Джеймс Туайнинг
Монетата (38)

35.

Довил, северното крайбрежие на Франция

11:40

Малкият „Чесна Скайлайн“ подскачаше във въздушните течения над Ламанша като камъче, хвърлено по гладката повърхност на езеро. Дженифър беше затворила очи, опитваше се да успокои стомаха си и не бе проронила дума, откакто се качи на борда. Това, изглежда, нямаше значение, защото Том не беше особено приказлив и мълчаливо гледаше през стъклото.

Самолетът кацна на летището в Довил, където ги чакаше тъмнозелено рено „Меган“ с дрехи за Том и нов американски паспорт на името на Уилям Травис. Той намусено кимна с уважение към очевидната експедитивност на Макс.

— Е, каква е присъдата на шефа, Джен? — попита Том, когато завиха по главен път A13 и се отправиха към Париж.

— Дженифър, ако не възразяваш — сряза го тя. Да си говорят на „ти“ беше едно, но „Джен“ предполагаше степен на близост, каквато никога нямаше да съществува между тях. Том изсумтя пренебрежително и се загледа през прозореца. Дженифър печално поклати глава. — Каза, че ще помисли.

— Това ме изпълва с увереност.

Колелата ритмично думкаха по сглобките в настилката като грамофонна игла, приближаваща се до края на плоча. Околността беше равна, осеяна с огромни правоъгълни ниви, обагрени в златисто и бронзово, скоро щяха да ги ожънат.

— Работил си в ЦРУ? — попита Дженифър след малко.

Увеличи скоростта — движеха се по външната лента — и забеляза, че той се вкопчи в дръжката на вратата. Беше настояла тя да шофира. Знаеше, че познатото докосване до педалите и волана ще й помогне да се съвземе след полета.

Том се вторачи напред.

— Да.

— Операция „Кентавър“?

— Да.

— Какво се случи?

— До Париж има два часа път — троснато отвърна той. — Ако не възразяваш, предпочитам да говорим за нещо друго.

— Добре.

Дженифър смени скоростите и изпревари грамаден камион, после настъпи педала на газта и колата се стрелна напред. Усети, че Кърк трепна, и се усмихна. Очевидно не беше свикнал да е пътник, но Дженифър също не обичаше да я возят.

Минаха още десетина минути и дойде ред на Том да наруши мълчанието. Въпросът му издаде мисълта, която се въртеше в главата му.

— Откъде знаеш за „Кентавър“?

— А, сега пък искаш да говорим за това, така ли? — присмя му се Дженифър и той я погледна гневно. — В Ню Йорк от тебе паднала мигла — когато си откраднал яйцето. Получихме съвпадение на ДНК и системата е задействала сигнал за тревога в Агенцията за национална сигурност. Те ни съобщиха за това. Така открихме връзката между теб и кражбата във Форт Нокс.

— Какво друго казаха?

— Не мога да разкрия.

— Разказаха ли ти за мен? И какво се случи?

— Минал си от другата страна.

— Господи! — Кърк започна да се смее. — Проклетият Джон Пайпър.

— Откъде… — изненада се Дженифър.

— Само той би казал подобно нещо. Успял е да изпълзи от ЦРУ и да се вмъкне в Агенцията за национална сигурност значи? Сигурно е ужасен, че историята с „Кентавър“ ще излезе на бял свят и ще го ухапе по задника.

— И ние, и той искаме монетите.

— Нека да ти кажа нещо за Джон Пайпър. Той иска само онова, което е добро за него. Какво още ти наговори за мен?

— Бил си добър агент, който тръгнал по лош път. Най-добрият им агент. Убил си някого.

— Така ли говори сега? — Гласът му стана твърд и той присви очи.

— Истина ли е? — попита Дженифър, като за миг откъсна поглед от пътя.

— Да. — Том бавно кимна. — Но ако не го бях направил, той щеше да ме убие.

— Оригинално. — Тя подсмръкна пренебрежително.

— Така че те решиха да преустановят „Кентавър“.

— Кои са „те“?

— Пайпър и приятелчетата му от ЦРУ. Поискаха да свърша една последна работа — да вляза в една швейцарска биотехнологична компания, да открадна някакви файлове, да я подпаля и после да пръсна черепа на главния учен, за да не може да възстанови изследването. Не изпълних мократа поръчка. Имаха други хора за това и отказах. Тогава ме заплашиха, че ще повдигнат обвинения, че съм отказал да изпълня заповед на по-висш офицер и така нататък. Казах им, че напускам, а те изпратиха агент да ме „пенсионира“. Така го наричат, между другото. Просто направих каквото трябваше, за да оцелея.

— Защо ще правят такова нещо? — попита Дженифър с недоумение… макар че дори кратките й впечатления от срещата с Джон Пайпър придаваха достоверност на историята на Том, колкото и да не му вярваше.

— Защото бяха осъзнали, че ако за „Кентавър“ се разчуе, всички ще се издънят. Според мен ни накараха да извършим удара само за да видят доколко могат да ни контролират. Може би дори са планирали да го използват като изнудване, за да са сигурни, че всичко ще остане потулено. Не знам какво е станало с другите, но когато разбра, че няма да им играя по свирката, Пайпър взе мерки. Така постъпват.

— Така искаш да мисля, че постъпват — троснато отвърна тя.

— Те не играят по обичайните правила. Настъпиш ли ги по мазола, отвръщат ожесточено.

— Какво се случи в Париж?

Кърк се усмихна.

— Сключих сделка с французите.

— Каква сделка?

— Върнах им нещо, което бяха изгубили, и те ми помогнаха да изчезна.

Дженифър го погледна.

— И после стана крадец?

— А какво да направя? Мислиш ли, че можех да се задържа на някаква работа от девет до пет? Да седя затворен в кабинет? Да прелиствам документи? — Том се усмихна. — Не бих избрал такъв живот. Агенцията ме остави да се нося по течението. Загубих всичко, което имах, и накрая нямах избор.

— Но ти доставяше удоволствие, нали? — обвиняващо попита тя.

— Защо не? Бях добър в кражбите. За това ме бяха обучили. Да, доставяше ми удоволствие. И все още е така. Планирането, извършването на удара и бягството. След известно време се пристрастяваш към адреналина. Отдавна престанах да се нуждая от пари.

— Какво те накара да решиш да се откажеш? — недоверчиво попита Дженифър.

Той поклати глава.

— Не беше само едно. Може би смъртта на баща ми. Просто понякога нещо щраква в съзнанието ти и разбираш, че е настъпил моментът.

По слънчевите му очила пробягваха отраженията на белите знаци, нарисувани на шосето, за да показват на какво разстояние е безопасно да се движат колите една зад друга.