Джеймс Туайнинг
Монетата (43)

40.

Порт дьо Клинанкор, Осемнадесети район, Париж

16:17

Реното спря и Дженифър и Том слязоха.

Дърветата от двете страни на красивата улица отдавна бяха изсъхнали, задушени от смога и оскъдната светлина. Пепелявите стени бяха изпъстрени като затворнически килии с високи до главата графити, ярки и крещящи символи на отчаяние, възмущение и омраза. Ветрецът развяваше прането на прозорците.

Стигнаха до номер седемнадесет и натиснаха звънеца. След няколко секунди от домофона се разнесе порой неразбираем френски.

Том каза само една дума:

— Полиция.

Гласът млъкна и вратата се отвори. Том се усмихна на Дженифър, но тя ядосано поклати глава, мина покрай него и влезе.

— Представяш се за полицай, а?

— Нали ни пуснаха.

Стъпките им отекнаха в тихия сводест коридор. Някога тук бяха намирали подслон теглени от коне карети, но сега имаше само два големи зелени контейнера за смет, от които се разнасяше противна сладникава смрад на гниеща храна. Портиерката, белокоса старица, беше излязла на стълбите да ги посрещне. Лицето й беше набраздено от дълбоки отвесни бръчки. През отворената врата зад нея се виждаше включен телевизор.

— Бихме искали да огледаме апартамента на отец Раниери — на безупречен френски каза Том.

— От полицията ли сте? — с немощен сприхав глас попита тя.

— Да.

— Имате ли значка?

— Да.

— Може ли да я видя? — Ръцете й бяха вкопчени една в друга. Тънките й китки бяха подути от артрит. Кокалестите й пръсти бяха разкривени и приличаха на нокти на хищна птица.

— Не ми създавай главоболия, бабке.

Портиерката огледа от главата до петите Том, после и Дженифър, като мърмореше под носа си нещо за процедури и полицейски произвол.

— На кой етаж?

— Последният. Стая Б.

— Има ли асансьор?

— Не. — Жената посочи с палец вътрешния двор зад нея. — По стълбите.

Том кимна и поведе Дженифър натам.

Стигнаха до площадката и видяха в дългия мрачен коридор шест бели врати.

— Тази трябва да е. — Дженифър посочи към дъното на коридора.

Вратата вляво беше запечатана с полицейска лента, бяло-синя, с официален надпис. Том кимна.

— Ще разбия ключалката.

— Не е необходимо — отвърна Дженифър, извади от чантата си шперц и се наведе. — Ще се справя.

Превъртя безшумно шперца в ключалката, после натисна дръжката и отвори. Лентата се скъса. Влязоха в малка стая. Светлината проникваше само през мръсен прозорец без завеси. В единия край беше сложено тясно легло. Дюшекът беше подпрян на стената до него. Малкият хладилник бръмчеше. Вратата му беше отворена, но лампата очевидно беше счупена. Дрехите от гардероба и дрешника бяха извадени и разхвърляни върху леглото и по пода.

В левия ъгъл имаше очукана бяла мивка, а до нея — газов котлон, свързан с яркосиня бутилка, поставена върху евтина ламинирана маса. Том натисна електрическия ключ за осветлението, но нямаше крушка. На тавана се развяваше паяжина.

— Каква дупка! — възкликна Дженифър.

— А ти какво очакваше?

— Знам ли… Нещо по-хубаво.

— Не забравяй, че идеята беше твоя.

— След като вече сме тук, по-добре да огледаме.

Той сви рамене и тръгна из стаята, потропваше по стените и се взираше в пода. Дженифър направи същото, погледна зад гардероба, премести леглото. Бързо претърсиха цялото помещение и се срещнаха в средата.

— Дотук бяхме — каза Том ядосано. — Няма нищо.

— Заслужаваше си да опитаме.

— Мислиш ли?

— Може би френските полицаи не са толкова небрежни, колкото предполагах, и…

— Чакай — прекъсна я той. — Тук наистина има нещо.

— Какво?

— Дрехи, легло, печка и дори книги. — Кърк ритна една яркочервена риза на пода. — Но не мога да повярвам, че е живял така. Без храна и снимки. Няма дори перде.

— И какво от това? — засмя се Дженифър.

— Опитвала ли си се да спиш в стая без перде? Трудно е, освен ако не искаш да се събудиш в четири сутринта. Всички слагат по нещо на прозореца си, та дори да е чаршаф или хавлия.

Тя сви рамене и мислено се съгласи, че той има право. Липсата на перде определено беше нещо необичайно.

Том отиде до прозореца и се взря през мръсното стъкло в смесицата от покриви, телевизионни антени и комини. Поклати глава и се обърна. Единственият стол бе катурнат на пода вероятно по време на полицейския обиск.

Кърк го изправи и го придърпа на обичайното му място до прозореца — личеше си по тъмната ивица мръсотия там, където облегалката се бе търкала в стената. И в следващия миг, точно когато се приготви да се обърне, забеляза кафявия плат, с който беше тапициран столът. По него имаше прашни отпечатъци от стъпки.

— Странно. — Том се наведе да го разгледа по-отблизо.

— Кое? Какво откри?

— Питам се дали… — Той отвори прозореца, качи се на стола и се прехвърли на широкия перваз, който завиваше надясно.

Дженифър го последва, приклекна и леко скочи на покрива на съседната постройка.

Край комините свистеше вятър и Дженифър съжали, че не е с ниски обувки, още повече че по покрива хаотично бяха разпръснати десетки кабели, като жици за препъване.

Един особено силен порив на вятъра я накара да загуби равновесие, тя инстинктивно стъпи встрани и високото й токче се закачи в една жица. Дженифър усети, че пада — като на забавен каданс. Ръцете й се размахваха. Краката й се подгънаха. Тупна тежко на стръмния покрив и започна да се свлича към вътрешния двор.

— Том! — изпищя Дженифър и успя да се вкопчи в някакъв кабел: много тънък обаче, щеше да й осигури само временно спасение. — Том! — отново извика тя и опита да се задържи. Лявата й обувка се изхлузи, запремята се надолу и спря на сантиметри от ръба на стряхата.

Кърк изведнъж се появи, хвърли се по корем и протегна ръце да я хване. Дженифър отчаяно се опитваше да сграбчи пръстите му, но безуспешно.

— Сложи крака си малко вляво — настойчиво извика той. — Сега се изтласкай!

Тя напипа с крак малка грапавина и се надигна нагоре, но пак не можа да стигне ръката му.

— Не мърдай.

Дженифър кимна безмълвно. Беше прекалено уплашена, за да говори. Кабелът ставаше все по-хлъзгав в изпотените й длани. Том изчезна. Секундите минаваха мъчително.

— Къде си? — извика тя, когато ръката, с която се държеше за кабела, започна да изтръпва. — Том?

Тишина.

Хрумна й ужасяваща вероятност. Тя затвори очи и се опита да не мисли за нея, но не можа да я прогони от съзнанието си. Ами ако Кърк нарочно я беше подмамил да се качи на покрива? Беше ли я зарязал тук, за да избяга?

И когато реши, че няма да издържи повече, до нея се плъзна дебел черен кабел с току-що отрязан край.

— Хвани се — каза Том и тя благодарно се вкопчи в кабела.

Той я издърпа. Дженифър се прехвърли през билото на покрива и се просна по гръб. Беше се задъхала.

— Благодаря — успя да каже все пак.

— Моля — отвърна Том.

— Мислех, че ще ме оставиш да падна.

— Май нямаш голямо доверие на хората, а? — Той седна до нея и заразтрива рамото си: явно го беше заболяло от усилията да я изтегли.

— Обувката ми — възкликна Дженифър. — Трябва да я вземем.

— А, не, няма да сляза там долу — заяви Том, стана и изтръска панталоните си.

— Не мога да я оставя. Струват петстотин долара.

— Петстотин? Господи!

— Купувам си обувки за развлечение — защити се тя.

— Добре. Дай ми другата.

— Какво?

— Искаш ли си я, или не?

— Да.

Дженифър събу другата си обувка и му я даде. Гледаше го подозрително. Без да пророни дума, Том се прицели, хвърли обувката и улучи другата. Двете излетяха от покрива и паднаха във вътрешния двор. Дженифър не можеше да повярва на очите си. Той току-що си бе играл на стъклени топчета с обувки за петстотин долара.

— Гадняр! — извика тя.

— Ще ги вземеш, след като приключим — отвърна Кърк и се обърна. Дженифър беше сигурна, че го направи, за да скрие усмивката си.

Кипнала от гняв, тя тръгна след него — стъпваше внимателно покрай курешките, с които беше осеян сребристият покрив. Стигнаха до друг прозорец, закрит с тъмночервени завеси. Том го бутна, но прозорецът, изглежда, беше залостен.

— Какво правим тук? — попита Дженифър. Искаше й се да не беше предлагала да огледат дома на Раниери.

— Хващаме се за сламки — отвърна Том, докато разглеждаше гладкия наклонен покрив. След това насочи вниманието си към рамката. Бавно прокара пръсти по олющените ръбове и напипа малък бутон под перваза. Натисна го и макар че не се чу звук, когато пак бутна прозореца, той се отвори, крилата отместиха тежките червени завеси. Дженифър отвори широко очи и изведнъж забрави, че е ядосана.

— Прощавам ти за обувките.

— Фалшивият вход е често използван номер, ако не желаеш да те посещават без предупреждение. От разказа ти за Раниери разбрах, че не са му липсвали хора, които са искали да си поприказват с него. — Той се вмъкна в тъмната стая. — Да видим какво ще открием. После ще ми прощаваш.