Джеймс Туайнинг
Монетата (86)

83.

Домът на инвалидите, Париж, Франция

31 юли — 13:22

По обяд на другия ден беше страхотна жега. Дженифър се зарадва, когато се измъкна от омарата от отходни газове, мина под сводестия вход и влезе в огромния хладен вътрешен двор на Дома на инвалидите. Беше подранила за срещата с Боб и Том, но не обичаше да закъснява.

Мисълта за Том донесе горещи спомени за дългата нощ, която бяха прекарали заедно. Тя се изненада колко силно го желае. И колко много се нуждае от отпускане. Разсъждаваше обаче реалистично. Знаеше, че връзката им едва ли ще продължи. И че никой не може да го обвърже, макар да усещаше, че той иска точно това.

Погледна старинната сграда и прелисти пътеводителя, който си беше купила от магазина за сувенири в хотела.

„Домът на инвалидите е най-големият комплекс от паметници в Париж. Построен е през 1670 година за военна болница и казарма от Луи XIV, Краля — слънце. Днес там се намира Военният музей и тялото на императора Наполеон Бонапарт, пренесено през 1840 година от остров Света Елена и положено под величествения позлатен купол на църква «Сен Луи», една от най-известните забележителности на Париж. За гробницата не е пестено пространство и тленните останки на Наполеон лежат в шест ковчега — железен, махагонов, два оловни, абаносов и от червен порфир, всички поставени върху пиедестал от зелен гранит“.

Дженифър вдигна глава и се усмихна. Слънцето се издигаше над наклонения покрив и половината калдъръмен двор беше облян в светлина, а останалата част оставаше в сянка. В сивите плочи бяха пробити прозорци с формата на шлем на средновековен рицар, а онези на партера бяха кръгли и приличаха на сводовете на манастира в съседство. Дженифър влезе в манастира и тръгна покрай ръждясалите издраскани пленени оръдия, като отново заби нос в пътеводителя.

„През 1676, годината на построяването на църквата «Сен Луи», държавният протокол забранявал на войниците да използват същия вход като краля и дворцовата му свита, когато отивали на богослужение. Необикновеното решение било двойна църква с общ олтар в средата, като войниците влизали във вътрешния двор от северната страна, а кралят — от южната под купола“.

Неочаквано иззад една колона изскочи Том. Хвана Дженифър за ръка и я поведе към сенките в отсрещния ляв ъгъл на вътрешния двор.

— Какво става, по дяволите? — изсъска в ухото й.

— Пусни ме. Боли!

Той я блъсна и тя едва успя да запази равновесие, залитна по хлъзгавите каменни плочи.

— Трябваше да се сетя — каза Том и пристъпи към нея. — Арчи имаше право. Всички сте еднакви.

— Какви ги бръщолевиш, по дяволите? — Дженифър беше опряла гръб в танк от Първата световна война, един от постоянните експонати.

— Не ми казвай, че не знаеш…

— Какво да знам?

— Какво прави той тук? — Том посочи с палец зад гърба си.

— Кой?

— Кларк. Британската полиция. Четирима са и чакат да ме приберат. Предала си ме.

— Какво?! — Очите й се разшириха от изумление, после тя заговори тихо и сериозно: — Нямам представа защо са тук. Трябва да ми повярваш. Сигурно е станала някаква грешка.

Той продължи да я гледа гневно.

— Виж какво, ти стой тук, а аз ще отида да намеря Боб. Ще се опитам да разбера какво става. Убедена съм, че е недоразумение. След всичко, което направи за нас, няма за какво да се тревожиш. Повярвай ми.

Дженифър сложи ръка на рамото му и той примирено кимна.

— Давам ти десет минути. Ако не се върнеш дотогава, никога повече няма да ме видиш и чуеш. Обещавам.

— Десет минути. Добре.

Табелки с обяснения на пет езика сочеха пътя към гробницата. Дженифър тръгна натам и се озова в тъмен коридор, излизащ на посипано с чакъл пространство от едната страна на църквата. На пътеката имаше големи метални бариери. На знаците пишеше, че криптата временно е затворена. Дженифър видя, че наоколо няма никого, прескочи бариерата и тръгна към предната част на църквата. Към входа водеха високи стъпала с цвят на пчелен мед.

Тя спря и огледа градините, но не видя никого. Тук-там пръскачките бяха включени и на лъчите на обедното слънце блестяха дъги от капки — извисяваха се на шест-седем метра във въздуха и после се изсипваха върху тревата и храстите.

А после забеляза мъжете, за които й беше казал Том.

Бяха от другата страна на перилата, опасващи градините. Единият седеше на пейка и се преструваше, че чете нещо, вторият крачеше напред-назад, а останалите двама чакаха в кола. Очевидно наблюдаваха входа на църквата. Единият изглеждаше особено развълнуван. Сакото неспокойно се развяваше на тесните му прегърбени рамене. Дженифър се обърна към входа и влезе. Стъклената врата на вестибюла се затвори зад нея и градът изчезна.

Обгърна я мъртвешка тишина. Въздухът беше неподвижен, осветлението беше оскъдно, мраморният под и каменните стени бяха застинали в страхопочитание. Над нея се извисяваше куполът, обагрен в червено, оранжево и синьо. В пътеводителя пишеше, че нарисуваните фигури изобразяват апостолите.

Имаше четири странични параклиса и светлината, процеждаща се там, избледняваше от прозорците им с цветни стъкла — едно зелено, друго синьо, трето жълто и последното оранжево — островчета цветове, които горяха като огньове в ъглите на помещението. В средата на всеки параклис се издигаше самотна колона. На стените бяха монтирани по-малки паметници и мемориални плочи. Дженифър тихо произнесе имената им, докато минаваше покрай тях.

— Фош, Вобан, Бертран, Луати, Дюрок.

Не знаеше чии са имената, но й звучаха внушително и героично. Определено повече от Браун. Или Корбет. Тя се намръщи. Къде беше той? Не му беше присъщо да закъснява.

В отсрещния край имаше грамаден олтар от черен мрамор с позлатени листа, а зад него проблясваше стъклена стена, която разделяше гробницата от помещението за войници в двойната църква. Под купола се виеше ниска мраморна балюстрада. Дженифър се приближи и видя, че подът там е махнат. На неговото място беше поставен огромен саркофаг със спираловидни елементи от червен камък върху зелен пиедестал.

Дженифър се наведе над балюстрадата и погледна надолу. На пода около ковчега бяха инкрустирани имената на най-големите победи на Наполеон. Всичко беше обкръжено от бяла мраморна колонада. А когато очите й се приспособиха към светлината, видя неясен силует в сенките на колоните.

Подметка на обувка. Крак на мъж.

Хукна към олтара в задната част на църквата и слезе по стълбите, водещи към долното ниво. Макс, свръзката й от ЦРУ в Лондон, лежеше неподвижно на пода на тесния коридор между стъпалата и колонадата. Беше прострелян в гърдите. Дженифър вдигна клепачите му, разбра, че е мъртъв, и го прескочи. Сърцето й биеше като обезумяло.

А в следващия миг видя Корбет от другата страна на колонадата. Беше се отпуснал на пода, главата му беше цялата в кръв.