Мегън Марч
Порочна любов (8)

Глава осма

Гриър

Двадесет минути по-късно бях сигурна, че съм се изгубила. Вече беше тъмно, а този селски път не беше осветен. Тъкмо мислех да се връщам, когато в далечината чух музика и видях блясъка на неонова светлина.

Благодаря ти, вселено!

Завих зад ъгъла и видях сграда, на чиято предна част пишеше „Бири и Кегли“, с големи извити букви върху жълто-черната панелна стена на сградата. Мислех, че Холи го нарече „Бири и Топки“? Но кой знае колко боулинг зали може да има в Голд Хейвън, Кентъки?

Отвътре долитаха звуци от сблъсъка на топките в кеглите, висок смях и весела музика, което бе достатъчно за мен. Никой не ме погледна за втори път, когато влязох и си намерих маса… или поне аз така си мислех.

Забързаната сервитьорка, облечена в жълто-синя униформа, взе поръчката ми… чийзбургер, пържени картофки и сода с лайм. Днес нямаше да близвам алкохол… а може би и завинаги, ако бях достатъчно умна.

Мислех, че си пасвам идеално в средата, когато висок, широкоплещест мъж в червено-черна риза на райета се приближи до мен и седна на срещуположния стол, без да изчака покана. Той остави бирата си на синята пластмасова маса между нас.

— Тя каза, че вероятно ще те видя тук. — Гласът му бе дълбок с лека следа от акцент.

— Моля?

— Холи.

Погледнах го немигащо, напълно шокирана, докато обмислях какво да отговоря. Той знаеше коя съм. Да излъжа ли? Да се престоря, че е луд?

Не, ако той познаваше Холи, имаше шанс да потърси в Гугъл моя снимка и да ме изобличи в лъжа. В живота ми имаше прекалено много лъжи, за да тръгна по този път.

Прегърнах истината такава, каквато беше, докато брилянтните му сини очи ме оглеждаха внимателно.

— Каза ли ти да й се обадиш, когато разбереш, че съм избягала от затвора?

Той се засмя и дълбокият богат звук изпъкна над останалите шумове в бара.

— Не точно. Каза ми да те държа под око и да те откарам у дома, ако те намеря да се скиташ по улиците. Не очакваше, че ще останеш с бавачката си за дълго време.

Сервитьорката ми донесе содата с лайм. След като я взех, вдигнах чашата в тост към мъжа срещу мен.

— Наздраве за това, че нямам бавачка. Аз съм на двадесет и шест години и съм напълно способна да се грижа за себе си.

Той се засмя, а погледът ми се насочи към сините му очи, които блестяха весело.

— Така чух и аз. Справила си се много добре.

— Не ме покровителствай — озъбих му се аз.

— А ти не ми говори толкова префърцунено. Аз съм просто селско момче.

— Да бе, точно такъв си — промърморих.

— И очевидно освен това съм и с лоши маниери. — Той протегна ръка през масата. — Логан Брантли на вашите услуги, госпожице Карас.

Поех ръката му и пръстите ми на мига бяха обгърнати от огромната му длан.

— Моля те, наричай ме Гриър.

— Разбира се. Е, Гриър, бавачката ти има ли някаква идея, че се наслаждаваш на най-хубавото място за забавления в Голд Хейвън?

Инстинктивно обърнах глава към входа на заведението. Дали Трой вече е открил липсата ми? Не виждах през вратите да минава мъж с тяло като на бик, затова щях да приема, че това значи, че бягството ми е било успешно.

Поклатих глава.

— Мне.

— Е, по дяволите, тогава най-добре да се насладиш на преживяването, докато можеш.

— Това е планът. И да намеря телефон, от който да се обадя на най-добрата си приятелка, преди да откачи от притеснение за това къде се намирам и да си изгуби ума. Тя си мисли, че снощи съм се прибрала в Ню Йорк. И така и щеше да бъде, ако Крейтън не бе решил да ме доведе тук.

Логан измъкна стар модел айфон от джоба си.

— Може да не е последен модел и да не е най-страхотният, но мисля, че ще ти свърши работа. — Той го плъзна по масата към мен.

Гледайки го изненадано, аз го грабнах и веднага отворих приложението за съобщения. Номерът на Бенър бе един от малкото, които знаех наизуст, и вероятно бе така, тъй като го бяхме избрали специално за нея, когато бяхме на петнадесет. 212-669-6969. Вписах номера и написах бързо съобщение.

Аз съм, Гри!! Жива съм!! И се намирам в Голд Хейвън, Кентъки. Поставиха ми охрана, която да патрулира пред къщата на бабата на Холи, а пичът си мисли, че е Джей Ай Джо. В общи линии ме държат като заложник в стаята, затова се измъкнах, за да мога да общувам с истински човешки индивиди. Този телефон не е мой, но ако ми напишеш съобщение в следващия час, би трябвало още да съм с този мъж.

Изпратих съобщението и се загледах в екрана, нетърпелива да видя сивите балончета, които ще сигнализират, когато тя веднага отвърне на съобщението ми. Нищо. „Хайде, Бенър. Къде си?“

Имах нужда от съвета на най-добрата си приятелка. Бях изкушена да се извиня, че отивам до тоалетната и да й се обадя, но Бенър обикновено бе известна, че отговаря почти на мига на текстовите съобщения, освен ако не е заета с последното си завоевание. Но дори да е така, очаквах скоро да чуя вест от нея.

Нетърпеливо сложих телефона на масата между мен и Логан и погледнах изражението на лицето му.

— Остави го там или й се обади. Решението е твое. Аз съм последният човек на земята, който ще ти се прави на детегледачка. — Погледът му бе уловил с лекота нетърпението ми.

Сервитьорката се върна, носейки два чийзбургера, пържени картофки и още една бира за Логан. След като тя разтовари подноса и се оттегли, Логан се ухили.

— Надявам се, че нямаш нищо против да ти правя компания. Тази вечер може би ще е най-добре така. Ще държи лешоядите да не се нахвърлят на прясното месце.

Лешояди?

Небрежно огледах стаята и забелязах дузина погледи вперени в нас. Поне петдесет процента от тях бяха насочени към Логан, всичките очи бяха женски, но беше прав, имаше и доста мъже, които не откъсваха поглед от мен, сякаш бях вкусна като бургера, който се бе появил пред мен.

Насочвайки поглед към храната си, свих рамене.

— А аз си мислих, че летя ниско под радара.

Логан отпи глътка от бирата си, преди да се засмее дълбоко.

— Не мисля, че разбираш истинското значение на летенето под радара, сладурче.

Вдигайки бургера си с две ръце, аз го доближих до устните си.

— Може и да си прав за това. — Отхапах голяма хапка и едва сдържах стона си, толкова беше вкусно, след това сдъвках и преглътнах, преди да добавя: — Но мисля, че и ти не го знаеш. — Подсилих думите си, като знаещо огледах жените в стаята, преди да закова поглед върху привлекателния мъж пред себе си.

Логан отхапа от своя бургер и преглътна хапката с глътка бира.

— Повечето жени в този град имат едно нещо, по което си приличат.

— И какво е то?

— Не мислеха, че съм достатъчно добър за тях, преди да напусна, за да замина за армията, и не мислеха, че съм достатъчно добър, когато се върнах от армията.

— И какво се промени? — Отпих от содата си и отхапах голяма хапка, докато чаках отговора му.

— Пари — каза, а тонът му бе пропит с подигравка.

Честно казано, отговорът му не ме изненада.

— Случва се. Хората се измъкват от скривалищата, когато изведнъж вече не си това, което си бил.

— Що се отнася до мен, всички могат да вървят по дяволите. Взимам парите им, за да работя по колите им, но няма да позволя да ме върже някоя мацка, която просто ще опита да надуе корема от мен, за да може да получава чекове в следващите осемнадесет години. Или по-лошо, ако някоя от тях се опита да се омъжи за мен.

Никога преди не бях се замисляла за интригите в малките градчета. Никога не бях живяла в такова и нямах причина да мисля за взаимоотношенията на хората тук. Но в това, което казваше Логан Брантли, имаше много смисъл. Жените в този бар го гледаха все едно е златен билет за един друг живот. Сега, когато спомена коли, си спомних, че Холи бе говорила за гаража, който той бе купил и ремонтирал, и за страхотната работа, която бе свършил. Тя беше по-голяма фенка на колите от мен, затова ме бе срам да призная, че повече от нещата, които ми бе разказала, влязоха през едното и излязоха през другото ми ухо.

Но мисля, че той пропускаше по-голямата картина. Оставих бургера си на хартиената салфетка в малката пластмасова кошничка и взех един пържен картоф.

— Мисля, че до известна степен си прав, но за да бъдем откровени, мисля, че тук има и жени, които вероятно просто искат да те отведат у дома, където да ги чукаш до припадък.

Логан се задави с бирата си и пред него по масата покапа пяна. Той се наведе и се закашля в ръката си, докато аз слагах кетчуп върху картофките си и продължавах да хапвам.

— Да не би да си взимала уроци по откровеност от Холи? Мамка му, жено!

Усмихнах се.

— Всъщност не. Това идва от времето, когато не можех да казвам това, което мислех. Щом успях, прегърнах с две ръце свободата на словото. Ако мислиш, че аз съм зле, трябва да чуеш приятелката ми Бенър.

— Тя е онази, на която прати съобщение, нали?

Кимнах и погледът ми се насочи към телефона между нас, онзи, който не бе получил ответен отговор.

— Ще ти звънне.

Усмихнах се немощно.

— Надявам се. Но ако не го направи, поне ще знае къде съм и няма да откача повече от необходимото.

— Ами пресата? Би трябвало да се скатаваш.

— Не бива да обиждаш приятелката ми, като предполагаш, че би казала каквото и да е на пресата. Не би го направила. Тя е от добрите.

Той вдигна ръка в жест на примирие.

— Нямах намерение да обиждам никой. Все още се възстановявам от заслепяващата ти откровеност.

Свих рамене и си взех още едно картофче.

— Това е истината. Има точно три вида жени… първите искат това, което можеш да им предложиш в леглото… Бенър е отличен пример за такива жени. Вторите искат банковата ти сметка, а третите просто искат теб.

Логан присви очи.

— А ти към кой лагер си?

— Не говорим за мен.

Когато Кав се появи в живота ми, щях да кажа, че съм от първия лагер. Щях да го пробвам и да продължа нататък след края. Но в Белиз започнах да се чувствам така, както преди три години.

Какво имаше в него? Защо усещах, че когато съм с него, животът ми се обрисуваше с по-различни багри, караше ме да се чувствам по-щастлива отколкото с който и да е било друг?

— Нямам нужда от отговора ти, за да знам, че ти си жена от най-рядката категория. А някак аз съм винаги с ден по-късно или с долар по-беден, когато се опитам да намеря някоя от тези жени. Наистина си хлътнала по онзи холивудски пич, нали?

Изправих рязко глава и картофчето от ръката ми полетя през масата, пропускайки ръката му за една бройка, преди да тупне на пода.

— Не е нужно да ме замеряш с храна само защото съм прав.

Прехапах устни, за да не се разсмея.

— Не мога да повярвам, че те замерих. — Изправих се, за да почистя, но Логан ме спря.

— Не се тревожи. Не е първият картоф, паднал на пода, и няма да е последният.

Той ме изчака да си седна на мястото, преди да зададе отново въпроса си.

— Е, сериозно ли е това между теб и онзи мъж? Холи мисли, че е сериозно.

— Крей знае ли, че ти и Холи си говорите такива неща? — Трудно ми беше да повярвам, че брат ми, който имаше завишено чувство на притежание, би бил съгласен мъж като Логан да си приказва с жена му.

— Кой мислиш й каза да уреди втора линия на защита, след като успееш да се изплъзнеш от онзи пенсиониран Рамбо?

Разбира се, че е бил Крей.

— Виж, не искам да говоря за Кав. Не знам какво се случва помежду ни, защото… нали знаеш, една връзка не може да се гради върху лъжи.

Логан спря с ръка, обвита около шишето с бира.

— Обикновено бих се съгласил, но нещо те е привлякло към този мъж. Затова защо да се отказваш толкова лесно? Просто се предаде, без да му поискаш обяснение?

Свих рамене, поглеждайки към пластмасовата кошничка, а бургерът и картофките вече не ми изглеждаха толкова апетитни.

— Не се намирам в позиция, в която да искам каквото и да е обяснение, след като съм заточена в Кентъки.

Логан вдигна бирата към устните си, и преди да отпие, каза:

— Сигурен съм, че ще получиш своя шанс, Гриър. От теб зависи какво ще направиш с него.