Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Том Кърк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Double Eagle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джеймс Туайнинг

Заглавие: Монетата

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 30.10.2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7795

История

  1. — Добавяне

17.

Моргата в Луисвил, Кентъки

23 юли — 11:37

Дженифър смяташе, че няма случайни съвпадения, а само различни аспекти. От една гледна точка поредицата отделни събития можеше да изглежда произволна, без да ги свързва нищо друго, освен реалното им съществуване. Случайността.

От друга перспектива обаче събитията можеше да се развиват, да се усложняват и да се задълбочават — и накрая да се избистрят като съставни части на причина и резултат, за каквито първоначално не си помислил, нито предположил.

Доколкото й беше известно, това бяха фактите. Тони Шорт бе работил във Форт Нокс. Млад и здрав. Щастливо женен, с три деца, които обожавал. Редовно ходел на църква. Колегите му го харесвали и уважавали. Ето защо, от една гледна точка, фактът, че се бе самоубил само няколко дни преди разкритието, че от Форт Нокс са били откраднати пет златни монети, беше ужасяваща случайност. Погледнато обаче от друг, по-циничен аспект, това съвсем не беше случайно, а направо подозрително.

Корбет се съгласи с нея, когато най-после успя да го открие предишния следобед, докато той отиваше на поредното закрито съвещание. На лицето му беше изписано мрачно примирение. Поздрави я с уморена усмивка.

— Разполагам само с пет минути, така че давай накратко.

Дженифър набързо обясни какво е открила за Шорт. Не спомена за грешката на Виджиано, макар че той не би направил същото за нея. Корбет се изненада приятно и дори спря и я потупа по рамото. Жестът му я изпълни с гордост.

— И не е оставил предсмъртно писмо?

— Не. — Тя категорично тръсна глава. — В показанията на всички свидетели пише, че самоубийството му е изключително странно. Щастлив брак, добра работа. Не се вмества в профила на самоубиеца.

— Съгласен съм. И е бил пазач във Форт Нокс?

— Да. Очевидно един от най-добрите им служители. Каквото и да означава това.

— Я повтори кога се е случило това?

— Преди четири дни. Два дни след убийството на Раниери в Париж.

Корбет замислено сбърчи чело.

— Все още не е направена аутопсия. Разговарях с канцеларията на съдебния лекар в Луисвил и те се съгласиха да отложат процедурата за утре, за да мога да присъствам. Запазих си билет за самолета.

— Хубаво. — Корбет кимна и спря пред вратата на стаята, където щеше да е съвещанието. — Права си. Нещо не се връзва. Дръж ме в течение. Браво.

На Дженифър й се дощя да го разцелува…

Моргата беше безлична бяла бетонна сграда в покрайнините на града, близо до международното летище и скрита от пътя с кедрова горичка.

Вътре беше хладно, с привкус на отчаяние. Стените бяха боядисани в шокираща смесица от розови и сини оттенъци. До едната бяха наредени пластмасови столове. От единствения високоговорител на тавана се разнасяше песен на „Бийч Бойс“.

Посрещна я облечена като за погребение жена с безизразно лице, сви рамене, набра някакъв номер и шепнешком съобщи за присъствието й. След минута в помещението нахълта нисък плешив мъж на петдесетина години. Златният ланец на часовника му минаваше над корема му и изчезваше в дълбините на джоба на жилетката му.

— Агент Браун? Аз съм Реймънд Финч, патологът. Говорихме по телефона.

— Здравейте. — Дженифър радушно стисна ръката му и показа служебната си карта. Той я погледна съвсем бегло. — Благодаря ви, че ме приехте.

Всъщност Финч нямаше избор, но Дженифър знаеше, че не е зле да покаже признателност.

— Няма проблем. Готови сме.

— Чудесно.

Той я поведе по тесен коридор, надолу по стълби и после през тежки двойни врати. Влязоха в малко преддверие, облицовано с бели плочки. Температурата рязко се понижи и Дженифър усети парене в гърлото от коктейла от дезинфектанти и формалдехид.

— Присъствали ли сте на аутопсия? — Финч й даде дълга бяла престилка и тя я облече върху черното си сако и полата. Той също си сложи престилка върху бледозелените хирургични дрехи и нахлузи найлонови чорапи върху обувките си.

— Не.

— Ами, неприятно е, но е ясно и разгонващо, така да се каже. Може да останете отвън, докато приключим.

И й се усмихна съчувствено, но Дженифър категорично поклати глава. Не беше изминала целия този път, за да пропусне процедурата.

— Виждала съм достатъчно трупове. Нищо няма да ми стане от още един.

— Добре. Значи започваме.

Минаха през друга двойна врата и влязоха в залата за аутопсии. Силни лампи осветяваха безупречно чистите плочки на стените и се отразяваха в работните плотове и остъклените шкафове. В средата имаше маса от неръждаема стомана. Във въздуха като средновековна бесилка леко се поклащаше хромирана везна.

— Защо Бюрото се интересува от случая?

— Рутинно разследване. Нищо особено — излъга Дженифър; надяваше се, че е прикрила измамата в отговора си по-добре, отколкото Финч бе замаскирал любопитството във въпроса си.

— Аха. — Той явно не й повярва. — Е, за вас може да е рутинно, но по нашите места не стават много самоубийства. А и когато го правят, самоубийците обикновено се гръмват с пистолет в слепоочията. Така че за нас случаят е по-особен.

Финч се засмя. При други обстоятелства присъствието му щеше да е успокояващо. Сивите му очи надничаха радушно над очилата, белите му мустаци стърчаха под клюнестия му нос. Но на Дженифър й беше студено, очите я боляха от белотата на стаята и й се искаше да приключат по-бързо.

— Къде е трупът?

Финч сякаш не забеляза нетърпението й.

— Асистентът ми ще го докара всеки момент. Аха, ето го.

В залата влезе количка с покрит с бял чаршаф труп — буташе я отегчен млад мъж с изрусена коса и обеци на езика и носа. И той беше с хирургични дрехи и престилка.

— Прочели сте полицейския доклад, нали? — каза Финч.

Младежът докара количката до масата за аутопсии и Дженифър потръпна от неприятното й скърцане.

— Разбира се. Синът му видял пушек от гаража и намерил баща си в колата. Полицаите се опитали да му окажат първа помощ, но вече било късно.

— Да. Открили са го на задната седалка.

— Така ли? Това не беше споменато.

Асистентът тръшна трупа на масата, все едно беше чувал с картофи. Дженифър потръпна. Шорт лежеше в неестествена поза, като набързо сглобена кукла. Кожата му беше восъчнобяла, имаше тъмни кръгове под очите, плътта му беше отпусната и разкашкана.

— С предпазен колан. — Начинът, по който го каза Финч, предполагаше, че това има голямо значение за него, и Дженифър мигновено се хвана, за да го разнищи.

— С предпазен колан? Мислите ли, че това означава нещо?

Финч сви рамене.

— Определено е необичайно.

— Както и че е намерен на задната седалка, ако питате мен. На негово място не бихте ли седнали зад волана или на предната дясна?

Той кимна, сложи си хирургични ръкавици и пусна ластиците на китките — те изплющяха силно.

— Е, хората правят странни неща, когато се готвят да се самоубиват. Кой знае какви мисли са минавали през главата му? Вик за помощ? Несъзнателен спомен за нещастно детство? Всичко е възможно.

Сложи си маска, погледна етикета на палеца на крака, за да се увери, че номерът отговаря на този в разрешителното за аутопсия, дадено му от асистента заедно с подробна рентгенова снимка на цялото тяло, и започна процедурата.

Първо прегледа трупа, за да установи дали има някакви особени белези — следи от убождане или порезни рани, като с монотонен глас диктуваше какво е видял в малък микрофон, прикрепен на ревера му. Единственият друг звук беше щракането на фотоапарата на асистента, който го следваше педантично около масата.

Дженифър бе поразена най-силно от ужасяващата безличност на процедурата. Лабораторната обстановка, стерилните дрехи, официалните формуляри, снимките и номерата на труповете свеждаха онова, което доскоро е било човешко същество и личност, до анонимна записка в регистъра и самотна статистика. Изведнъж изпита съжаление към Шорт.

Първоначалният преглед потвърди, че най-вероятната причина за смъртта е отравяне с въглероден окис. Ноктите и устните на Шорт бяха обагрени в издайнически вишневочервени петна — сигурен знак за задушаване поради липса на кислород в кръвта. Освен малка татуировка на лявото рамо тялото нямаше други отличителни белези.

Асистентът сложи под гърба на Шорт гумено блокче, така че гърдите да се изпъчат, а ръцете и краката да се отпуснат, което да позволи максимално излагане на торса за разрези.

Финч взе скалпел от подноса с инструменти и сряза гърдите на Шорт. Разрезът беше дълбок, минаваше от раменете до основата на гръдната кост и после в права линия надолу до лонната кост, като се отклоняваше леко, за да избегне пъпа. Патологът обели кожата, мускулите и меките тъкани от гръдния кош, издърпа одраното и го разстла върху лицето на Шорт, така че да разкрие ребрата и гърлото, след това сряза със специална ножица костите от двете страни на гръдния кош, сякаш режеше телена ограда. Това му даде възможност да обели гръдната кост, макар че трябваше да накълца някои меки тъкани, които упорито се държаха за задната част.

Дженифър наблюдаваше ужасена, но и с интерес, и се питаше дали не бе трябвало да приеме предложението на Финч да чака навън, вместо да позволи на страха си да не пропусне нещо да надделее. От друга страна обаче не беше в състояние да откъсне очи от трупа. Финч използва стандартния метод „Рокитански“, за който беше учила в Академията. Процедурата приличаше на изкормване на елен — Финч започна от врата и продължи надолу, като изряза всички органи и ги извади от трупа.

Прехвърли окървавените вътрешности на масата за дисекции — плоскост от неръждаема стомана, монтирана под масата за аутопсии, а асистентът премести гуменото блокче под главата на Шорт да го подготви за изваждането на мозъка. Финч отдели гръдните органи от коремните и хранопровода, като не преставаше да диктува… но монотонното му говорене неочаквано беше прекъснато.

— Доктор Финч?

Той погледна асистента.

— Какво има. Дани?

— Бихте ли погледнали това?

Финч остави ножиците.

— Кое?

— Вижте. — Дани посочи главата на Шорт.

Финч прокара пръсти по основата на черепа и изхъмка:

— Странно.