Мегън Марч
Порочна любов (40)

Епилог

Гриър

Една година по-късно

Точно излизах от „Старбъкс“ с айскафе в ръка, когато една жена ме спря, за да ме попита.

— Е, смятате ли да кажете „да“?

Това беше Холивуд. Вече свикнах да ме разпознават, но в повечето случаи хората не ме закачаха.

— Извинете? — спрях до масата й.

— Ще кажете ли „да“? — Този път тя повдигна към мен айпада си и видях текста на едно съобщение в популярен клюкарски сайт.

— Може ли? — попитах, преди да измъкна телефона от ръцете й, след като тя кимна. Съобщението бе постнато само преди минути.

Отчаяно търся прекрасна, любяща, перфектна жена с голямо сърце, която да направи от мен почтен мъж и да ми осигури едно холивудско „И заживели щастливо“, каквото никой преди това не е виждал.

О, и имам голям… пръстен. Само казвам.

Гриър Карас, ще се омъжиш ли за мен?

Не го е направил. Направил го е.

Този мъж. Този мъж.

Върнах й обратно айпада. Усмивката от лицето ми нямаше как да бъде изтрита, дори ако от това зависеше живота ми. Някои неща бяха дълготрайни. Както очевидно бе това между мен и Кав.

— Мисля, че първо трябва да отговоря на него, не мислите ли?

Усмивката и свиването на раменете й бяха добронамерени, и освен това държеше писалка и салфетка.

— Може ли един автограф?

Извъртайки чантата си, оставих айскафето си на масата и написах името си, преди да грабна друга салфетка, да нарисувам нещо набързо и да я пъхна в чантата си.

Когато се преместих при Кав преди година, не знаех какво искам да правя с живота си. Никога и след милиони години, не бих си и помисляла, че ще застана на червения килим на премиерата на филм, в който участвам, с Кав, който да ме придружава.

Една вечер ме бе помолил да му помогна с репетирането на репликите, а аз толкова много се вживях, че той започна да ме тормози да говори с агента си да ми уреди няколко прослушвания за роля. Бях се присмяла на идеята. Присмяла. Гриър Карас не бе актриса.

Но се оказа, че греша.

Може и да не участвах в големи продукции като Кав, но се забавлявах на работа повече, отколкото някога си бях представяла.

И сега беше време да се прибера у дома и да говоря с този мой мъж.

Кав

Вече си мислих, че ми се причува, когато някой почука на вратата. Чаках цял ужасяващ час Гриър да види съобщението и да се прибере у дома.

Никой не чукаше на входната ни врата, тъй като имахме порта…

Грабнах кутийката от плота, скочих от стола си и се подхлъзнах на гладкия дървен под в бързината да стигна до фоайето. На няколко метра от вратата забавих крачка.

Това е. Единственият път, в който щях да помоля жена да се омъжи за мен… е, като изключим съобщението от този следобед.

Преминавайки останалата част от дистанцията до вратата, аз отключих и я отворих.

Гриър стоеше там, държейки кърпичка, на която бе нарисувано сърце с черен маркер.

— Не е огромно, но това беше най-доброто, което успях да направя, имайки предвид обстоятелствата.

— Обичам те, Гриър. — Това чувство не бе намаляло през времето, откакто бяхме заедно, дори напротив, постоянно растеше. — Толкова много те обичам. — Отпуснах се на коляно. — Мисля за това от четири години. Какво ще направя. Какво ще кажа, за да те убедя да се съгласиш.

Не беше изискано или шлифовано, но думите ми бяха самата истина.

— Всичко, което трябваше да направиш, бе точно това, което направи. Аз също те обичам толкова много, че понякога имам чувството, че само любовта към теб ме държи цяла. Това беше твое преди дори да осъзная, че си го откраднал. — Тя ми подаде кърпичката.

Вдигнах кутийката, която държах.

— Мисля, че това е честна замяна.

Отворих капака и зачаках реакцията. Беше голям, но не беше диамант. Беше танзанит, за който прочетох, че е хиляда пъти по-рядък от диаманта. Изглежда беше идеален за най-невероятната жена, която познавах.

Очите на Гриър се разшириха, когато видя брилянтния син камък, обграден от диаманти.

— От колко време го имаш?

Не беше въпросът, който очаквах, но й казах истината. Винаги казвах истината на Гриър.

— От единадесет месеца.

— Сериозно ли?

— Купих го, след като се премести тук. В случай че се чудиш, никога не съм планирал да те пусна да си отидеш.

— Защо чака толкова адски дълго време?

— Заради брат ти. Идиотът нямаше да ми даде благословията си, докато не види, че за година мога да те направя щастлива.

Колкото и да ме вбесяваше, разбирах колебанието му. Бях спечелил уважението му… макар и неохотно.

— И наистина си чакал? За благословията на Крей? — Тонът на Гриър бе недоверчив.

— Той е от семейството. Нямаше да го ядосам, така че да не се видим до края на живота си. Той значи много за теб, Гриър. Което значи много и за мен.

— Обичам те. Нямаш нужда от благословията му… нямаше да ме е грижа.

Въпреки думите й, знаех, че е важно за нея. Смъртта на чичото на Гриър бе обявена, че е следствие на инфаркт, докато седмица по-късно тялото на леля й не бе намерено в дома им в Хемптънс заедно с бележка, в която тя признава, че го е отровила, „Както той бил отровил всичко друго в живота си“. В клиничната лаборатория още не можеха да разберат каква отрова е използвала лелята на Гриър и дали е била умствено нестабилна, когато го е сторила, но така или иначе, случаят бе затворен.

В същата седмица, Стивън Кардели бе открит мъртъв под душовете на „Райкърс“ без очевидни причини. Дом се кълнеше, че не знае нищо по въпроса и не го притиснах.

И всичко това водеше до заключението, че единственото семейство, което бе останало на Гриър, бе брат й. Моят брат.

С Крейтън бяхме разменили една-две думи. Над бира. Като истински братя. Никога нямаше да бъдем толкова близки, колкото бяха двамата с Гриър, но вече не искаше да съм в другия край на света, далеч от сестра му.

Миналата нощ, получих имейл от него.

Най-добре гледай да направиш почтена жена от сестра ми и то много скоро. Никой мъж никога няма да е достатъчно добър за нея, но ти си адски близо.

Днес ставаше точно една година, откакто застанах пред вратата на Гриър в отговор на поста й. Изглеждаше перфектното време да направя това, за което мечтаех от години.

— Е, това „да“ ли значи? — попитах, все още коленичил в краката й.

— Това е огромно „ДА“. — Гриър се засмя и протегна напред ръката си.

Въздъхнах облекчено и плъзнах пръстена на ръката й, преди да се изправя. Гриър прехапа устната си, гледайки надолу към пръстена, преди да вдигне поглед към мен.

— Е, ще ме пуснеш ли да вляза вътре?

Отстъпих назад в къщата и Гриър влезе, затваряйки вратата зад нас. Тя обви ръце около раменете ми и ме обърна, за да притисне гърба ми към вратата.

— Ако се придържаме към сценария… мисля, че и двамата знаем какво следва — прошепна тя.

— Дяволски си права. Наистина знаем.