Джеймс Туайнинг
Монетата (32)

29.

22:09

След два часа лицето на Дженифър леко пламтеше от виното и топлината на печката.

Бяха се върнали във всекидневната да пият кафе. Ренуик се разположи на канапето и благосклонно се усмихна на Дженифър, която седна до него, срещу Том.

— Е, Дженифър, Робърт ми каза, че може да помогна за нещо. Поверително, разбира се.

Тя кимна благодарно и остави чашата си. Бе изпила само една чаша вино в очакване на този момент и макар че почти през цялото време бе разговаряла с Ренуик, непрекъснато усещаше гневния поглед на Кърк.

— Агент Корбет, искам да кажа — Робърт, ми препоръча да говоря с теб, защото ти си знаел всичко за нумизматиката в Европа. — Тонът й стана делови.

— Така ли каза? Е, много любезно от негова страна. Вярно, че това е моята област. Години наред бях търговец. По този повод се запознахме преди няколко години, докато той разследваше поредния си случай. Наскоро разнообразих дейността си и в други области, но един от клиентите ми е фанатичен колекционер, затова все още трябва да съм в крак с изискванията на бизнеса.

Дженифър се поколеба. Държането й беше внимателно преценено. Искаше да се възползва от проницателността на Ренуик, но Корбет й беше напомнил, че не може да си позволи да каже на цивилно лице всички подробности за кражбата. Това обаче беше и удобна възможност да засили натиска върху Кърк, като му покаже, че знаят точно какво се е случило, и после да види как ще реагира. Трябваше да върви по острието на бръснача. Бръкна в чантата си, извади златната монета и я даде на Ренуик.

— Господи! — ахна той и я изпусна от вълнение. Монетата падна на пода, търкулна се и изчезна. Хари коленичи и започна да я търси. — Ужасно съжалявам… Не знам какво ми стана…

Тя се усмихна и забеляза, че Кърк наблюдава сцената с любопитство. Не беше помръднал.

— Няма нищо.

— Просто се стреснах — обясни Ренуик, след като намери монетата и седна. — Никога не я бях виждал.

— Малцина са я виждали — услужливо отбеляза Дженифър.

— Какво да са виждали? — попита Том и присви очи, за да види какво държи Хари.

— „Двоен орел“ от 1933 година. Уникална монета — обясни Ренуик и му я подаде.

— Най-обикновена двадесетдоларова монета — каза Кърк, докато я разглеждаше. — Златна. Ценна ли е?

Подхвърли я във въздуха, хвана я и я сложи на тапицираното със синя коприна канапе.

Дженифър се изуми, като чу въпроса му.

— Струва осем милиона долара — развълнувано отговори Ренуик.

— Сериозно?

Том се наведе и отново взе монетата. В изражението му се четеше уважение. Дженифър сбърчи чело. Кърк или беше много убедителен актьор, или… Ренуик прекъсна мислите й.

— Моят клиент, за когото споменах, има една такава. Наскоро я купил на търг. Не съм я виждал. Пази я в Париж. Мислех обаче, че неговата е единствената.

— Ако клиентът ти е Дариус ван Симсон, тогава официално е така.

— А неофициално? — Той я погледна изпитателно над ръба на чашата с кафето.

— Неофициално министерството на финансите на Съединените щати съхраняваше още няколко. Само че бяха… изгубени. — Дженифър се вторачи в Кърк и отново остана озадачена от реакцията му.

На лицето му изведнъж се изписа прозрение, сякаш парчетата от ребуса се бяха подредили и бе осъзнал за какво става дума.

— Изгубени? — Ренуик свали очилата си и се усмихна снизходително на Дженифър. — Къде са били видени за последен път?

— Тази монета е намерена в Париж. Предполагаме, че и останалите са в Европа.

— Разбирам. — Ренуик замислено потърка брадичката си. — Ван Симсон ще побеснее, като чуе това.

— Мисля, че се споразумяхме да не го чува — язвително каза Дженифър. — Или поне да го чуе от мен. Утре имам среща с него.

— Мило мое момиче, ще мълча като риба. Но светът на изкуството е малък — питай Томас. Ван Симсон обича да е на върха и плаща много пари, за да получи пръв подобна информация. Ако вече не знае, скоро ще научи. И повярвай ми, когато дадеш осем милиона долара за една уникална монета, не реагираш спокойно на хора, които изваждат същата от чантата си просто ей така.

— Познаваш ли го добре? — попита Том.

— Не съвсем. Както казах, той ми е клиент. Търся му монети. Намирам му и картини, предимно съвременни. Това е горе-долу всичко.

— Искам да знам кои биха могли да са вероятните купувачи в Европа — каза Дженифър, за да насочи разговора отново към монетата. — Кой би платил, за да притежава такова нещо?

Кърк наблюдаваше изпитателно Хари, сякаш и той като Дженифър се интересуваше от отговора.

Ренуик сви устни.

— Не мога да кажа. Вероятно трябва да разкриете самоличността на хората, спечелили големите търгове на монети през последните няколко години, и да се съсредоточите върху тях. Най-активните купувачи на пазара са институциите — музеи, фондации, корпорации. Ван Симсон е единственият частен колекционер, който може да си позволи подобно нещо, поне според мен.

— Как би продал такава монета, ако беше… да речем, открадната? — Дженифър се вторачи в Кърк, но той я гледаше в очите, без да мига.

— Открадната? — попита Ренуик. — Хм. При това положение със сигурност още преди да бъде открадната, трябва да бъде намерен купувач. Не е нещо, което може да продадеш ей така на свободния пазар.

Дженифър си спомни мисълта, която й беше хрумнала, докато пътуваше със самолета. Попадането на монетата в ръцете на ФБР означаваше, че планът се е объркал. Може би това беше обяснението.

— Ами ако нямаш купувач? Какво правиш тогава?

Ренуик поклати глава.

— Малко вероятно, но очевидната стъпка е да се опиташ да намериш търговец на крадени вещи, посредник, който да те освободи от монетата и да я продаде, като използва собствената си мрежа.

Търговец на крадени вещи? Дженифър кимна. Имаше логика. Раниери беше търговец на крадени вещи. Може би затова бяха намерили монетата в него? Поради някаква причина не бе имало купувач и Раниери е бил повикан на помощ. Но от кого?

— Или нелегален търг? — предположи Том.

— Да, и това е възможно — съгласи се Ренуик и отново потърка брадичката си. — Само че е много рисковано. Особено напоследък.

— Нелегален търг? — Дженифър погледна въпросително първо единия, после другия.

— На черния пазар — обясни Том.

Тя долови в гласа му леко раздразнение, сякаш полагаше усилия да бъде учтив, и се зарадва. Искаше той да се чувства неудобно.

— Какво имате предвид?

Ренуик отговори вместо него:

— За всеки известен творец има каталог, съставен от експерти, със снимки и описания на произведенията на изкуството от въпросния творец, с подробности за законните собственици. Първата стъпка на всеки уважаван собственик на галерия или организатор на търг, когато го помолят да продаде нещо, е да провери в каталога откъде е дошъл предметът. Втората стъпка е да види в Регистъра за изчезнали творби на изкуството в Лондон, където са записани всички кражби. Тези два фактора правят почти невъзможна откритата продажба на открадната ценна вещ.

Том кимна и продължи:

— Единият вариант е нелегален търг, възможност да се възползваш от някои от предимствата на официалния търг, но без рекламата. Има си списък на подбрани и одобрени купувачи, на които в последната минута се съобщава кога и къде ще се проведе търгът. По-рано ги организираха често, но напоследък все по-рядко. Ченгетата поумняха.

Дженифър кимна и се обърна към Ренуик.

— Ще е полезно да прегледаме кои може да са вероятните купувачи и на редовните, и на нелегалните търгове.

— Да, разбира се. С удоволствие ще помогна. Кога искаш да го направим?

Тя се усмихна като наивка.

— Сега? — учуди се той.

— Все още се движа по американското време — извини се Дженифър и си погледна часовника. — В момента там е още следобед — пет и половина. Много ще съм благодарна, ако започнем още днес. Програмата ми е наистина претоварена.

— Щом настояваш. Аз съм нощна птица, така че с радост ще стоя буден до късно и ще ти помогна да решиш проблема.

— Е, в такъв случай аз си тръгвам — каза Том и се прозя.

— Утре трябва да ставам рано. Пристига поредният товар. Пък и вие двамата явно повече не се нуждаете от мен.

Ренуик повика такси по телефона. Колата дойде след пет минути и той изпрати Том до външната врата.

— Сбогом, агент Браун — каза Кърк. — Надявам се, че ще намерите монетите.

— Не се тревожете, ще ги намерим — отвърна тя. — Както и онзи, който ги е откраднал.

Ренуик тръгна с Том към таксито.

— Довиждане, Томас. Обаждай се.

— Обещавам.

Прегърнаха се.

— Между другото, момичето е прелестно — прошепна Хари.

— Изпълнена е с огън. И красива. Може би трябва да предприемеш нещо.

— А, не. Тя не е моят тип — засмя се Том. — Пък и искаше да се срещне с теб. Ти си експертът по монетите.

Стисна ръката на Хари и се качи в таксито.

Ренуик му махна за довиждане, влезе и се обърна към Дженифър.

— Е, да започваме. Отиди във всекидневната и си налей нещо, а аз ще се кача да си прегледам папките. Няма да ни отнеме повече от час и нещо.

— Чудесно.

Хари тръгна нагоре по стълбите, влезе в отрупания с книги кабинет и тежко се отпусна на кожения стол пред голямото бюро. Няколко минути седя и мисли, а накрая вдигна телефона и набра един номер.

— Да?

— Аз съм.

— Какво има?

Ренуик се облегна на стола и вдигна краката си на бюрото.

— Няма да отгатнеш какво имам на долния етаж.