Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Том Кърк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Double Eagle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джеймс Туайнинг

Заглавие: Монетата

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 30.10.2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7795

История

  1. — Добавяне

26.

„Сейнт Джеймс“, Лондон

26 юли — 11:28

Джърмин стрийт се намираше между суетнята на Пел Мел и блъсканицата на Пикадили и представляваше вариант на една отдавна изчезнала Англия. Улицата разказваше за излети сред природата, безкрайни игри на крикет на селски морави от хора, облечени в бяло и с цилиндри на главите, за суховато чувство за хумор, влажни лета и топла бира край камина в пивница. За зелена и приятна земя.

В този горещ и прашен следобед обаче Джърмин стрийт беше навалица от изпотени туристи и купувачи, които викаха, пазаряха се, ругаеха и плюеха, сякаш се намираха на пазар в някоя от страните в Близкия изток. Витрините привличаха тълпите като напористи търговци, рекламиращи стоката си с мозайка от ризи в крещящи и ексцентрични цветове и десени.

Вдясно, свит във входа на една частна търговска агенция, пееше и проклинаше просяк, протегнал шапка в ръката си. Вляво, пред „Уилтън“, търпеливо чакаше шофьорът на голям черен ягуар и се разправяше със сериозен представител на пътната полиция, който му пишеше глоба.

Преметнал сакото си на рамо, Том вървеше сред пъстрото множество. Почти без да мисли, свърна към Пикадили Аркейд — мраморен оазис от изящно извити витрини, отрупани с обувки, жилетки и вратовръзки, и се озова пред любимия си магазин.

Том обичаше часовниците. Те бяха страстта му. Най-често, както и в момента, носеше „Жагельо Култре Мемовокс“ от 1957 година, подарък от майка му. Часовникът не беше най-ценният, който бе притежавал, но за Том беше изключително скъп. Оттогава бе започнал да се интересува от часовници.

Наведе се и огледа първо левия, а после десния край на витрината. Очите му завистливо обходиха внимателно подредената стока, наредена върху зелено кадифе като скъпоценни камъни. Разбира се, нямаше цени. Том стоеше, забравил за хората, трупащи се зад него. Внезапно уханието на женски парфюм го изтръгна от унеса.

— Красив е, нали?

Гласът й беше нежен и с непогрешим американски акцент и с периферното си зрение той видя, че тя кима към ролекса „Пол Нюман Дейтона“, който тъкмо гледаше.

— Но ако желаете ролекс, по-добре си купете „Принс“. Върви по-плавно и съвсем не е толкова… очебиен. — Жената отново кимна, този път към гладките линии на продълговатата калъфка от неръждаема стомана на „Принс“ от тридесетте години на двадесети век.

Том се изправи и се обърна да я види. Беше красива. Слаба, с изящно шоколаденокафяво лице и сочни устни. Блестящите й светлокафяви очи бяха обградени от гъсти къдрави черни коси. Тя му се усмихна. За секунда той се запита дали не е професионална проститутка, която се опитва да го свали, но обувките й бяха нови, а полата — официална. Не. Тази жена беше нещо съвсем различно.

— Колекционерка ли сте? — предпазливо попита Том.

— Не — отново се усмихна тя. — Веднъж работих по един случай и трябваше да науча някои неща за часовниците.

— Случай? Значи сте адвокат?

— Не. Работя за американското правителство.

До известна степен Том от десет години се подготвяше за момента, когато най-после щяха да го открият. От време на време успяваше да си внуши, че може би никога няма да дойдат. Сега обаче осъзна, че би трябвало да ги познава по-добре.

— В такъв случай, предполагам, че срещата ни не е случайна, госпожице…

— Браун. Дженифър Браун. Не е. — Тя му подаде ръка, но той не й обърна внимание. — Искате ли да отидем някъде и да поговорим? Трябва да ви задам няколко въпроса.

— За какво?

— Не тук.

Първоначалното стъписване премина. Том трескаво разсъждаваше какво да направи. Може би трябваше да избяга, макар че двамата едри мъже, които се преструваха, че разглеждат витрините в двата края на галерията и препречваха пътя му, изключваха тази възможност. Или, ако наистина смяташе да промени живота си, трябваше да се опита да уреди нещата веднъж завинаги. Не можеше вечно да бяга.

— Знам едно място — най-сетне измънка той. — Не е далеч.