Мегън Марч
Порочна любов (3)

Глава трета

Гриър

Кав дори не опита да ме последва.

Това бе само една от мислите, която изплува в съзнанието ми, докато самолетът набираше височина. Шокът и объркването ми бяха изчезнали и сега се чувствах… празна. Болеше ме. И болката запълваше празнотата в мен по-бързо, отколкото очаквах.

След като порових малко в чантата с дрехи, които Крейтън бе оставил в задната част на самолета, свалих дрехата, с която бях облечена миналата вечер. Тази рокля носех, преди да отдам последната частица от девствеността си… на мъж, който ме бе лъгал от деня, в който ме срещна.

Страхотна преценка, Гриър.

Наум се извиних на анонимната собственичка на роклята и я набутах в малката боклукчийска кофа в банята на самолета. Щеше ми се да можех да се отърва с такава лекота и от болката. Но не, единственото решение за това бе… алкохолът.

Отворих вратата на спалнята към главната кабина, където Крейтън и Кенън стояха един срещу друг на удобни кожени кресла. Всеки самолет на брат ми изглеждаше по-добър от предишния, но точно сега не бях в настроение да оценявам хубавия интериор от кожа, тъмно дърво и блестящо сребро. Не, в настроение бях да оценя алкохола в барчето.

Двамата мъже ме гледаха, докато се насочвах директно към него. Игнорирах въпроса на Кенън за това дали имам нужда от нещо.

Всичко, от което имах нужда, бе в ръката ми. Бутилка от половин литър с „Грей Гуус“. Дори нямах нужда от чаша. По прищявка взех и сок от червена боровинка, но не мислех да ги смесвам.

— Мислиш ли, че идеята е добра? — попита Крейтън, а в гласа му изненадващо липсваше снизхождение.

— Това е единствената идея, която имам в момента. Да пия и да припадна, да забравя последните няколко седмици ми звучи като страхотна идея.

Крейтън не възрази.

— На излизане взех чантата ти — каза Кенън и кимна с глава към нея, пъхната под седалката.

Със свободните си пръсти я взех.

— Супер.

Заключих се обратно в стаята и включих телефона си. След като не работеше първите няколко дни в Бразилия, бях решила да се освободя от това да го проверявам непрестанно. Исках да се насладя на чувството да нямам връзка с външния свят. Батерията ми все още бе на шейсет и седем процента, което бе напълно достатъчно за новата ми задача.

Със силния Wi-Fi сигнал в самолета се логнах на мига в скайп акаунта си. Внезапните обаждания по скайп бяха дяволска работа: просто това не се правеше. Но на Бенър щеше да й се наложи да ми прости, защото ситуацията беше сериозна. Не знаех в коя часова зона съм, но все пак реших да рискувам и натиснах на името й.

Секунди по-късно лицето на най-добрата ми приятелката се появи на екрана.

— Къде беше, по дяволите? И ако не бях толкова адски притеснена за теб, щях да те накарам да ми се обадиш след пет минути, когато няма да приличам на оцеляла от зомби апокалипсис.

Косата на Бенър бе рошава, стърчаща във всички посоки. Гримът, който не бе премахнала напълно миналата вечер, сега се бе размазал под очите й. Дори не знаех кой ден е.

— Да не те събудих?

— Не, лежа си тук и мечтая как напускам работа, за да избягам с цирка. Чувала съм, че силният циркаджия е много добър в тласъците.

Въпреки настроението ми, в мен се надигна смях. Точно от това имах нужда… най-добрата си приятелка и малко смях.

— Все някъде по света е пет часа, нали? — Гласът ми бе измамно весел, докато в ъгълчетата на очите ми се събираха сълзи.

— Ако е наранил дори едно косъмче от косата ти… или който и да е невидим косъм по тялото ти… ще го убия.

Поклатих глава.

— Не искам да говоря за това. Искам да се накова и имам нужда от най-добрата си приятелка. Трябва да се състезаваме кой ще изпие повече шотове, или никога няма да успея да се отрежа така, че да забравя всичко това.

Лицето на Бенър посърна.

— Толкова ли е зле?

Кимнах.

— Съжалявам, скъпа. Нека си взема припасите и веднага се връщам. Не ходи никъде.

Картината на екрана ми се разлюля, когато Бенър отнесе телефона си в кухнята. Яркочервената й нощница за миг превзе екрана, докато тя нагласяше телефона си да стои изправен, подпрян на нещо върху кухненската й маса.

— Още една секунда. Трябва да взема благинките.

Тя се върна със същата като моята бутилка водка и шот.

— Добре, няма да казвам, че няма да ми се наложи да повръщам, но след миналата вечер, мога да загладя малко косъма.

В този момент ми хрумна нещо.

— Ще трябва ли да ходиш на работа?

Тя поклати глава.

— Не, ще им изпратя имейл и ще им кажа, че съм избягала в Рио с бразилския силен циркаджия Фернандо, където ще ме държи добре изчукана, така че да не мога да ходя, камо ли да работя.

Наклоних глава и разгледах внимателно лицето й. Смеейки се казах:

— Наистина ще отидеш в цирка, нали? Господи, да не би да чукаш циркаджията?

Очите на Бенър леко се присвиха, показвайки ми, че ме е излъгала, когато каза, че е „чула“, че циркаджията е добър в тласъците.

— Писна ми от техниците на работата. Имах нужда от мъж с ръце по-големи от моите. Дори по-големи от бедрата ми. Не се извинявам на никой, че минах на страната на цирка. Беше жестоко. Имаше и бонус, да изядеш колкото можеш слонски уши.

Покрих лицето си с двете си ръце и надникнах през пръсти.

— О, мили боже! Как успя да намериш цирк в Манхатън?

Този път погледът й се насочи надолу и бузите й пламнаха.

— Бенър? — Свалих ръцете си и я приковах с най-добрия си поглед „Кажи ми веднага!“. Гласът й бе приглушен, когато най-после проговори.

— Джърси.

Разбира се.

— И защо все още не си в леглото на циркаджията?

Трябваше да науча повече. Вероятно цялата история, тъй като животът на Бенър бе по-нелеп и от моя, и това определено ме разсейваше от всичко, което исках да забравя.

Тя се изкашля и заговори зад ръката си.

— Какво беше това?

Свали ръка и призна.

— Трябваше да заминат за Пенсилвания. Няма повече мощна циркаджийска пишка за това момиче. Сърцето ми е разбито, наистина. Фернандо беше невероятен. Не разбирах нито една думичка от това, което ми казваше, тъй като португалският ми никакъв го няма, но кой има нужда от думи, когато има двадесет и осем сантиметров пенис с обиколката на лятна джъмбо наденица? Вагината ми вероятно никога няма да е същата… но поне ще имам спомените си.

Завърши, подсмърчайки, и бях толкова адски благодарна, че най-добрата ми приятелка е пълна откачалка.

— Обичам те, Би.

— И аз те обичам, момиче. Сега отваряй тази бутилка и давай да се напием.

Отворих бутилката, вдигнах я към устните си и отпих. Водката се плъзна по гърлото ми като хладен бриз. Гладка. Копринена. Вкусна и взривяваща ума ми.

Най. Добрата. Идея.

Бенър ме забавляваше с истории за циркаджията, а аз се стараех да блокирам всеки спомен, включващ Кав. Тя не попита за детайли, защото бе от този тип приятели. Тези, които инстинктивно знаеха, че не бих гълтала водка, все едно е вода, навряна в задната стаичка на самолета на брат ми, ако нещо не се е прецакало адски много.

Или поне си мислех, че е схванала намека, че не искам да говоря за това. Но не, подмолната ми най-добра приятелка бе изчакала да изпием по пет шота, когато умението ми да лъжа бе почти нулево.

— Е, какво се случи, по дяволите? Беше тук и клюкарските парцали ти лепнаха етикета, че си новото гадже на Кав Уестман, и ти се изпари. Щях да пукна от притеснение. Нахълтах в офиса на брат ти и Кенън ми каза, че си добре и че се покриваш, преди да ме изведе от сградата. Нищо повече. Чаках нетърпеливо обаждането ти, а сега ми звъниш и искаш да се отрежем. Трябва да ми кажеш какво се случва, жено.

— Можем ли да отложим разговора за по-късно?

— Нем — изплю Бенър, наблягайки на буквата „м“. — Изплюй камъчето.

Поех си дълбоко въздух и й казах всичко.

— Кенън ни натовари на самолет и ни изпрати на малък остров, част от веригата на Белиз, където се чукахме, хапвахме и излежавахме на слънце, преди Крейтън да се появи и да пусне бомбата, че Кав… — Спрях, защото не бях споделила с Бенър връзката с мафията и едва ли брат ми би искал да го направя. Бързо се замислих за нещо, което бих могла да кажа. — Ами, че Кав ме е лъгал от самото начало. За всичко.

Вдигайки един пръст срещу екрана, Бенър сграбчи гърлото на бутилката с водка и наля още един шот.

— Приготви се да гълташ, момиче, защото това заслужава още алкохол.

Вдигнах бутилката и изсипах от студения алкохол в гърлото си. Един шот, два шота… може би повече. Кой го беше грижа? Всичко, което знаех, беше, че бутилката все още не бе празна и аз все още бях в съзнание.

Когато Бенър тръсна чашата си на масата, тя скръсти ръце на гърдите си и лицето й доби сериозно изражение.

— Значи, ти е разбил сърцето… но разби ли ти задника?

Добре, че бях преглътнала водката, иначе сега щях да я изплюя върху копринените чаршафи и екрана на телефона си.

— Исусе, Би! Наистина ли? — отворих уста, за да заявя, че не е разбил нищо, но тя продължи.

— Въпросът е важен. Аз вече съм почти пияна, а няма и десет сутринта, и по тази причина заслужавам отговор. Задният ти вход още ли е девствен?

Продължавах да я гледам през екрана на телефона ми и прехапах устни, преди да се изкикотя пиянски.

— Все още усещам болка там, ако искаш да знаеш истината.

Очите на Бенър станаха огромни.

— Няма. Начин. Направила си го! Това заслужава да бъде постнато в Туитър. Трябва да го запаметим в мрежата.

Сграбчи айпада си и започна да пише бясно.

— Ъм, няма начин да пуснеш това в Туитър. Новината си е моя.

Знаех, че правя грешка, още в мига, в който взех телефона си и минимизирах скайпа, за да вляза в Туитър. И все пак не ме беше грижа. Вероятно водката запалваше умението ми да взимам кофти решения. И под вероятно, имам предвид, със сигурност.

— Няма да казвам нищо за задника си, но светът трябва да знае, че когато има голяма пишка, това просто значи, че мъжът е по-голям ташак.

Вписах се с вече познатото @ГриърСтрахотнатаКучкаКарас в Туитър акаунта ми и съчиних истински туитър шедьовър. Реших да го кръстя Туит-йовър.

Мрънках си под нос, докато записвах 147-те символа страхотност. Проклятие, водката ме правеше много по-креативна от текилата.

Размерът няма значение, ако това значи, че си по-голям ташак. #ГолямПенис #ЦелуниМиЗадника #НикогаПовече #ГриърКрай #НямаВечеКав #МайнатаТиМногоМерси

Наложи ми се опитам да го прочета три пъти на Бенър, тъй като не можех да спра да се смея. И ако в ъгълчетата на очите ми имаше сълзи, то те определено бяха от смях. Отказах да призная, че са от друго.

— Направи го!

Натиснах туит, преди да успея да се разубедя или да пробвам да стана по-креативна. Съобщенията заваляха след минута. Уау! Очевидно, след като се забих с Кав и пресата започна да следи имената ни, Туитър последователите ми бяха нараснали главоломно.

Проверих профила си, отделих секунда да кимна одобрително на снимката, която Бенър бе сложила, когато създаваше акаунта ми. Милион и двеста хиляди последователи.

Охоо! Обикновено бих се ужасила, но водката ме бе обвила в защитен пашкул. Споделянията и харесванията ставаха все повече.

— Ъм, Бенър. Знаеш ли, че имам милион и двеста хиляди последователи?

Очите й се извъртяха истерично.

— Какво каза?

— Милион и двеста хиляди — повторих много, много бавно.

— Свещени топки. Е, повече от сигурно е, че Кав ще получи съобщението.

Бравата се завъртя, вратата на стаята се отвори и се блъсна в стената. Завъртях се с лице към нея, а телефонът ми падна на възглавницата.

Крейтън, скъпият ми брат, бе надянал такова изражение, че щеше да изплаши не само малките деца, но и армиите на малки държави.

Ууупс!

Държеше телефона в ръката си, а екранът беше обърнат към мен.

— Мамка му, какво, по дяволите, си мислиш? Кенън и пиар екипът ми следят този твой Туитър акаунт и за две минути получихме четири обаждания, че отново си взела супер тъпо решение. Затова ще попитам отново, какво, по дяволите, си мислиш, Гриър?

Докато претърсвах напоения си с алкохол мозък, за да измисля някакъв отговор, реших да вдигна бутилката.

— Това е една много добра водка.

Изражението на Крейтън стана повече от буреносно. Той посегна и измъкна бутилката от ръката ми.

— Достатъчно!

Някъде отдалеч чух гласа на Бенър.

— Уоу, големи братко. Не си навирай боксерките в туитъра ни. Чакай, носиш ли боксерки? Или си с гащи? Ами онзи твой помощник? Той винаги е с много опънати гащи, така че задните му бузи са доста стегнати. Може би трябва да му проведеш един урок по операция долни гащи. Вероятно не е добре за здравето му и определено не е добре за скротума му. Скротум. Каква странна дума.

Бях прекалено пияна, за да се свия от безценния монолог на приятелката си. Вместо това грабнах телефона си от възглавницата и посочих към екрана.

— Тя има право.

— Затвори веднага. Изтрий съобщението. Без повече простотии.

Обърнах екрана към себе си и аз махнах на Бенър.

— Мисля, че партито приключи. Ще се чуем по-късно.

— Добре, надявам се, че задникът ти е по-добре. Може би следващия път трябва да пробваш с пишка среден размер. Не се отказвай от аналния!

Този път се свих. Това беше нещо, което брат ми не трябваше да чува.

— Чао — махнах към екрана и кликнах на бутона за край на разговора, преди страхливо да погледна към Крейтън. — Можем ли да се престорим, че не си чул…

— Вече го заличих от паметта си. Няма да го обсъждаме никога повече. Сега изтрий проклетото съобщение.

Гласът на Кенън дойде от главната кабина.

— Вече е споделено над седем хиляди пъти. Не можем да върнем котката в торбата, но се налага да го изтриеш.

— Седем хиляди пъти? — Мамка му. Лоша Гриър. Лоша водка.

— Мамицата му. Исусе, Гриър! Знаеш как да привличаш вниманието на хората. Добре, идвай. Вече ти нямам доверие да те оставя сама. — Той сграбчи телефона ми, хвана ме здраво за ръката и ме измъкна ме от леглото.

Докато го следвах в главната кабина, той хвърли телефона към Кенън.

— Изтрий го. Направи всичко, което можеш. Мамицата му, закрий шибания Туитър акаунт.

Отворих уста да възразя, но я затворих на мига, тъй като двамата мъже ме прогледаха, все едно съм някое пакостливо дете. Което вероятно бях. Мамка му, за нищо не ставах.

Бях смачкана. Вместо да седна в някое от кожените кресла, се излегнах на дивана и посегнах отдолу за одеяло, което в тези самолети винаги слагаха там.

Когато се завих, промърморих.

— Събудете ме, като се приберем у дома.

Сънят почти ме бе оборил, когато Крейтън ми каза.

— О, Гриър. Не се връщаш у дома.