Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Том Кърк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Double Eagle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джеймс Туайнинг

Заглавие: Монетата

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 30.10.2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7795

История

  1. — Добавяне

Втора част

Покрий вината с тънък пласт от злато

и ще ти счупи меча на закона,

обвий я с колкото си щеш парцали —

ще я прониже сламка на гимей.[1]

Уилям Шекспир, „Крал Лир“, (Четвърто действие, шеста сцена)

15.

Централата на ФБР, Вашингтон, окръг Колумбия

22 юли — 14:07

Вентилаторът беше включен на максималната степен и от вибрациите се плъзгаше по лъскавата маса в заседателната зала. Накрая спря до тънкия метален ръб, заплашваше всеки миг да падне.

— И така, да ги прегледаме още веднъж — предложи Дженифър, допи вече топлата и безвкусна кока-кола и пусна празната чаша в препълненото кошче за отпадъци. Специален агент Пол Виджиано уморено повдигна черните си вежди.

— Защо? Вече проверихме всеки по сто пъти. Сравнихме ги с базата данни на ЦРУ и Националния център за информация по престъпността. Прегледахме банковите им сметки. Проучихме съпругите, родителите и дори децата им, за бога. Няма нищо. Чисти са.

Дженифър стана и тръгна покрай масата. Лампите над главите им се отразяваха в лакираното орехово дърво.

— Няма да мръднем оттук, докато не открием нещо — заяви тя. Погледът й се стрелкаше между купчините книжа и разпръснатите по цялата маса папки и кутии — резултата от двудневното й разследване.

Виджиано също стана. Беше строен и мускулест, тъмните му коси бяха пригладени назад, лицето — леко брадясало. Ядосано поклати глава и напъха бялата си риза в панталоните на тъмносиния си костюм, ушит от лъскав плат на тънки червеникави нишки.

— Знаеш ли какво? В тази работа има нещо гнило. — Удари с юмрук по масата, вентилаторът се заклати несигурно и най-после се прекатури и безпомощно падна на пода.

Дженифър беше съгласна, че има нещо гнило. През последните два дни Корбет се бе опитал да ограничи броя на хората, участващи в разследването, но подобни случаи не можеха да се пазят в тайна дълго. Те просто бяха удобна възможност да поискаш по-щедро финансиране, шанс да изместиш другите отдели и агенции и да грабнеш по-голям дял от федералния бюджет. Вашингтон всъщност живееше от такива случаи и се молеше да са по-чести.

— Да, пълна каша, но ние я забъркахме — отвърна тя. — Затова ще трябва сами да се оправяме.

И вдигна вентилатора на масата. Виджиано пак поклати глава и поразхлаби възела на вратовръзката си в камуфлажни цветове. Дженифър знаеше, че му е по-трудно, отколкото на нея, дори само защото беше десет години по-възрастен. Преди две години бе работила по негов случай и той се бе опитал непохватно да флиртува с нея, но тя отхвърли опитите му за сближаване колкото е възможно по-учтиво. Сега тя ръководеше разследването и той явно беше засегнат, макар че чувствата му бяха последното, което я притесняваше. Беше положила твърде много усилия, за да получи тази възможност, и нямаше да му позволи да я провали. Освен това, макар че не й беше приятно да го признае, през последните няколко години трябваше да се примири с много глупости, затова сега се чувстваше добре поне веднъж да е от другата страна.

— Виж какво, бях там и видях всичко — настойчиво продължи тя. — Невъзможно е да влезеш и да вземеш нещо. Онзи, който го е направил, е познавал подробно разположението на трезора и охранителните системи.

— Голяма работа — изсумтя Виджиано. — Всичко на тоя свят се продава. Всеки може да получи чертежите и плановете на Форт Нокс, ако поиска. Важното са парите. — Потърка палец и показалец, вдигна ги пред лицето й и се усмихна.

— Да не мислиш, че държат чертежите в кметството? Разположението, алармените системи и кодовете за достъп? — иронично попита Дженифър. — Всичко, свързано с хранилището, е секретно. Сигурно изгарят дори окосената трева. Мерките за сигурност са изключително строги. Казвам ти — трябва да е замесен вътрешен човек. Затова ще ги прегледаме пак.

— Както кажеш. — Виджиано отчаяно прокара пръсти през къдравите си черни коси и взе папката, която беше хвърлил на масата. — Откъде държиш да започнем? — Очите му блестяха гневно, изпълнени с негодувание.

— Отначало. Колко души са имали достъп или са били в трезора през последната година. Ако трябва да се върнем още по-назад, ще го направим, но първо нека се съсредоточим върху това.

Виджиано замърмори, но пак почна да проверява списъците.

— Същото като преди. Четиридесет и седем души.

— С мен стават четиридесет и осем.

— За идиот ли ме мислиш? Ти си четиридесет и седмата. — Брадичката му щръкна от възмущение.

— Така ли? Как го изчисли? — Дженифър прегледа набързо нахвърлените си записки, пресмяташе наум.

— Двадесет и петима пазачи от полицията на монетния двор, петнадесет души военен персонал, петима служители на министерството на финансите и двама федерални агенти, единият от които си ти. Малцина влизат там. — Виджиано вдигна листа и го размаха във въздуха, сякаш за да докаже правотата си.

— Странно. Ригби ми каза, че пазачите са двадесет и шестима. Затова получавам четиридесет и осем — отвърна Дженифър. Гладкото й чело се сбърчи.

— Кой?

— Ригби — троснато отговори тя, но устните й трепнаха при спомена за розовите панталони на Шепард и пребледнялото лице на капитана.

— Според министерството на финансите са двадесет и петима. Имената на всички са тук. — Той вдигна няколко листа. — Сутринта ги изпратиха по факса.

— Дай да ги видя.

Виджиано сви рамене и й ги подаде. Дженифър внимателно прочете имената, задържа вниманието си на последния лист, намръщи се и го обърна към светлината.

— Какво има? — Тонът на Виджиано мигновено стана отбранителен.

Без да отговори, тя потърка хартията между пръстите си и от първия лист падна втори. Виджиано пребледня.

— Двадесет и шестима са — тихо каза Дженифър. Гледаше навъсено единственото име на втория лист.

— Ама… — измънка той.

— Просто са се залепили.

Знаеше, че ако ролите им бяха разменени, Виджиано щеше да й се скара и да я направи на нищо заради недоглеждането, но нейният стил на работа не беше такъв. Той се беше изложил и що се отнасяше до нея, това беше всичко. Нямаше смисъл да му натрива носа. Най-важното беше да проверят дали новата информация ще ги доведе до нещо.

— Тони Шорт — прочете Дженифър. — Дата на раждане 18 март 1965 година. Починал.

— Починал? Тогава не влиза в сметката — с облекчение заяви Виджиано.

— Имал е достъп до трезора.

— Но е мъртъв.

— Умрял е съвсем скоро. — Тя сложи листа на масата и го бутна към него, за да прочете написаното. — Преди четири дни.

— Чиста случайност. — Гласът му прозвуча така, сякаш се опитваше да убеди и нея, и себе си.

— Може би. Но Тони Шорт е единственият, когото не сме проверили. Какво знаем за него?

Виджиано се обърна към преносимия си компютър и вкара името. След секунди информацията се появи на екрана.

— Бивш служител на нюйоркската полиция. Награден с почетен медал. Преди пет години прехвърлен в полицията на монетния двор. Женен, с две деца. Обичайните глупости. Всичко е тук. Починал, звездичка. — Той вдигна глава. — За какво е звездичката?

— Самоубийство — каза Дженифър. — Звездичката означава, че се е самоубил.

Бележки

[1] Превод Валери Петров. — Б.пр.