Саймън Бекет
Гробовни тайни (22)

21

Независимо от желанието на Симс никога не бих се обадил първо на Роупър, но нямах номера на мобилния телефон на Нейсмит, а и се съмнявах, че той прекарва много време зад бюрото си по време на разследването.

Изчаках малко по-приличен час и позвъних на Роупър. Както можеше да се очаква, включи се директно гласовата му поща. Оставих кратко съобщение, в което обясних какво се е случило и дадох номера на Софи, защото тук мобилните телефони нямаха особено добър обхват. За всеки случай пробвах да се свържа и с Нейсмит, но се наложи да оставя същото съобщение и на неговата гласова поща.

След като приключих с това, се заех да се разсъня напълно. Въпреки най-добрите ми намерения да остана буден, когато отвън зазвуча ранобудният птичи хор, заспах на дивана. Сега се чувствах ужасно изморен и вратът ми бе схванат заради неудобната поза. Оставих Софи да спи, отидох в банята, взех си един горещ душ и се почувствах малко по-добре.

Когато слязох обратно долу, я заварих в кухнята, облечена в дебел хавлиен халат.

— Добро утро. Налага се да закусваме овесени ядки. По-късно непременно трябва да отида на пазар.

— Няма лошо в овесените ядки.

Тя разтърка очи.

— Чувствам се ужасно. Предполагам, че и изглеждам така.

Според мен беше точно обратното. Въпреки разрошената от съня коса и размъкнатия халат в стойката й се долавяше котешка грация. Тя ме улови, че я гледам.

— Какво има? — попита с усмивка.

Острото иззвъняване на телефона ми подейства като студен душ. По дяволите! Надявах се да успея да разкажа на Софи за анонимното обаждане преди Роупър или Нейсмит да се обадят.

— Сигурно е за мен — казах аз бързо, но тя вече бе вдигнала слушалката.

— Да… О! — тя направи недоволна гримаса и изговори само с устни Роупър. — Да, тук е. Един момент.

Подаде ми слушалката, като ме гледаше въпросително. Разказах на Роупър за телефонното обаждане в малките часове на нощта. Присъствието й ме караше да се чувствам неловко.

— Защо смяташ, че е бил Монк? — попита ме той.

— Преди всичко, заради факта че не каза нищо. Хората обикновено се извиняват, ако наберат грешен номер, и… — спрях и погледнах към Софи.

— И какво? — подкани ме Роупър.

По дяволите! Софи направо ме пронизваше с поглед.

— Може да си въобразявам, но останах с впечатлението, че е… изненадан. Не очакваше да чуе точно моя глас.

— И разбра всичко това само от едно мълчаливо позвъняване?

В гласа му се долавяше недоверие, но докато чаках да се съмне, имах достатъчно време да премисля всичко.

— Как можеш да си сигурен, че въобще е бил мъж? — продължи той.

— Дишането беше прекалено дълбоко, за да е на жена. Освен това гърдите му свиреха, като че ли бе силно задъхан или страда от астма.

— Значи дишаше тежко, така ли? Сигурен ли си, че не е било неприлично обаждане?

Стиснах здраво слушалката на телефона.

— Предполага се, че Монк е получил инфаркт, преди да избяга. Може да се окаже, че не се е преструвал.

Не вярвах, че ако е получил инфаркт, Монк би имал физическата сила да избяга, но все нещо е накарало лекарите в затвора да му повярват. Чух някакъв странен звук в слушалката, докато Роупър обмисляше думите ми: явно почукваше с химикалка по зъбите си.

— Въпреки всичко ще проверим номера на телефона — каза най-после той. — Виж какво, ще мина малко по-късно и ще снема показанията ти.

— Не си прави труда. — Стомахът ми се сви при мисълта за това.

Роупър се изкиска носово:

— Няма проблем, доктор Хънтър. Симс и без това иска да ви наглеждам с госпожица Келър.

Думите му можеха да се изтълкуват двояко, помислих си аз, докато затварях телефона. Софи стоеше с ръце на кръста и ме гледаше втренчено.

— Монк се е обадил миналата нощ? И ти не си ми казал?

— Беше посред нощ и не исках да те будя.

— Не ти ли мина през ума, че бих искала да знам за това?

Бях доста избухлив след неспокойната нощ.

— Няма проблем! Следващият път, когато се обади, ще му кажа да почака да те събудя!

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Това е моята къща. Нямам нужда от покровителстване.

— Нямам намерение да… — Нямаше смисъл да споря с нея. — Виж, съжалявам, канех се да ти кажа, когато Роупър са обади. И без това само предполагам, че е бил Монк.

— Господи! — Прекара притеснено пръсти през косата си. — Възможно ли е да е бил Тери Конърс?

— Според мен не. Ако беше Тери, защо ще мълчи през цялото време?

— Нима човек може да каже защо Тери прави това или онова? — попита тя мрачно и потърка слепоочията си. След това направи опит да се усмихне.

— Тери Конърс или Джером Монк. И това ако не е страхотен избор…

— Имам още добри новини за теб. Роупър ще се отбие тук малко по-късно.

Софи ме изгледа втренчено, след това избухна в смях.

— Само заради тази новина заслужаваш ти да направиш закуската.

Наближаваше обяд, когато Роупър пристигна. Бяхме в помещението с пещта, тъй като Софи бе решила, че трябва да поработи.

— Не съм правила нищо от няколко дни. До края на месеца трябва да завърша поръчката за един ресторант.

Наблюдавах я, докато движеше грънчарското колело. Беше облечена в мъжки работен гащеризон, избелял и тук-там изцапан с глина. Силните й ръце умело обработваха глината, която сякаш сама, по своя воля, придобиваше най-различни форми.

— Искаш ли да опиташ? — предложи ми тя.

— Не, благодаря.

— Страхливец.

Отстрани излишната глина от ръба на чинията, върху която работеше, и залепи излишъка върху голямата глинена топка на работната маса.

— Както е това? — попитах аз.

— Това ли? — Тя се засмя смутено и заглади с палец глината, която току-що бе залепила върху топката. — Нищо, просто лош навик. В началото изхвърлях излишния материал в едно кошче, но след това ме домързя. И това тук започна да расте. Аз обаче си го харесвам. Не се опитвам да му придам някаква специална форма. А и тя непрекъснато се променя. Освен това има терапевтична функция.

Тя удари силно топката и избърса ръце в една кърпа, закачена на скелето.

— А сега трябва да се захвана сериозно за работа.

Разбрах намека и излязох на двора. Във въздуха се носеше лека мъгла. Прекосих през мократа трева и отидох в ябълковата градина. Дърветата бяха стари и изкривени, сигурно бяха на годините на къщата. По голите клони висяха като забравени коледни играчки една-две сбръчкани ябълки, необрани и самотни. Тревата под дърветата беше покрита със съборени от вятъра плодове, които гниеха и изпълваха въздуха със сладкия аромат на ябълково вино.

Тишината беше нарушена от далечния звук на кола, който постепенно се усилваше, но в мъглата нищо не се виждаше. После отвъд живия плет, по алеята, се мерна нещо сиво и колата спря пред градината.

Роупър се измъкна от нея и изсумтя.

— Вече бях решил, че никога няма да стигна — мърмореше той, докато влизаше в двора. — Никак не е лесно да откриеш това затънтено място.

— Мислех, че си някъде наблизо.

Той се ухили и оголи зъби, но острият му поглед попиваше къщата и всичко около нея, без да пропуска нищо.

— „Близо“ е доста относително, доктор Хънтър. Къде е госпожица Келър? Или Траск, като се нарича напоследък?

Не обърнах внимание на присмеха в гласа му.

— При пещта.

Той огледа със съмнение старото ръждясало скеле, което стърчеше от постройката.

— Вътре безопасно ли е?

— Да, стига да не кихаш.

Отправихме се към входа, но преди да стигнем, Софи излезе навън, бършейки ръце в кърпата.

— Добър ден, госпожице Келър — поздрави Роупър и впери поглед в пещта зад гърба й. — Много интересно работно място.

Тя затвори зле пасващата врата, за да не може той да вижда вътре.

— В момента съм заета. Само с Дейвид ли искате да разговаряте?

— Всъщност искам да разговарям и с двама ви — заяви Роупър и отново се ухили. — Има известно развитие на събитията.

Сега осъзнах, че причината за посещението му не е само среднощното обаждане.

— Какво се е случило?

Детективът, изглежда, се смути.

— Съпругата на Уейнрайт описа убиеца на мъжа си. Бил е Монк.

— Никъде няма да ходя!

Софи стоеше в кухнята, скръстила ръце на гърдите си, като че ли се защитаваше. Все още беше облечена в работния гащеризон, до нея имаше три празни чаши, а водата в чайника изстиваше. Мисля, че нямаше намерение скоро да направи чай, но точно в момента това беше най-малкият ни проблем.

Изражението на Роупър беше като на човек, който е на ръба да си изпусне нервите.

— Само за няколко дни. Можете да се върнете тук веднага, щом заловим Монк.

— Предишния път ви трябваха три месеца, за да го заловите — отвърна тя заядливо. — Много се лъжете, ако си въобразявате, че ще се откажа от нормалния си начин на живот.

Роупър я изгледа така, сякаш с удоволствие би я удушил със собствените си ръце. Този път дори и аз не можех да го виня. Джийн Уейнрайт се бе възстановила от шока достатъчно, за да може да разкаже какво се е случило. Събудила се през нощта от силен шум в къщата. Тя и съпругът й спели в отделни стаи. Предположих, че никак не й е било приятно да разкрие такава интимна подробност. Решила, че той е станал и е тръгнал да се разхожда, както често правят хората, страдащи от деменция. Наметнала един халат и бързо слязла в хола. Когато запалила лампата на стълбището, видяла Уейнрайт да лежи близо до първото стъпало, сред парчетата от строшената витрина на бюфета.

Над него стоял надвесен Монк.

Тя загубила съзнание и на сутринта чистачката я намерила полуадекватна. Предварителните тестове, направени от криминалистите, напълно потвърждаваха думите й. Отпечатъци от пръстите на Монк имало навсякъде из къщата, а ДНК анализът на храчката на пода показал, че тя е била оставена от психопата. Фактът, че се бе изплюл, не можеше да се тълкува по друг начин, освен като израз на презрение. Монк не бе положил никакви усилия да заличи следите си.

Вече не му пукаше.

Тези събития нямаха нищо общо със Софи, но беше факт, че някой е позвънил в къщата й, без да каже и дума. Обаждането е било от обществен телефон в покрайнините на Принстаун, малко градче насред тресавището. Наблизо се намираше и затворът в Дартмур, в който Монк беше излежал първите години от присъдата си. Може би беше чисто съвпадение, но имаше и друга, по-вероятна причина той да избере това място.

Близо до града се намираше една стара калаена мина.

Според доклада на екипа от пещерняци, който я бе проучил, тя бе наводнена и непроходима след последните дъждове, също като онази при Черната скала. Въпреки това галерията трябваше да бъде проверена.

— Няма да се изненадам, ако онова копеле нарочно се е обадило от това място, защото така ще ни загуби времето. Веднъж вече ни изигра, като ни накара да търсим гробовете из тресавището, значи не е толкова глупав, колкото изглежда — поясни Роупър. — Няма толкова много места, където да се скрие, и сега, след като знаем какво си е наумил, няма голям шанс. Въпрос на време е да го заловим. Проблемът е какви поражения може да нанесе преди това.

Именно това беше истинската причина за посещението му. След случилото се с Уейнрайт полицията бе приела сериозно опита на Монк да се свърже със Софи. Толкова сериозно, че Симс бе уредил да я преместят на защитено място. Или може би по-точната дума беше „наредил“.

От този момент нататък разговорът не тръгна никак добре.

— Не го правим за забавление — настояваше Роупър. — Правим го за ваше добро.

— Благодаря, но мога сама да преценя кое е за мое добро. Няма да отида да живея в някоя мърлява къща само защото… заради едно обаждане, за което дори не знаете със сигурност, че е от Монк. Това тук е моят дом!

— Което не попречи някой да нахлуе в него преди няколко дни и да те просне в безсъзнание, нали? — попита подигравателно Роупър. — Предполагам, че все така не си спомняш нищо, нали?

Софи неволно вдигна ръка към синината на лицето си, след това се усети и я свали.

— Мислите ли, че нямаше да ви съобщя, ако си спомнях нещо? Както и да е, това няма нищо общо с Монк. От полицията ми казаха, че става въпрос за кражба.

— Да, само че не си спомням да си съобщила, че е откраднато нещо.

— Вкъщи имаше малко пари и няколко евтини бижута. Реших, че не си заслужава да съобщавам за тях.

Това бе новина и за мен — до този момент не бе споменала, че нещо липсва. Роупър я изгледа внимателно.

— Виж какво, захарче…

— Не съм ти „захарче“. И никъде няма да ходя! Не можете да очаквате просто да стана и да зарежа всичко. Трябва да се погрижа за бизнеса си.

— Трябваше да помислиш за това, преди да решиш да си пишеш с този убиец и изнасилвач — не й остана длъжен Роупър. — За човек като Монк това си е чиста покана. Можеше направо да му поискаш потвърждение, че ще дойде.

Софи скръсти ръце и стисна устни.

— Няма да хукна да бягам и да се крия!

Роупър погледна към мен и въздъхна, сякаш искаше да каже: „И сега какво?“

— Той е прав — намесих се аз. — Не е необходимо да ходиш на защитено място. Както ти казах и преди, можем да отседнем в хотел за няколко дни. Или да отидеш при сестра си…

Това беше грешка.

— В никакъв случай!

— Само за…

— Предпочитам да се срещна лице в лице с Монк! — След това се обърна към Роупър: — Съжалявам, че дойдохте напразно. Сега моля да ме извините, но имам работа.

И излезе с гръм и трясък. Роупър остана да гледа втренчено в затръшната врата.

— Е, това е то.

— Нищо друго ли не можете да направите? — попитах аз.

Той започна замислено да подръпва устната си.

— Мога да уредя да инсталират тук паникбутон. Не че ще помогне много, като се има предвид колко време ще отнеме на полицията да пристигне.

— Не можеш ли да й уредиш полицейска закрила тук?

— Ние да не сме частна охранителна фирма! Предложихме й да отиде на защитено място, но ако тя предпочита да си зарови главата в пясъка, нейна работа. — Той се изправи и поклати глава. — Това никак няма да се понрави на Симс.

Определено. Ако Монк убие още някого, Симс ще изпадне в неловко положение.

— Още по-малко ще му се понрави, ако се появят и други заглавия, подобни на онова за смъртта на Уейнрайт.

Роупър ме изгледа сърдито.

— Сигурен съм, че шефът ще вземе това предвид, доктор Хънтър.

Изпратих го до вратата и изчаках колата да се отдалечи, след това влязох, взех якето си и отидох в пещта. Чух шума от грънчарското колело още преди да отворя вратата. Софи бе седнала пред него и съсредоточено оформяше една купа.

— Няма да променя решението си — заяви тя, без да вдигне поглед.

— Знам. Исках само да проверя дали си добре.

— Добре съм.

Купата бе крива от едната страна, но тя като че ли не го забелязваше.

— Преди не каза, че липсват пари и бижута.

— Не е нещо ценно. Не си заслужава да говорим за това.

Изчаках. Тя бе съсредоточила цялото си внимание върху грънчарското колело.

— Ако има нещо, което трябва да ми кажеш…

— Просто искам да остана известно време насаме със себе си.

Купата се изкриви на една страна и окончателно изгуби формата си. Вече не можеше да бъде коригирана, но Софи се държеше така, сякаш щеше да се оправи от само себе си. Не знаех какво повече да направя, затова излязох навън. Влажният студен въздух щипеше гърлото ми.

Не можех да разбера защо Софи се инати толкова. От друга страна, аз не я познавах добре. Тогава защо си още тук? Заради нея ли го правиш? Това беше една от причините, но имаше и друга, която не ми даваше покой от момента, в който разбрах за бягството на Монк. А може би и преди това, преди десет години, когато безрезултатно претърсихме тресавището.

Исках да открия отговорите на някои въпроси.

Точно бях влязъл в къщата, когато чух сигнала на телефона си, че съм получил съобщение. Обхватът тук не беше добър, влияеше се от времето и релефа, но очевидно нещо бе успяло да достигне до мен. Съобщението беше кратко и ясно.

„При Лакомника“ в 2 следобед.

Беше от Тери.