Мегън Марч
Порочна любов (1)

Глава първа

Гриър

Кав ме е лъгал.

За всичко.

Горчилка се надигна в гърлото ми. Как съм могла да греша толкова много за него?

Обвих ръце около тялото си и по кожата ми премина тръпка въпреки горещата сутрин в Белиз. Хаос изпълни ума ми. Или това беше просто кръвта, която бучеше в ушите ми.

Гласът на брат ми проникна през шума.

— Той ми е шибан полубрат.

Това не може да е истина. Невъзможно.

Спомних си деня, в който брат ми каза за всичките тайни, които му бе разкрил чичо ни. Че Крейтън не е негов племенник. Което значеше, че ми е полубрат. Че майка ни е била любовница на мафиот, който така и не се оженил за нея, тъй като вече бил женен.

И Кав също е син на този мафиот.

Сега всички парченца си пасваха идеално, подреждаха се едно след друго в ума ми, докато започна да ми се гади.

Но една мисъл надмогваше всичките и аз стиснах толкова силно чаршафа, че едва не го разпрах в опита си да попреча на ръцете си да треперят, докато си повтарях едно и също на ум. „Кав ме е излъгал. Лъгал ме е за всичко.“

Знаех, че трябва да го погледна, но просто не можех да го направя. Физически не бях способна да погледна някой, който ме е лъгал по този начин. Очите ми се насочиха към пода.

Още една тръпка премина през тялото ми и този път едва не повърнах.

Господи, моля те, дано не съм правила секс с кръвен роднина.

— Коя е майка ти? — попитах Кав, а гласът ми трепереше, докато гледах към пода.

— Гриър, погледни ме — каза тихо, но настоятелно.

— Мамка му, не й казвай какво да прави — изръмжа Крейтън, а думите му бяха като невидими куршуми, насочени към Кав.

— Защото само ти можеш да й казваш какво да прави? — язвително му отговори Кав. — Ти контролираш всичко и всички около себе си, Карас. Тя е личност със собствен ум. Не някой от подчинените ти.

Входната врата се отвори, но, честно казано, не ме беше грижа кой идва. Всичко, което ми трябваше, беше отговор на въпроса, за да може бученето в ушите ми да спре, ако можеше с много, много алкохол. Смятам, че си го заслужих.

— Коя е майка ти? — попитах отново, почти в истерия.

Обаче не Кав ми отговори. Направи го Крейтън.

— Майка му е била любовницата на Дом Кассо след нашата, Гриър. Нямаш кръвна връзка с този боклук. Само аз имам.

Ако логичната част от мозъка ми функционираше правилно, вероятно щях сама да се сетя за това, без да има нужда да питам, но точно сега бях извън баланс. Нещо в мен се пречупи, но отказах да призная, че е сърцето ми.

Не можеше да е то.

— Гриър… — започна Кав, но Кенън го прекъсна.

— Крей, готов ли си? На летището няма да позволят самолета да остане още дълго там. Искат да се разкараме оттук. — Дясната ръка на брат ми… неговият помощник… пристъпи напред, минавайки през прага на стаята.

— Хайде, да вървим — каза ми Крейтън и протегна ръка към мен.

— Гриър не можеш да тръгнеш с него. Погледни ме, по дяволите — гласът на Кав беше чиста команда, но не направих никакво движение, за да се подчиня.

— Мамка му, не й казвай какво да прави — изръмжа Крейтън.

Бял шум превзе мислите ми. Информация и емоции се блъскаха в съзнанието ми. Бях парализирана, краката ми сякаш бяха вкоренени в пода, а ръцете — замръзнали около тялото ми.

— Погледни ме, скъпа. Моля те.

Преместих погледа си от пода към краката на Кав и нагоре към лицето му. Не знаех дали ми е отнело пет секунди или пет минути, чувството ми за време бе изчезнало. Преди двадесет минути спях обгърната от ръцете на този мъж, но когато го гледах сега, виждах един непознат.

Не го познавам. Въобще. Никога не съм го познавала. Мислите се удряха в ума ми също като вълните, разбиващи се в брега навън.

Крейтън пристъпи напред и обви силните си ръце около раменете ми, позволявайки ми да се потопя в силата му. Големият ми брат никога не бе правил друго, освен да ме предпазва от всичко в големия лош свят. Той беше единственият човек в живота ми, на когото можех истински да разчитам. Без скрити мотиви. Просто… заповедническа защитеност.

— Тръгваме си. Дори само да се приближиш към нея, ще оставя Дом да се разправя с теб.

Бащата на Кав. Мафиотът. Бащата на Крейтън. Мафиотът.

Не можех. Не можех да го осъзная. Парчетата вече не пасваха едно към друго, те лежаха разхвърляни на метафоричния под на съзнанието ми, като играчки на дете, което не иска да си играе с тях.

Когато Крейтън тръгна и ръката му ме поведе със себе си, нямаше как да не го последвам.

— Тя няма да идва с теб.

Беше заповед, но почти не можех да я чуя заради шума в главата ми. Кенън пристъпи зад мен и си представих, че двамата с Кав се гледат като боксьори на ринга. Не се обърнах да видя какво става. Тялото ми физически не можеше да го направи.

Той ме излъга. За всичко. Думите преминаваха през съзнанието ми отново и отново. Дадох му най-ранимата част от себе си, а той така и не ми даде истината. За каквото и да е.

Всеки спомен беше като удар в корема ми. И ако можех да съм откровена… като удар в сърцето ми.

Шумът стана по-силен, отдалечи ме от виковете в спалнята, докато позволявах на Крейтън да ме изведе навън, през входната врата и през портата на къщата.

Толкова за фантазията това да се превърне в реалност.