Джеймс Туайнинг
Монетата (60)

57.

21:56

Дженифър бавно се върна на улицата. — Мръсник — измърмори, затвори очи и се облегна на една стена. Стомахът я присви. Знаеше, че няма право да се разстройва, нито дори да се изненадва. В края на краищата Том беше крадец. Защо очакваше, че ще се държи различно от всички останали долни типове, каквито беше срещала през годините?

Въпреки това беше ядосана. Ядоса се на Том, защото малкото, което беше научила за него, я бе изпълнило с надежда. Ядоса се и на себе си, защото колкото и да й бе неприятно да го признае, инстинктивната й реакция, когато го видя да влиза в онова място, беше ревност, а не гняв. Тя мигновено я прогони, но чувството остана, мъчителна болка в стомаха, от която не можеше да се избави.

— Хашиш? Екстази? Кокаин?

Тя изненадано погледна заговорилия я — ямаец с коси, сплетени на множество плитки. Видя големите му вторачени очи и долови уханието на цигарата в ъгъла на устните му.

— Не, благодаря.

— Хубави са — настоя той и сякаш за да докаже твърдението си, дръпна дълбоко от цигарата, завъртя очи, задържа дима в белите си дробове, издиша го през носа и се усмихна замаяно.

— Не, благодаря — повтори Дженифър.

Мъжът измърмори нещо, сви рамене и затътри крака по улицата. Светлоотражателните подметки на белите му маратонки проблясваха на светлината на уличните лампи.

Дженифър поклати глава, отново надникна зад ъгъла и затаи дъх. Завесите на публичния дом, в който само преди няколко минути беше влязъл Том, бяха разтворени. Русокосата млада жена беше запалила цигара и седеше на високо стоманено столче с кожена седалка в средата на витрината. Изглежда, вече беше готова за следващия си клиент. Какво беше станало, по дяволите?

Дженифър зави по уличката и бавно тръгна към площада. Проститутката й се усмихна лениво. Сгънатите бели чаршафи на леглото бяха недокоснати. В стаята зад нея нямаше никого.

Дженифър хукна по отсрещната алея и излезе на главната улица. Нямаше и следа от Том. Не се беше върнал по другия път, защото щеше да мине край нея. Как беше възможно да не го забележи?

Върна се на площада. Блондинката вече водеше преговори с друг потенциален клиент. Дженифър отново зави по алеята и стигна до главната улица. „Ами сега?“ — запита се. Знаеше, че й остава само една възможност — да се прибере в хотела и да се разправя с Том, когато се върне. Ако изобщо се върнеше.

— Hoe veel?

— Какво? — Дженифър се стресна от едрия мъж, който внезапно се бе появил от мрака пред нея.

— Колко? — попита той този път на английски с акцент и доближи лице до нея. Дженифър усети топлия му дъх, миришеше на бира.

— Какво имате предвид? — Тя отстъпи крачка назад.

— За духане и чукане. Колко? — Той се усмихна.

— Не — със стиснати челюсти отвърна Дженифър. — Опитайте ей там. — И кимна към алеята отзад. — Няма да е зле първо да придобиете опит.

Той се изсмя, сграбчи я през кръста и я повдигна. Дженифър знаеше, че ударът с изопната китка на дясната й ръка в гърлото му ще го повали като прострелян, но не го направи. Спря я нещо, което видя над рамото му. На стълбите на една къща на четири-пет метра от тях се появи силует. Лампата в коридора осветяваше улицата.

Том.

Изведнъж се сети, че публичният дом сигурно има свързваща врата, водеща към къщата, за да могат хората да влизат и излизат незабелязано. Но защо Том я бе използвал? Какво правеше там?

— Триста евро — каза тя на непознатия.

Той я пусна, сякаш го ужили. Широките му рамене я скриха от очите на Том, който огледа улицата и тръгна.

— Колко? — немощно попита непознатият.

— Триста. Ей там е петдесет.

Най-важното беше да остане невидима и да разбере къде отива Том. Мъжът пред нея я изгледа колебливо. Очите му се стрелкаха ту към нея, ту към алеята. Накрая кимна глуповато и тръгна към младата проститутка със синьото бельо.

Том вече беше на петдесетина метра. Изглежда, се връщаше в хотела. Беше се преоблякъл в черни дрехи и носеше голяма раница.

И едва сега Дженифър го забеляза. Силуетът, който се промъкваше между сенките пред нея и следеше Том.