Джеймс Туайнинг
Монетата (70)

67.

17:52

Бодигардовете, които бяха заети да си поръчват питиета, видяха Том едва когато се приближи на няколко крачки от тях.

— Мадхави бей — рече Том учтиво. — За поредния урок ли си дошъл?

Мъжът се намръщи. Не вдигна глава, сложи три лъжички захар в кафето си и го разбърка.

— Кърк бей — каза най-после, погледна го и се усмихна. Говореше с писклив глас и имаше силен акцент. — Добре дошъл.

Телохранителите, които се бяха обърнали рязко при гласа на Том и бяха бръкнали в якетата си, се отпуснаха. Мадхави презрително махна с ръка.

— Късно е, некомпетентни глупаци. Вече щях да съм мъртъв, ако искаше да ме убие. — После отново се усмихна на Том и сви рамене. — Не знам защо си правя труда. — Посочи тапицираната пейка срещу себе си. — Седни при мен.

Том го гледаше изпитателно. Чашата с кафе изглеждаше миниатюрна в грамадните му мургави ръце. Златните пръстени на пръстите му блестяха като скъпя броня.

— Какво те води отново в Истанбул? — Мадхави свали слънчевите си очила и тъмнокафявите му очи заискриха дяволито. — Коя окаяна душа ще има нещастието да я посетиш този път?

Том поклати глава.

— Не си ли чул? Отказах се.

— Ха! Сигурно ме мислиш за глупак.

— Говоря сериозно.

— Тогава какво правиш тук?

— Търся нещо, но не знам къде е.

— Аха! — На лицето на Мадхави се изписа прозрение. — И се нуждаеш от помощта ми.

— Градът е твой, Амин. Към кого другиго да се обърна?

Турчинът кимна доволно.

— Вярно е.

— Знаеш ли нещо за продажба, която ще се състои довечера? Търг на произведения на изкуството. Скъпи.

Мадхави остави чашата си и скръсти ръце на дебелия си корем.

— Това те води насам, а? Знам, разбира се, но мястото е тайна. Свръхсекретно. Всъщност никой не знае къде ще се състои. Дори аз. — Той сложи ръка на сърцето си, за да покаже колко е засегнат. — С удоволствие бих искал да ти помогна, приятелю, но… — Мадхави сви рамене.

Том обаче го познаваше добре и знаеше накъде води разговорът.

— Добре, приятелю. Какво искаш? Кажи си цената.

— Моята цена! Мислиш, че Амин Мадхави може да бъде купен? — Турчинът повиши тон и възмутено се огледа, а после, доволен, че са го чули достатъчно хора, се наведе напред и прошепна. — Реванш.

Тонът му стана настойчив и Мадхави се премести на ръба на пейката.

— Миналия път не посмях да си покажа носа навън няколко месеца. Хората ми се подиграваха. На мен! — Той недоверчиво огледа градината. — Този път няма да имаш такъв късмет.

Мадхави направи знак и изневиделица се появи голяма табла — сложиха я на ниската маса между тях. Том се усмихна.

— Добре. Ще играем петица, защото бързам. Ако спечеля аз, ще ми кажеш мястото. Ако спечелиш ти… Какво ще стане тогава?

Мадхави посочи часовника му.

— Ако спечеля, ще ми дадеш часовника си.

Том се поколеба. Часовникът беше подарък от майка му. Но имаше ли избор? Търгът щеше да се състои само след няколко часа.

— Добре — съгласи се той.

Дженифър се приближи до масата и телохранителите, явно засегнати от критиката на Мадхави, този път реагираха, като извадиха оръжията си и се развикаха.

— Тя е с мен — каза Том, без да вдига глава, докато нареждаше пуловете.

Мадхави измърмори няколко думи и бодигардовете пуснаха Дженифър.

— Много благодаря — недоволно каза тя на Том.

— О, приятелка? — Мадхави се засмя. — Дано да не се разсееш.

— Не се надявай. Ще ти трябва много повече, за да ме биеш. Хайде хвърляй.