Джеймс Туайнинг
Монетата (78)

75.

Париж, Франция

30 юли — 11:02

Миризмата на хлороформ се беше просмукала в дрехите на Том като евтин одеколон.

Парливият сладникав вкус изгаряше пресъхналите му напукани устни. Спомняше си, че падна, как го измъкнаха от резервоара и после грубо го хвърлиха в някакъв микробус. Но след това не помнеше нищо.

Поне беше жив. Като се имаше предвид колко хладнокръвно Ван Симсон бе екзекутирал аукционера, това беше истински късмет. Макар че нямаше представа какво смята да прави Ван Симсон с него.

Внимателно се обърна по корем и опита да се изправи, но повърна и отново се строполи на каменния под. Пребори се с вълните на гадене, съсредоточи се върху дишането си и се помъчи да успокои лудешки туптящото си сърце и пулсиращата глава.

Ван Симсон? Той ли беше Касий? Нямаше логика. Не беше възможно да е Ван Симсон. Защо би откраднал монети от търг, организиран от него? Но можеше да е поръчал кражбата във Форт Нокс и сетне да бе имал лошия късмет Щайнер да ги е отмъкнал на летище „Шипхол“. Може би той беше убил Хари и бе атакувал нелегалния търг, за да си вземе онова, което смяташе за свое.

При всички случаи Ван Симсон беше забъркан в цялата каша и Том беше попаднал право в ръцете му. А Дженифър? Дали беше успяла да се измъкне? Как би разбрала къде е той?

Гаденето отслабна и Том си позволи да се огледа. Стаята беше тясна и осветена от една-единствена крушка, окачена на огромния стъклен купол. Нямаше прозорци и се влизаше и излизаше през стоманена врата. В краката му имаше поднос с недокоснат сивкав ориз и потъмняло пиле.

Би предположил, че се намира в стара изба или някакъв друг подземен склад, ако не бяха артистично наредените из помещението предмети. В отсрещния ъгъл имаше уред за изтезания, наречен „желязна дева“ заради сериозното женско лице, което украсяваше фасадата му. Разрошените коси се виеха като змиите на главата на Медуза.

Уредът имаше формата на изправен саркофаг, издигаше се на два метра над земята и се отваряше в средата. Вътре беше пълен с железни шипове. Слагаха там злочестата жертва и залостваха вратите. Като садистично усъвършенстване, шиповете бяха внимателно разположени така, че да избягват жизненоважните органи и да удължават агонията.

Стените бяха осеяни с подобни страховити предмети. „Вилата за еретици“, големите клещи за нокти и ръждясалата „маша“ бяха само някои от уредите за изтезания, които Том разпозна. Окачените на тавана дебели вериги на „люлката на Юда“ леко се поклащаха.

Звукът на приближаващи стъпки прекъсна мислите му и той погледна към вратата, която бавно се отвори.

В помещението влезе Дариус ван Симсон, следван от двама мъже. Единият беше жилав и слаб, а другият — нисък и възпълен. И тримата бяха облечени в черни бойни униформи.

— Том, Том, Том. — Ван Симсон поклати глава и изцъка с език като разочарован родител, когато видя локвата от повърнато до свития на пода Том. — Много съжалявам. Говоря сериозно. Жалко, че се стигна дотук. Не исках да стане така.

— Спести ми съчувствието си, Дарий. Между другото, имаш хубаво местенце.

Ван Симсон се усмихна студено.

— От надежден източник знам, че това е автентичната зала за изтезания на затвора, който се е намирал на това място през петнадесети век. След това го събориха и построиха моята къща.

От думите му Том разбра, че са в Париж. Пътуването от Истанбул дотук беше пет часа дори с частния самолет на Ван Симсон. До летищата в двата града се бяха придвижили с коли, а това означаваше, че от залавянето му са изминали най-малко шест-седем часа.

— Открих я по време на ремонта и реших да я възстановя. В името на историята, разбира се. Уредите, които виждаш, са автентични.

— Каква е играта ти, Дарий? Ако агентите на ФБР все още не са те погнали, скоро ще го направят. Освен това сега трябва да се пребориш с Касий.

При споменаването на Касий гърбът на Ван Симсон леко се скова. Но той веднага се отпусна и отново се усмихна кисело.

— Виждам, че имаш духа на баща си.

— Не намесвай баща ми — троснато каза Том.

— Наследил си и неумението му да си гледа проклетата работа. — От устата на Ван Симсон се разхвърчаха слюнки: падаха на черни петънца върху прашния плочник.

— Ти го направи моя работа, като уби Хари — извика Том. Силите му се възвръщаха.

— Хари? Хари Ренуик? Това ли било? Защо не ми каза? Щяхме да избегнем всичките тези неприятности. Убийството на Ренуик няма нищо общо с мен. Исках само монетите. Позволих на онова мазно гадно копеле Раниери да се изплъзне от пръстите ми, но когато научих, че и петте ще бъдат продадени, пристъпих към действие. Трябваше да стоиш настрана. Купонът беше частен и ти не беше поканен.

— А ти беше, така ли? — изсмя се Том.

— Мислиш, че съм разтревожен? От това, че нетърпеливите малки помощници на Жан-Пиер Дюма слухтят пред къщата ми? Не разполагат с нищо. От ФБР? Затова все още си жив, Том. Когато разберат, че агент Браун е мъртва и монетите са изчезнали завинаги, ще изгарят от желание да говорят с теб. Ще те опаковам като подарък и ще те поднеса на тях. Може дори да им кажа, че съм те хванал, докато си се опитвал да влезеш тук, за да направя историята по-пикантна. — Ван Симсон видя изражението на Том и устните му се изкривиха в жестока усмивка. — Съжалявам. Не знаеше, нали? Взривих малката ви заешка дупка. Боя се, че агент Браун се изпари. Заедно с твоето алиби.

Том неочаквано изкрещя от ярост и скочи срещу холандеца, но двамата пазачи го повалиха на пода, приковаха ръцете му до тялото и го притиснаха с гръб до стената.

— Трябва да ме извиниш, Том, но очаквам един човек. — Ван Симсон протегна ръка и откачи от стената голям метален предмет.

Том позна какво държи холандецът. „Юзда за кавгаджии“, клетка, направена така, че да се заключва около главата на жертвата и да не позволява на нещастника да говори, като напъхва в устата му метален език.

— В миналото съпрузите са ги слагали на постоянно тормозещите ги жени — каза Ван Симсон, докато двамата пазачи нахлузваха клетката на главата на Том. — Да видим дали ще охлади езика ти. И нрава ти.

Той превъртя ключа и ключалката изщрака.

Ван Симсон и двамата пазачи излязоха. Том се опита да извика, но дебелият метален език се заби в гърлото му и го задави.

Едно нещо му беше ясно. Трябваше да се измъкне оттук, при това бързо, преди Ван Симсон да промени решението си и да се върне, за да изпробва другите си садистични играчки.

Прокара пръсти по врата си, намери ключалката, която беше в дясната страна на клетката, и почувства искра на надежда. В стремежа си да запази автентичността на уреда Ван Симсон не беше сменил старата ключалка с по-модерна. Том взе металната вилица от подноса с втвърдилата се храна, огъна единия зъбец и направи малка кука. Пъхна я в ключалката и я превъртя внимателно през пружините и лостчетата. Механизмът изщрака и се отвори. Том свали клетката от главата си, потърка челюстта си, прокара език по устата си и изплю парченца боя и ръждясал метал.

Изправи се и се приближи до вратата. Тук нещата не бяха толкова окуражаващи. Ван Симсон не беше направил компромис и бе монтирал сложна електронна ключалка, която можеше да отвори само специалист. Том нямаше инструменти. „Желязната дева“ му се присмиваше в сумрака от отсрещната стена.