Саймън Бекет
Гробовни тайни (8)

7

Пролетта дойде и отмина. Есента измести лятото, после настъпи зимата. Наближаваше Коледа. Отмина още един рожден ден на Алис, тя започна да ходи на уроци по балет и се разболя от дребна шарка. Повишиха Кара и увеличиха леко заплатата й. За да отпразнуваме повода, похарчихме парите предварително, като купихме едно волво комби — хубава и сигурна кола за Кара и Алис. Заминах за Босна и Херцеговина да работя по разкриването на масов гроб, където в студа хванах ужасен грип. Животът продължаваше.

Неуспешният опит да открием гробовете на жертвите на Джером Монк оставаше все по-далеч в миналото.

Очаквах да се вдигне повече шум около неуспешния опит на затворника да избяга, но Симс бе успял да потули историята, така че да не стигне до пресата. Операцията продължи, но вече без особен ентусиазъм. Симс закара на мястото екип с геофизическа апаратура, като се надяваше, че електрическото съпротивление на почвата и магнитното поле може да покажат къде има заровен труп. Но това бяха отчаяни мерки, от които нямаше полза на неравния терен на тресавището, и ние всички го знаехме. След няколко дни издирването тихомълком беше прекратено.

Където и да бяха погребани Линдзи и Зоуи Бенет, щяха да си останат там.

Моето участие приключи още преди края на операцията. Присъствието ми там беше необходимо само в случай че открият и други трупове, но това ставаше все по-малко вероятно. Прекарах още един ден в моргата, с доктор Пири привършихме огледа на останките на Тина Уилямс, а след това вече нямах причина да остана там.

Въобще не съжалявах, че си тръгвам. Цялото преживяване не бе никак приятно, а и семейството много ми липсваше.

Съжалявах единствено, че нямах възможност да се сбогувам със Софи. Тя си тръгна преди мен, като продължаваше да се упреква за случилото се. Надявах се скоро да го преодолее. Случваха се такива неща, особено когато главният инспектор търсеше върху кого да стовари цялата вина.

Но Симс си бе нарочил друга изкупителна жертва.

Разговарях с Тери само веднъж, преди да си тръгна. Това стана в последната сутрин, точно когато качвах куфарите си и колата си пред странноприемницата „При Лакомника“. Тъкмо затварях багажника, когато яркожълтото му мицубиши спря до мен.

— Тръгваш ли си? — попита той, като слизаше от колата.

— Чака ме дълъг път. Не изглеждаш добре. Всичко наред ли е?

Тери изглеждаше недоспал. Цицината, която Монк бе оставил върху челото му, бе образувала коричка и изглеждаше още по-ужасно. Той потърка с ръце зачервените си очи.

— Наред е.

— Как реагира Симс?

— Симс ли? — за миг ме погледна изненадано, сякаш не разбираше за какво говоря. — Със сигурност няма да ме предложи за повишение.

— Да не би да те обвинява за случилото се?

— Разбира се, че ме обвинява. Нали не си въобразяваш, че той ще понесе някаква отговорност?

— Но той е главният инспектор, той трябваше да…

— Симс е готов веднага да ме хвърли на вълците, ако почувства, че е заплашен по някакъв начин. Много хора тук биха се зарадвали да видят новото момче от лондонската полиция стъпкано в калта.

Прав беше. Поколебах се дали да му кажа, че бях чул Роупър да докладва всичко на Симс, но това беше само подозрение, а Тери и без това си имаше много грижи.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Тери се засмя мрачно.

— Ако можеш, върни времето назад.

Никога не го бях виждал толкава потиснат.

— Толкова зле ли са нещата?

Той направи неубедителен опит да омаловажи проблеми.

— Не са. Нямах време да се наспя, това е всичко. Софи тук ли е?

— Снощи си тръгна.

— Снощи? Защо, по дяволите, никой не ми е казал?

— И аз не я видях да си тръгва. Никак не й се оставаше повече. Чувстваше се доста зле след случилото се.

— Не само тя се чувства така.

— Тя няма вина. Ако бях на нейно място, сигурно щях да постъпя по същия начин.

Тери вдигна очи към мен — в погледа му нямаше нищо дружелюбно. В този миг ми се стори, че изобщо не го познавам.

— Как така изведнъж застана на нейна страна?

— Исках само да кажа, че…

— Знам какво искаше да кажеш. Цялата операция се прецака, кариерата ми е заложена на карта, а ти изведнъж се разтревожи за проклетата госпожица Келър. Отдавна забелязах, че двамата станахте доста гъсти.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа… — започна той, после млъкна. — Няма значение. Виж, трябва да тръгвам. Поздрави Кара.

Върна се при колата си, затръшна вратата и подкара толкова бързо, че по краката ми се посипаха камъчета от пътя. Останах известно време на мястото си, едновременно ядосан и озадачен.

Но тези мисли не ме тревожеха дълго време. Тери можеше да се грижи за себе си. Бях му благодарен, че ме препоръча на Симс, но го познавах твърде добре и бях наясно, че се е надявал евентуалният ми успех да рефлектира и върху него. Но това не му даваше право да си изкарва яда върху мен.

Пък и в живота ми се случваха много други неща, за да разсъждавам дълго върху поведението му. Всеки път, когато се прибирах вкъщи, Алис ми се струваше все по-пораснала и двамата с Кара мислехме, че е време да има братче или сестриче. В професионално отношение бях по-зает от когато и да било. Операцията в Дартмур не завърши успешно, но това не накърни професионалната ми репутация. Участвах в още много полицейски разследвания и понякога, когато телефонът ми звъннеше, се изненадвах на нетърпението си да чуя, че са открили осакатен или разложен труп… Е, казвах си, че това е съвсем разбираемо. С това си изкарвах прехраната, затова не трябваше да се влияя емоционално. А и кой не е доволен, когато кариерата му върви добре?

След това дойде масовият гроб в Босна и Херцеговина. Бях част от международен екип, който трябваше да ексхумира и евентуално да идентифицира телата. Работата беше тежка и продължи повече от месец, три дни от който прекарах на легло с температура и кашлица. Прибрах се вкъщи отслабнал с три килограма, смирен от мисълта за мащабните зверства, на които бяха способни хората. Никога не се бях чувствал толкова щастлив от факта, че се прибирам вкъщи. Отначало приех мълчаливостта на Кара като тактичност от нейна страна, която ми даваше възможност да се върна към обичайния си начин на живот. Но още първата вечер след прибирането ми, след като прочетох на Алис приказка за лека нощ и двамата с Кара седнахме да вечеряме и да изпием по чаша вино, осъзнах, че нещо не е наред.

— Ще ми кажеш ли какво е станало? — попитах аз.

От няколко минути тя седеше, вперила поглед в празното пространство. Обикновено тя не бе така затворена в себе си, особено като се има предвид, че не се бяхме виждали от няколко седмици.

— Какво? О, извинявай, бях се отнесла.

— Разбрах. Какво има?

— Нищо. Наистина, просто се бях замислила — усмихна се тя и се опита да отмине въпроса ми. — Хайде, ела да разчистим масата.

— Кара?

Тя остави чиниите и въздъхна.

— Обещай ми, че няма да направиш нищо.

— Защо? Какво се е случило?

— Тери Конърс се отби преди няколко дни.

Нито го бях чувал, нито виждал след събитията в Дартмур.

— Тери ли? Какво искаше?

— Каза, че бил в Лондон и се отбил да те види, но… Останах с впечатлението, че много добре знаеше, че не си тук.

Усетих как по тялото ми се разнесе хлад.

— Продължавай.

— Беше някак… странно, че се появи така неочаквано. По дъха му се усещаше, че е пил, а и защо не се обади първо, за да провери дали си си вкъщи? Направих му кафе, но останахме в кухнята. Не исках да го каня в хола. Караше ме да се чувствам… неудобно.

— В какъв смисъл „неудобно“?

Кара се изчерви.

— Трябва ли да ти обяснявам?

Осъзнах, че съм стиснал ръба на масата. Пуснах го.

— Какво стана?

— Казах му, че трябва да си тръгва, но… Попита ме дали съм сигурна, че точно това искам. Каза… каза, че нямам представа какви ги вършиш, когато не си вкъщи. — Тя взе чашата вино и я остави обратно на масата, без да отпие от нея. — Тогава Алис се събуди и извика, питаше дали си се прибрал. Изпитах такова облекчение. Той явно се опомни и си тръгна.

Пред очите ми се появиха звезди, сякаш се бях изправил прекалено бързо, макар че изобщо не бях мърдал от мястото си.

— Защо не ми каза по-рано?

— Беше затънал в работа с онзи гроб в Източна Европа. Каква щеше да е ползата? Пък и без това нищо не се случи.

— Господи! Значи той просто дойде тук и… и…

— Дейвид, моля те, успокой се.

— Да се успокоя ли? — станах от стола, повече не можех да стоя на едно място. — Това, което ти е казал за мен… не е вярно.

Кара също се изправи, дойде при мен и докосна лицето ми.

— Знам. Тери си мисли, че всички са като него.

— Какво имаш предвид?

— Нали знаеш какъв е? Чувал ли си за любовните му афери?

— Любовни афери? — повторих аз глупаво.

Тя ми се усмихна озадачено.

— Наистина ли не си се досетил? Не знам защо Дебора остана с него толкова дълго. Каза ми, че от години вече не се надява той да спре да й изневерява, и сега иска само той да го прави дискретно. Останах с впечатлението, че това е причината Тери да напусне Лондон. Имал е връзка с колежка и нещата са се объркали.

За първи път чувах това, но то обясняваше напрежението последния път, когато четиримата излязохме заедно. Дори и аз го бях усетил.

— Защо не си ми казала? — попитах аз и обвих раменете й с ръка.

— Защото не е наша работа и не исках да усложнявам нещата. Нали се налага да работите заедно.

— Вече не.

Кара се отдръпна назад и ме погледна право в очите.

— Обещай ми, че няма да направиш някоя глупост.

— Каква глупост?

— Просто глупост. Моля те, не му обръщай внимание. Не заслужава да си губим времето с него — тя обви ръце около кръста ми. — И не искам да прекараме първата си вечер заедно в приказки за Тери Конърс.

Нито пък аз. Затова и не го направихме.

Но не можах напълно да забравя случилото се. Тери беше дошъл в дома ми с намерението да съблазни жена ми. И като че ли това не беше достатъчно, ами се беше опитал да я убеди, че й изневерявам. Само като се сетех за това, побеснявах от яд, по си казвах да не предприемам нищо няколко дни, да си дам време да се успокоя.

И така до следващия следобед.

Постепенно се връщах в руслото на обичайната си работа след пътуването до Балканите и се бях погрижил този ден да приключа работа по-рано. Имахме уговорка аз да взема Алис от училище, но гневът ми към Тери не ми давеше покой. В продължение на няколко часа се опитвах да го превъзмогна и накрая се обадих на Кара в болницата.

— Извинявай, но можеш ли ти да вземеш Алис днес? — попитах аз.

— Мисля, че да. Защо, нещо случило ли се е?

Вече съжалявах, че й позвъних. Кара работеше на половин ден и лесно можеше да променя работното си време; правеше го доста често, за да помага на колегите си. Но сега ставаше въпрос за дъщеря ни, а аз току-що се бях върнал от командировка. Трябваше да се съсредоточа върху истински важните неща, а не да се хвърлям в разправии с такива като Тери Конърс.

— Не, няма значение. Забрави.

— Защо, всичко е наред. Трябваше да остана за едно събрание, но се радвам, че имам извинение да отсъствам. — Защо, какво се е случило — попита тя предпазливо.

— Нищо. Да направим…

Точно щях да кажа както се бяхме разбрали, когато от другата страна на линията се чу оживление: високи гласове, шумно затваряне на врата.

— Извинявай, търсят ме — каза тя припряно. — Аз ще взема Алис, по-късно ще ми обясниш всичко. Чао!

Затвори, преди да успея да й кажа довиждане. Оставих телефона, чувствах се празен. Реших да й се обадя по-късно и да й кажа, че съм размислил и ще отида да взема Алис. Тръгнах си след половин час и когато й позвъних, телефонът й даваше заето. Отново се замислих за постъпката на Тери и усетих как гневът ми към него нараства. Нямаше смисъл пак да безпокоя Кара на работа, а и тя сигурно вече бе говорила с колегите си. Вместо това позвъних на Тери.

Дори не бях сигурен, че ще вдигне телефона, като види, че съм аз. Но той се обади.

— Здравей, Дейвид, какво правиш? — попита той безгрижно и самоуверено.

— Искам да се видим.

Поколеба се само за миг.

— Виж, и аз ще се радвам да се видим, но в момента съм доста зает. Ще ти се обадя, когато…

— Искаш ли да те изчакам у вас?

Нямах намерение да намесвам семейството му във всичко това, но нямаше да го оставя да се измъкне. Този път мълчанието му продължи малко по-дълго.

— Имаш нещо да ми казваш ли?

Наистина имах какво да му кажа, но предпочитах да го направя лично.

— Ще бъда в Екситър след около четири часа. Къде да те чакам?

— Можеш да си спестиш пътуването, все още съм в Лондон. Дори ще те черпя една бира каза ми снизходително. — Ще бъде като в доброто старо време.

Докато отивах към мястото на срещата, се опитвах да си наложа да сдържам нерви те си. Беше предложил да се видим в една кръчма в Сохо и когато наближих, разбрах защо бе избрал това място. Вътре вече имаше коледна украса, избелелите гирлянди и играчки очевидно бяха използвани в продължение на много години. Веднага ми стана ясно, че клиентелата тук се състои предимно от полицаи, които в момента не са на работа. Тери беше застанал до бара заедно с група мъже и се смееше гръмко. Когато влязох, той се извини и дойде при мен. На лицето му бе изписана обичайната усмивка, но очите му ме наблюдаваха внимателно.

— Ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря.

— Както искаш. — Облегна се удобно на една маса, с чаша в едната ръка. — Казвай какво толкова спешно има.

— Стой далече от Кара.

— За какво говориш?

— Много добре знаеш за какво говоря. Да не си стъпил повече в дома ми.

Все още се усмихваше, но по врата му се разля червенина.

— Чакай малко, не знам какво ти е наговорила, но аз нямах представа, че не си си вкъщи…

— Напротив, много добре си знаел. Всички вестници писаха за масовия гроб и не е нужно да си гений, за да се досетиш, че и аз ще бъда там. Затова не си се обадил предварително, иначе нямаше да имаш извинение да отидеш там.

— Виж какво…

— Дори си се опитал да я убедиш, че й изневерявам! Защо, по дяволите, го направи?

Стори ми се, че в погледа му се появи нещо като вина или съжаление, но то изчезна толкова бързо, че може би си бях въобразил.

— И защо не? — сви невъзмутимо рамене Тери.

— Само това ли ще кажеш?

— Какво очакваш да кажа? Кара е страхотна мацка, трябва да се чувстваш поласкан — захили се той срещу мен.

Спокойно. Не се поддавай на провокацията. Тук той беше на своя територия. Ако загубех контрол, щеше да ме смели от бой и въпреки това всичките му приятели в кръчмата щяха да се закълнат, че аз съм започнал пръв. Не знам какво му бях причинил, а и вече не ме интересуваше. В момента, в който осъзнах това, през ума ми мина нещо друго.

— Нещата не вървят добре, а, Тери?

Той присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Затова си тук, нали? — попитах аз и обгърнах с поглед кръчмата. — Спомняш си доброто старо време. Сигурно репутацията ти доста е пострадала след онова, което се случи с Монк.

Усмивката изчезна и по лицето му се изписа злоба.

— Всичко е наред. Просто си почивам няколко дни.

Но погледът му го издаде, че лъже. В Тери винаги имаше нещо безразсъдно, то беше част от чара му. Сега забелязах, че в него се крие и нещо самоунищожително. Той разчиташе на късмета и импулса да го извадят от всяка трудна ситуация, но сега и двете го бяха изоставили и той се мяташе в отчаяние.

Просто аз се бях оказал удобна мишена.

Нямаше смисъл да оставам повече. Кара беше права, конфликтът с него нямаше да доведе до нищо. Докато излизах от кръчмата, го чух да казва нещо на мъжете на бара. Шумният им смях ме последва до вратата, след това тя се затвори зад гърба ми и аз се озовах на улицата.

Прибрах се направо вкъщи. Беше прекалено късно да взема Алис и дори очаквах, че може да са се прибрали преди мен. Нямаше ги, затова започнах да приготвям вечерята. Вече съжалявах, че отидох да говоря с Тери, упреквах се, че накарах Кара да ходи до училището. Щях да се реванширам и на двете. Този уикенд щях да ги заведа някъде. Можехме първо да отидем с Алис в зоологическата градина, а след това да извикаме детегледачка и двамата с Кара да излезем вечерта.

Толкова бях зает с тези планове, че мина известно време, преди да забележа, че много закъсняват. Позвъних на мобилния телефон на Кара, но тя не вдигна. Не се включи и гласовата й поща, което беше необичайно. Нямах време обаче да се тревожа, защото в този момент на вратата се позвъни.

— Ако ще ми предлагат някаква стока… — измърморих аз, докато си бършех ръцете.

Но никой не ми предлагаше нищо. На вратата стояха един полицай и някаква жена. Бяха дошли да ми съобщят, че един бизнесмен, пиян след служебен обяд, беше загубил контрол над беемвето си и бе ударил колата на Кара и Алис. Тя се бе оказала на пътя на един тир, който я бе премазал като кибритена кутия. Жена ми и дъщеря ми бяха починали на място.

И така набързо приключи предишният ми живот.