Мегън Марч
Истински секси (1)

Глава 1

Рипли

Двадесет години по-рано

— Няма да ходя никъде с вас — изкрещя заваляно баща ми към полицая, който влезе в Аквариума, час след като тялото на майка ми бе изнесено.

Стоях скрита в ъгъла, стиснала в ръце розова китара от дърво и пластмаса. Не свирех, защото мама ми бе казала да не го правя, когато татко е наоколо. Това го ядосваше.

Но той вече бе ядосан, а мама я нямаше.

Преди няколко часа имах нужда да се изпишкам. Не биваше да съм долу, когато имаше клиенти, освен ако татко не ми е възложил някакви задачи, но тоалетната на горния етаж не работеше добре. Слязох на пръсти по стълбите, надявайки се, че никой няма да ме види, преди да се скрия в някоя от тоалетните, на чийто врати имаше нарисувани каубойки и русалки.

Само че така и не стигнах до някоя от тоалетните. Сивите плочки на пода, които обикновено аз миех с парцала, сега бяха обагрени в червено от голямата алена локва около мама.

— Мамо? — прошепнах аз, въпреки че знаех, че няма да ми отговори. Тя беше безмълвна и напълно неподвижна.

Мъж лежеше с лицето надолу в друга тъмноалена локва… мъжът, който ми даде китарата… и той също не помръдваше.

Не знаех от къде идват истеричните писъци, докато Пърл, една от редовните клиентки на бара, за която се преструвах, че ми е баба, не нахълта в банята и едва не връхлетя върху мен.

— О, милостиви Боже! Рип, излез от тук. Не бива да виждаш това — задави се тя, преди да ме избута през вратата.

Но аз вече го видях и може да бях на девет, но не бях идиот.

Мама беше мъртва.

Мъжът беше мъртъв.

И сега полицията мислеше, че татко има нещо общо с това.

Барът се изпразни още щом клиентите чуха дете да пищи в банята, или може би защото изтичах навън, крещейки „Мама е мъртва!“. И в двата случая, всички хора се блъскаха да излязат от бара, докато татко им крещеше, че не са си платили сметката.

Сега лицето на татко бе аленочервено, докато спореше с полицая.

— Нямате избор, г-н Фишър. Идвате с нас за разпит. Не се тревожете, сестрата на жена ви ще се погрижи за дъщеря ви.

При тези думи, баща ми се обърна учудено към мен, сякаш току-що си бе спомнил, че съществувам. Леля Лорън стоеше на няколко метра от мен, с братовчедка ми Бранди, която я бе прегърнала през кръста. Тя беше само на шест, но беше зла като всяко единадесетгодишно момиче, което съм срещала. Заради нея не ми беше останала нито една кукла Барби. Тя винаги им махаше главите или им режеше косите и рисуваше по тях с черен маркер. Когато се оплаках на мама, тя ми каза да споделям играчките си, тъй като Бранди нямала никакви.

Дрехите й бяха износени, а маратонките й бяха сиви, вместо оригиналния бял цвят, затова предполагах, че мама е била права. Обаче все още смятах, че е зла.

— Върви, Франк, аз ще се погрижа за момичетата. Ще ги заведа в Макдоналдс и ще им взема детско меню, докато полицията… направи каквото има да се прави. — Леля Лорън се задави малко при последните думи.

— Не ми дреме къде ще ходиш, но гледай банята да е почистена, преди да се върна.

Стомахът ми се преобърна при мисълта да почиствам локвите кръв.

„Девет е подходяща възраст да се научи какво е здрава работа. Ще е добре за нея.“ Това заяви татко на мама, когато тя му каза, че не бива да чистя бара, а само апартамента горе. И точно като всеки друг път, татко печелеше, и докато чистех с парцала повръщаното и урината, се чудех защо възрастните са толкова гнусни. Дори по-гнусни от децата.

Но не смеех да се оплаквам, защото когато татко избухнеше беше много страшен, особено ако думите му са заваляни като сега. Това винаги означаваше, че ще ме удари.

— Да вървим, г-н Фишър. Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-бързо ще свършим с този въпрос — заяви полицаят облечен в прясно изгладена униформа.

— Да, все едно ще повярвам на това.

Но вместо да продължи да спори, татко тръгна с тях. Не разбирах защо го водят в участъка, но предположих, че ако нямаха причина, нямаше да го направят.

Когато вратата се затвори зад тях, останах сама с леля Лорън и Бранди, леля мина зад бара и взе бутилка от рафта, наливайки си питие в голяма чаша. От цвета му реших, че е уиски, защото мама обичаше да пие това.

Мама е мъртва.

Гърдите ми се стегнаха и сълзите ми започнаха да капят по китарата.

Кой може да й причини такова нещо? Миналата седмица татко я удари, карайки носа и устната й да започнат да кървят, но той не може… не би… Нали?

Леля Лорън пресуши чашата, преди да напълни още една. Когато я вдигна за втори път към устните си, тя спря, за да каже:

— Тя трябваше да знае по-добре — прошепна, а очите й се напълниха със сълзи.

— Какво?

Леля ми пресуши чашата и я сложи на бара.

— Трябваше да знае по-добре и да не се замесва с Джил. Предупредих я. — Леля Лорън изсумтя грубо. — Знаех си, че да се задява с този мъж няма да й донесе нищо добро. И виж какво се случи! — Сълзи се стичаха по бузите й.

За пръв път откакто излязох от тоалетната крещейки, Естебан, папагалът на мама, изграчи.

— Мръсна курва. Мръсна курва.

Леля ми въздъхна зад бара.

— Целият свят ще говори и по-кофти неща, затова предполагам, че е добре да започнем да свикваме отсега. Да се махаме от тук.

Два часа по-късно се върнахме от Макдоналдс и застанах на вратата на тоалетната. Полицаите си бяха тръгнали, а майка ми вече я нямаше.

Леля Лорън взе бутилката уиски и изчезна горе в апартамента. Преглътнах горчилката, спомняйки си думите на татко, че най-добре да сме изчистили, преди да се прибере. Леля Лорън определено нямаше да го направи.

Затваряйки очи, отново видях мама в локвата от кръв и детското меню се сви на топка в стомаха ми, заплашвайки да излезе по същия път, по който бе влязло.

Не могат да ме накарат да го направя. Няма да го направя.

Но когато баща ми се прибра след няколкото часа и видя, че не е свършено, започна да крещи. Леля Лорън не се събуди, а Бранди се скри.

Сълзите не спираха да се стичат по лицето ми, докато потапях парцала в кофата, а водата ставаше червена.

Сбогом, мамо!