Мегън Марч
Порочна любов (6)

Глава шеста

Кав

— Какво, по дяволите, имаш предвид с това, че тя не е тук? — Гласът ми бе нисък, вибриращ от гняв. Бях се смъкнал от самолета решен да намеря Гриър и да си изясним нещата.

От начина, по който лицето му пребледня, разбрах, че съм изкарал ангелите на портиера, но не ме бе грижа.

— Имам предвид, че г-ца Карас не се е прибирала в сградата от няколко дни. Имам нареждане да събирам пощата й и да я пазя, докато не се прибере.

Къде, по дяволите, може да е изчезнала? Или по-добрият въпрос бе… къде по дяволите я е скрил големия й брат този път? За да намеря отговора на въпроса, трябваше да се разровя по-дълбоко, не да мъча портиера. Имах повече източници, отколкото си мислеше Крейтън Карас, и нямаше да ми отнеме много време да я намеря.

Излязох от сградата, насочвайки се към миналото си.

* * *

Домът на Доминик Кассо бе в същата сграда, в която бе и когато бях дете. Мама ме водеше понякога, когато имаше да носи нещо там.

Всички знаеха, че тя му е любовница, а аз съм негово копеле. Защо мъжът не можеше да създаде дете с жена си, нямах идея, но подозирах, че просто не е прекарвал достатъчно време в леглото с нея, за да свърши работата. Доколкото знаех, имах поне една полусестра и още един полубрат, но Дом никога нито го потвърди, нито го отрече. Може би защото никога не съм го питал и нямах такова намерение.

Малката кафява сграда беше разположена на края на Хел Кичън и бях изненадан, че така и не я бе преустроил. И все пак Дом не заемаше сегашната си позиция, за да бъде мързелив или глупав. Не, той бе пресметлив и безмилостен. От него не излизаше информация, освен ако не иска да я даде, и всеки, който прекрачеше линията, биваше изблъскан от силата на волята му… или опакото на ръката му.

Много често съм бил от другия край и точно сега един определен момент изникна в паметта ми…

* * *

— Имаше една работа. Една шибана работа. — Тонът на Дом беше доста зъл. — Наблюдавай я. Защитавай я. Не й позволявай да знае за шибаното ти съществуване.

Юмрукът му удари по бюрото и бронзовото преспапие във формата на глобус подскочи от силата. Веднъж бе убил човек с това преспапие. Пред очите ми. Бях на петнадесет, тъкмо бях въведен в семейния бизнес. Дом бе решил, че е време да заслужа хляба си и да спра да живея от парите, които той даваше на майка ми.

— Но не можа да направиш дори това. Трябваше да прекрачиш проклетата линия. — Той грабна преспапието от старото дървено бюро и започна да го прехвърля от ръка на ръка.

Дали щеше да го хвърли към главата ми? По време на уроците ми по бокс с Франко се бях научил да избягвам удари, но не исках да разчитам на това.

— Никакво обяснение ли нямаш? — Той ми се намръщи. — Няма ли какво да кажеш в своя защита?

Никога не се оправдавах по време на тирадите му. Нищо, което бих казал, нямаше да промени какво бях сторил… не бях се подчинил на краля.

— Отвори си шибаната уста, Каваноу, и кажи нещо. Чукаш ли момичето?

Сега той доближаваше до личната ми линия. Може и да беше крал, но нямаше да му позволя да изрече нито една мръсна дума по адрес на Гриър. Грабнах преспапието във въздуха и го хвърлих обратно към него, преди да осъзнае какво се случва.

— Мери си приказките, що се отнася до нея.

Дом се облегна назад в креслото си сякаш отхвърлен от заплахата в тона ми.

— Какво ми каза? — Много рядко говорех с него и сега шокът му бе очевиден.

— Казах, мери си приказките що се отнася до нея. Тя е дама. Заслужава уважение. — В реакцията на думите си очаквах викове и насилие, не одобрителен поглед. Но облекчението ми продължи само миг.

— Радвам се, че разбираш, че не си от класата й, момче. Нямаш работа да й позволяваш да знае за съществуването ти, пък какво остава да станеш част от света й. Ти си проклет работник от поддръжката, а тя е наследница.

Той не ми казваше нищо, което вече не знаех. Гриър бе прекалено добра за мен. Но щом тя нямаше проблем с това, защо аз трябваше да имам?

— Тя изглежда няма нищо против.

Дом удари с юмрук по бюрото.

— Е, мамка му, аз имам против и когато кажа на един от мъжете си да свърши работа, очаквам да я свърши точно така, както съм му наредил. Не престъпвай линията, момче. Това е много добър начин да изгубиш мястото и живота си.

И така, какво да правя? Бях прогонен от Гриър, но не бях готов да приключа с нея. От самото начало знаех, че да пресека линията няма да е добре за мен, и все пак тя ме бе привлякла неистово. Все още ме привличаше.

— Сега се разкарай от офиса ми и се връщай на работа. Нямам нужда да се занимавам с простотиите ти. Прекалено зает съм за идиотщини.

Обърнах се, за да напусна офиса, но гласът му ме спря на врата.

— Кав, чуй ме добре. Ако се издъниш отново, край с теб. Край. Затова не се дъни.

* * *

Не беше за пръв път и нямаше да е за последен да бъда повикан на килимчето пред широкото дървено бюро на Доминик Кассо с преспапието във форма на глобус. Но днес нямаше да отворя вратата, защото ме бе повикал. Не, днес бях тук, за да искам отговори.

Двама мъже насочиха оръжията си към мен, когато широката врата се отвори.

— Да не искаш да бъдеш застрелян, момче?

Дом седеше зад бюрото си, а ръцете му бяха отпуснати върху един кожен бележник. Проклетото преспапие все още бе тук и нямаше как да не се зачудя колко още бяха умрели от мозъчна травма с помощта на малката сфера.

— Тук съм за отговори.

Дом присви очи към мен, а тъмните му вежди, които бяха същите като моите, се свиха една към друга.

— Трябва да е нещо специално, за да дойдеш тук и да искаш каквото и да е било от мен.

— Гриър Карас. Къде е тя? И кога, по дяволите, си казал на Крейтън Карас, че си му баща?

Дом се облегна назад на кожения си стол и скръсти ръце на гърдите си. Тъмният му поглед, който, слава на бога, нямаше нищо общо с моя, не се откъсваше от лицето ми.

— Минаха години, но, мамка му, все още не знаеш как да оставиш момичето на мира.

— Вече не приемам заповеди от теб.

— И все пак си тук и търсиш помощта ми.

Безизходно положение. Тъй като нямаше да моля за помощта му. Имах други начини, по които да науча това, което ми трябваше, но този щеше да е най-бързият начин да получа информацията още днес.

— Кога си казал на Карас? И защо?

— Вече не си част от семейството, Кав. Какво те кара да мислиш, че трябва да споделя каквото и да е с теб?

Да чуя как баща ми ми казва, че не съм част от единственото семейство, което някога съм имал, би трябвало да е болезнено, и вероятно щеше да е, ако не бях имунизиран срещу злобата му още откакто бях дете.

— Тя е моята жена. Ще я задържа. Тъй че може и да не съм част от фамилия Кассо, както изтъкна, но ще бъда част от семейство Карас. Само почакай.

— Карас никога няма да позволи това да се случи. Той ще направи всичко, за да те държи далеч от нея.

— Не може да я крие вечно.

— Ще го направи, когато научи останалото от истината.

Цялото ми тяло застина шокирано.

— Не я ли знае вече?

Дом поклати бавно глава, а единият край на устната му се изви, по-скоро злобно, отколкото приятелски.

— Не, но може да научи останалата част от историята по всяко време, стига да го пожелая. Затова помисли добре, преди да опиташ отново да ме предизвикваш, синко.

Той ме нарече син, за да ме нарани, но Дом не осъзнаваше, че не ме беше грижа кой ме е създал. Отказвах да позволя това да ме отдалечи от Гриър. Но така или иначе беше ясно, че оттук помощ нямаше да получа.

— Така си и мислих — каза Дом с триумфиращ тон. — Сега си разкарай задника от града ми обратно в Холивуд, където ти е мястото с всичките калифорнийски глупости. Не се връщай повече в Ню Йорк.

Той не ми отговори и на въпроса, който зададох за Карас, което направи посещението ми още по-безсмислено.

— Ще напусна Ню Йорк, когато съм готов да го направя. И ще стоя настрани от пътя ти, ако ти не се изпречваш на моя.

Без да дочакам отговора му, аз се обърнах и се насочих към вратата, удряйки с рамо една от горилите му.

Следващата ми спирка бе най-добрата й приятелка.