак го прочетох до край. Беше за това да искаш нещо, което принадлежи на друг и да се чудиш колко далеч ще стигнат, за да ти го отнемат.

Тръпки полазиха по кожата ми.

За кого говореха? Дали за това, че майка ми е ревнувала от съпругата на Джил Грийн? Или някой е завиждал на това, което е имала тя?

Стигнах до последния куплет и го прочетох три пъти.

От сцената в този бар,

Аз свиря на своята китара,

Чакайки ножа да се забие в гърба ми.

Но докато стоим върху тази купчина лъжи,

Благодаря на Господ,

Че скрих истината, зад

Очите на стария Уили.

Имах усещането, че това значи нещо, но нямах никаква идея какво е. От кой майка ми очакваше да й забие нож в гърба? Или пък Джил се е боял от нещо? И какво, по дяволите, значи това, че истината се крие зад очите на стария Уили?

Боун се върна в дневната.

— Добре ли си?

Кимнах и погледнах към текста, преди да му подам страницата.

— Би ли погледнал това? Последният куплет напълно ме обърка.

Той взе листа, а погледът му полетя по думите.

— Как можеш да скриеш истината зад нечии очи? И аз не виждам смисъл в това изречение.

— Нямам идея. Не мисля… — спрях на средата на изречението — Чакай. Уили. Уили Нелсън. Има негова снимка в бара. Ами ако… ами ако мама е написала това и наистина е скрила нещо зад снимката? — Знаех, че звучи невероятно, но предположението ми не бе по-налудничаво отколкото написаното в песента.

— Зад снимката? Наистина ли? Мислиш, че е скрила там нещо?

— Не знам, но ако е искала да скрие нещо, това място нямаше да е лошо. Не е като някой да наднича зад снимките. Те са заковани за стената. Никой не ги мести и нови не са добавяни след смъртта на мама. Тя бе тази, която ги сложи в рамки и ги закачи.

Боун седна на дивана до мен.

— Наистина ли искаш да дълбаеш в това?

Част от мен искаше да откаже, защото току-що бях приела възможност, която щеше да промени напълно живота ми. Но една друга по-голяма част настояваше, че трябва да го направя, за да загърбя миналото и да продължа напред.

— Това виси над главата ми в продължение на две трети от живота ми. Винаги е бил въпрос, на който не съм можел да си отговоря, а имам нужда да го оставя в миналото. Може би, ако науча истината, ще мога да се фокусирам върху бъдещето.

Боун кимна.

— Добре. Е, какво смяташ да направиш?

— Мисля, че трябва да отида в Аквариума.