Мегън Марч
Порочна любов (29)

Глава двадесет и девета

Гриър

Чувах думите, които казваше Кав, но не можеше да е истина. Знаех, че Крейтън нямаше нищо общо с изчезването на чичо ни. Но как да кажа на Кав, че вероятно това бе дело на баща им?

— Ще се обадиш ли на Дом? — попитах.

Кав поклати глава.

— Нямам такива планове. Защо?

— Защото той ще знае много повече за това, отколкото някой от нас.

Той ме погледна, очевидно осъзнал, че знам повече от това, което казвам.

— Просто го кажи, Гриър.

Прехапах вътрешната страна на бузата си, мъчейки се да измисля как да му обясня. Сега не бе време за прекалено смекчени думи.

— Това беше подаръкът на Дом за Крейтън, когато всичко се обърка, след като чичо ми и Крейтън си размениха доста остри думи по време на срещата на акционерите. Дом щеше да се погрижи за него. Никога не е трябвало това да експлодира и да рефлектира върху Крей.

Стисвайки очи, Кав покри с ръка лицето си.

— Мамка му. Трябваше да се досетя.

Сякаш постигнали някакво безмълвно съгласие, двамата с Кав скочихме от леглото и започнахме да събираме багажа си. Облякох се и бях готова по-бързо, отколкото някога преди това. А той вече се обаждаше, за да подготвят полета и да извика шофьора, който бе на няколко минути оттук.

— Холи сигурно откача, което не може да е добре за нея и за бебето.

Той стисна ръката ми, докато носеше нещата ни пред вратата.

— Тя ще бъде добре. Крей има най-добрите адвокати, които може да купи човек, и знаеш, че обвиненията няма да издържат.

— Ами Дом?

Кав не отговори за един дълъг миг.

— Дом винаги се грижи за Дом.

Колата спря пред нас и Кав отнесе багажа ни.

Час по-късно бяхме във въздуха на път за Ню Йорк. Бях притеснена и имах нужда от разсейване, но всичко, което можех да правя, бе да се тревожа за Холи, за леля ми, за Крейтън и да се чудя какво наистина се бе случило с чичо ми.

Когато Кав ми съобщи новината, почувствах остро пробождане от печал, но не от онзи вид скръб, която изпитваш, щом загубиш някой, който си обичал. Чичо ми ме толерираше. Леля ми бе биполярна каша от или сляпо привързване, или пълна незаинтересованост. Когато чичо „отиде в рехабилитационен център“, леля ми се затвори в себе си. Обаждах й се всяка седмица, но всичко, което ми казваше, бе, че е добре и не иска никакви посетители.

Единственият път, когато отидох в къщата въпреки желанията й, икономката Елизабета ме бе посрещнала с прегръдка, а леля ми пиеше кафе в гостната. Нищо не беше по-различно от обикновено. Всичко бе сковано и формално… незаинтересованата й страна бе налице. След като си тръгнах, продължих да се обаждам всяка седмица, но нямах намерение да я посещавам отново. Никоя от нас не споменаваше чичо ми, а тя изглежда никак не се интересуваше от това дали той е добре.

Искаше ми се Бенър да бе казала нещо повече на Кав. Къде е било намерено тялото на чичо ми? Как е умрял? Имах нужда от детайли и от отговори.

— Скъпа, успокой се. Няма какво да направиш точно сега. Брат ти не е беззащитен и ще се оправи.

Кав беше прав за това. Крей бе всичко друго, но не и беззащитен, но точно сега вероятно бе изключително раздразнен. Смъртта на чичо ми бе последният проблем, който причиняваше на брат ми и компаниите му. Той сигурно щеше да се радва да научи за това, студенокръвното копеле.

— Знам, но Холи. Бебето. Защо въобще са били в Ню Йорк? Мислех, че ще останат в Нашвил, докато детето се роди. Не виждам смисъл.

— Ще научим всичко, щом стигнем там. Междувременно просто се опитай да се успокоиш. Да се тревожиш няма да ти е от полза.

Принципно, знаех, че е прав, но точно сега просто си губеше времето. Да бъдем откъснати от света, докато бяхме в Белиз, беше страхотно, но точно сега мразех това, че нямах телефон.

— Откъде Бенър има номера ти?

— Сигурно е намерила начин да възстанови съобщението, което си препратих и изтрих. Да ти кажа истината, учуден съм, че досега не се е обадила.

Телефонът му иззвъня като по команда. Кав погледна дисплея и се поизправи.

— Мамка му. Това не е на добре.

— Кой е? — попитах аз, но той вече бе вдигнал телефона.

— Кажи ми какво става, по дяволите.

Не можех да чуя какво казва човека от другата страна на линията, но изражението на Кав потъмняваше с всяка дума. Новините никак не бяха добри.

— Мамка му. Каква катастрофа. Наистина ли са го отвели за разпит? Сякаш това ще издържи?

Дом? Буквално се тресях върху стола от нуждата да поискам да науча цялата история, но някак успях да намеря грам търпение и да изчакам.

— Добре, ще съм там след няколко часа. Но не идвам за него, идвам заради Гриър и семейство Карас. Дом може сам да се измъкне от кашите си. Никога преди не е имал нужда от мен и съм сигурен, че и сега няма нужда.

Сърцето ми се сви в гърдите при думите на Кав. Винаги съм искала да познавам баща си и Крейтън винаги ми е разказвал какъв страхотен човек е бил той. Кав очевидно не е имал подобни изживявания с неговия и това ме правеше изключително тъжна за него.

Той затвори и хвърли телефона на седалката.

— Какво е станало?

— Някой им е подсказал, че чичо ти е имал връзка с Дом, и са го отвели за разпит. На практика използват всяка възможност, но не се тревожа за него. Както казах, връзките му са страховити и няма как да го заковат за това.

— Значи и ти мислиш, че той го е направил?

Кав се намръщи и поклати глава.

— Не, по дяволите. Дом никога не си цапа ръцете и не го е правил вероятно от повече от тридесет години. Той дава заповеди и войниците се оправят с проблема. Така стават нещата.

Това беше ново за мен, тъй като вътрешната работа на мафията не бе нещо ежедневно в моя кръг от познания. Което ме наведе на следващия въпрос.

— Ти беше ли войник?

Лицето на Кав стана безизразно.

— Има ли значение? Това е миналото ми.

Свих рамене, но начинът, по който избягваше въпроса, засили любопитството ми.

— Значи си бил — приех мълчанието му за съгласие.

Погледът му, златистозелен днес, срещна моя.

— Не съм получавал задачи, освен тези да изпълнявам поръчки на Дом.

Не беше истински отговор, но се колебаех дали да продължа да го притискам. Ако не беше важно, щеше да ми каже. Нямаше да го съдя. Стигнахме прекалено далеч за подобни простотии. Имам му доверие.

— И какво друго ти казаха?

— Не много. Намерили са тялото на чичо ти в хотел в Мидтаун. Причината за смъртта е все още неизвестна. Подозират, че е сърдечен удар, или нещо, което имитира сърдечен удар, ако е било убийство. Разпитите са стандартна процедура. Не е разследване за убийство… все още.

И това все още ме накара да обвия ръце около себе си. Моля те, Господи, не позволявай да се стигне до там.

Всеки от нас прекара остатъка от полета вглъбен в мислите си.