Саймън Бекет
Гробовни тайни (2)

1

— За кого да предам?

Полицайката беше ледена, във всеки смисъл на думата. Бузите й бяха зачервени и изпръхнали, а по издутото й жълто яке се виждаха мокри капчици от мъглата, която спусналият се ниско над земята облак беше донесъл със себе си. Изгледа ме с едва прикрита неприязън, сякаш аз бях виновен за лошото време и за това, че е принудена да стои на открито насред тресавището.

— Доктор Дейвид Хънтър. Главен инспектор Симс ме очаква.

Тя погледна с явно нежелание папката си й приближи радиостанцията до устата си.

— Тук един човек иска да се срещне с главния инспектор. Казва, че е от съдебномедицинския екип. Господин Дейвид Хънтър.

— Доктор Хънтър — поправих я аз.

Погледът, който ми отправи, показваше, че й е абсолютно все едно. От радиостанцията се чу изпращяване и някакъв глас каза нещо неразбираемо. Каквото и да беше, то въобще не подобри настроението й. Жената ме изгледа кисело още веднъж, отдръпна се встрани и ми направи знак да мина.

— Все направо и паркирайте при останалите коли — заяви тя доста грубо.

— И аз ви благодаря — измърморих аз и подкарах нататък.

Светът зад стъклото на колата бе скрит от плътната завеса на мъглата. От време на време мъглата се разсейваше на места и тогава пред очите ми се появяваше мрачният мокър пейзаж на тресавището. След това бялата пелена отново се спускаше и обгръщаше колата. Малко по-нататък, на едно сравнително равно място, имаше импровизиран паркинг за полицейските коли. Един полицай ми направи знак да спра там и ситроенът заподскача и се заклати по неравната земя, докато търсех подходящо място за паркиране.

Изгасих мотора и се протегнах. Пътуването беше доста дълго, а и бях карал без почивка. Нетърпението и любопитството бяха надделели над желанието ми да спра някъде по пътя. Симс не ми съобщи много подробности, когато се обади по телефона, каза само, че са открили гроб в Дартмур и иска да присъствам на разкопаването му. В това нямаше нищо необичайно — поне пет-шест пъти в годината ме викаха да присъствам на подобни процедури. Но през последните дванайсет месеца думите „убийство“ и „Дартмур“ бяха станали синоними с името на един-единствен човек.

Джером Монк.

Монк беше сериен убиец и изнасилвач, който бе признал, че е убил четири млади жени. Три от тях бяха почти деца, а телата им така и не бяха открити. Ако се окажеше, че това е гробът на една от тях, то твърде вероятно бе и останалите гробове да се намират наблизо. Това щеше да е една от най-мащабните операции по откриване и идентифициране на трупове, проведена през последните десет години.

А аз определено исках да участвам в нея.

— Всички през цялото време мислеха, че е погребал жертвите си някъде там — споделих със съпругата си Кара в кухнята през онази сутрин, докато забързано се подготвях да замина.

Повече от година живеехме в една викторианска вила в Югозападен Лондон, а на мен все още ми се налагаше да я питам къде държи някои неща.

— Дартмур е обширен район, но не може да има толкова много трупове, заровени там.

— Дейвид — натърти Кара и хвърли многозначителен поглед към Алис, която закусваше.

Смръщих вежди и едва чуто промълвих „извинявай“. Обикновено много внимавах да не спомена пред петгодишната ни дъщеря някоя зловеща подробност, свързана с работата ми, но вълнението от предстоящото ме бе направило непредпазлив.

— Какво означава „жертви“? — изчурулика Алис, намръщи се съсредоточено и вдигна внимателно пълната лъжица, от която се стичаше кисело мляко с вкус на малини.

В момента това беше любимата й храна; наскоро беше решила, че вече е твърде голяма, за да закусва попара.

— Това е нещо, свързано с работата на татко — отвърнах аз, като се надявах, че няма да задава повече въпроси.

Имаше още много време, докато порасне и се сблъска с тъмните страни на живота.

— Защо са погребани? Те умрели ли са?

— Хайде, миличка, довърши си закуската — подкани я Кара. — Татко трябва да тръгва след малко, а и ти ще закъснееш за училище.

— Кога ще се върнеш? — попита ме Алис.

— Скоро. Ще се прибера още преди да усетиш.

Наведох се и я вдигнах. Телцето й беше топло и учудващо леко, но въпреки това винаги се изненадвах колко голяма е станала в сравнение с бебето, което беше — както ми се струваше — съвсем доскоро. Децата винаги ли порастват толкова бързо?

— Нали ще бъдеш послушна, докато ме няма?

— Аз винаги съм послушна — отвърна тя обидено.

Все още държеше в ръка пълната лъжица и малко от киселото мляко падна върху бележките ми, които бях оставил на масата.

— Внимавай — каза Кара, откъсна малко кухненска хартия и изтри млякото. — Ще остане петно. Дано не са някакви важни документи.

Алис, изглежда, се разстрои.

— Извинявай, татко.

— Няма нищо.

Целунах я и я поставих обратно на столчето й, след това събрах бележките си. Върху най-горния лист се бе образувало лепкаво петно. Прибрах всичко в папката и се обърнах към Кара:

— Трябва да тръгвам.

Тя ме последва в хола, където бях оставил пътната си чанта. Прегърнах я. Косата й ухаеше на ванилия.

— Ще ти се обадя по-късно, когато ще имам по-добра представа колко дълго ще отсъствам. Надявам се да не е повече от няколко дни.

— Карай внимателно — отвърна ми тя.

И двамата бяхме свикнали с пътуванията ми. Аз съм един от малкото съдебномедицински антрополози в страната и професията ми изисква да присъствам там, където откриеха труп. През последните години ме бяха викали да участвам в разследвания в чужбина, както и по всички краища на Великобритания. Работата ми често беше неприятна, но винаги изключително необходима, а аз се гордеех както с уменията си, така и с репутацията си на добър професионалист.

Не искам да кажа, че изпълнявам тази част от професионалните си задължения с удоволствие. Винаги ми беше неприятно, когато трябваше да напусна жена си и дъщеря си, но ставаше въпрос само за няколко дена.

Паркирах на мястото, посочено ми от полицая — сравнително равна площадка встрани от пътя, където бяха оставени всички полицейски коли и микробуси. Слязох от колата и се хванах за вратата, тъй като кракът ми се подхлъзна на калната трева. Въздухът миришеше на влага, пирен и изгорели газове. Отидох до багажника и извадих един гащеризон. Обикновено полицията осигурява необходимото предпазно облекло, но аз предпочитам да си нося свой собствен. Вдигнах ципа и взех алуминиевото куфарче, където държах нужните ми инструменти. Доскоро използвах един доста очукан куфар, но Кара бе успяла да ме убеди, че трябва да приличам повече на експерт-консултант, отколкото на амбулантен търговец. Както обикновено имаше право.

Една кола спря наблизо, докато си проправях път между паркираните полицейски превозни средства. Яркожълтият й цвят трябваше да ми подскаже за кого става въпрос, но в момента вниманието ми беше насочено другаде и не й обърнах никакво внимание, докато някой не ми подвикна:

— Значи успя да откриеш мястото, а?

Обърнах се и видях двама мъже, които слизаха от колата. Единият беше дребен и имаше остри черти на лицето. Не го бях виждал преди, но разпознах по-младия мъж до него. Беше висок, с приятна външност, движеше се със самочувствието на спортист и при всяка крачка самодоволно поклащаше широките си рамене. Не очаквах да срещна Тери Конърс тук, но в момента, в който видях колата, трябваше да се досетя, че е той. Яркото мицубиши беше любимата му играчка, с която той особено се гордееше. То нямаше нищо общо с невзрачните автомобили, обикновено използвани от отдела за разследване на криминални престъпления.

Усмихнах се, макар че обикновено изпитвах смесени чувства, когато го срещнех. От една страна ми беше приятно да видя познато лице сред анонимните полицаи, които ме заобикаляха, но от друга, между нас с Тери винаги беше съществувало известно напрежение, което така и не изчезна.

— Не знаех, че участваш в това разследване — казах аз, когато мъжете приближиха към мен.

Той се ухили, лицевите му мускули се раздвижиха и продължиха да прехвърлят неизменната дъвка. Стори ми се по-отслабнал в сравнение с последния път, когато се видяхме. Чертите на лицето му се бяха изострили въпреки характерната квадратна челюст.

— Аз съм заместник главен инспектор по това разследване. Кой мислиш, че те препоръча?

Усмивката не слезе от лицето ми. Когато за първи път срещнах Тери Конърс, той работеше като следовател към полицейското управление в Лондон, но всъщност не се запознахме покрай работата си. Съпругата му Дебора и Кара посещаваха една и съща женска консултация и там се бяха сприятелили. В началото ние с Тери се отнасяхме с известно подозрение един към друг. Като изключим сходните ни професионални ангажименти, нямахме нищо общо. Той беше амбициозен, имаше силно изявен състезателен дух, много обичаше спорта и гледаше на професията си като на съревнование, в което трябва да се докаже. Аз бях първият съдебномедицински антрополог, когото Тери срещаше в живота си, и той бързо осъзна възможностите, които познанството ни би могло да му предостави. Може би самочувствието и егото му понякога леко страдаха, но успешно приключените случаи, в които ме бе поканил да участвам, се бяха отразили благоприятно на кариерите и на двама ни.

Всички останахме много изненадани, когато миналата година той реши да напусне лондонската полиция. Така и не разбрах защо го направи. Говореше се, че Дебора искала да се премести по-близо до семейството си в Екситър, но беше абсолютно необяснимо как човек като Тери се бе съгласил да остави напрегнатата полицейска работа в Лондон и да отиде в Девън.

Последната ни среща беше малко преди да се преместят в провинцията. Четиримата бяхме излезли на вечеря, но атмосферата през цялото време беше напрегната. Между Тери и жена му непрекъснато прехвърчаха искри и всички с нетърпение чакахме края на вечерта. След това Кара и Дебора положиха усилия да поддържат връзка помежду си, но като цяло това беше загубена кауза. Оттогава нито бях виждал Тери, нито бях разговарял с него.

Но очевидно работата му вървеше добре, след като бе станал заместник главен инспектор по такова значимо разследване. Предполагах, че тази позиция ще бъде възложена на някой с по-висок чин, а не на редови следовател.

Вероятно това обясняваше отслабването му.

— Чудих се как Симс е попаднал на моето име — отвърнах аз.

Въпреки че бях акредитиран консултант към полицията, повечето случаи ми се възлагаха, след като някой ме бе препоръчал. Просто ми се искаше участието ми в такова значимо разследване да не се дължи на Тери Конърс.

— Казах много хубави неща за теб, така че гледай да не ме разочароваш.

— Ще се постарая — отвърнах аз, като потиснах надигналото се в мен раздразнение.

Той посочи с пръст по-дребния мъж, който вървеше до него.

— Това е следовател Роупър. Боб, запознай се с Дейвид Хънтър, съдебномедицинския антрополог, за когото ти говорех. Може да извлече от разлагащите се трупове повече информация, отколкото би искал да получиш.

Следователят се обърна към мен и ми се усмихна. Имаше остри черти на лицето, а по кривите му зъби се забелязваха никотинови петна. Погледът му обаче едва ли би пропуснал някоя подробност. Той кимна и към мен се понесе силната миризма на евтин афтършейв.

— Значи тази работа е точно за вас. — Говореше носово, с типичния местен акцент. — Особено ако се окаже това, което предполагаме.

— Все още не знаем за какво точно става дума — вметна Тери. — Тръгвай, Боб. Искам да си поговоря с Дейвид.

Думите му прозвучаха доста грубо. По погледа на Роупър стана ясно, че се е обидил, но продължи да се усмихва.

— Добре, шефе.

Тери го изгледа намръщено, докато се отдалечаваше.

— Внимавай с Роупър. Той е човек на главния инспектор. Двамата със Симс са толкова гъсти, че Роупър може направо да го почеше по топките.

Изглежда между двамата имаше някакъв личен конфликт, но пък Тери винаги успяваше да се спречка с останалите. Аз обаче нямах никакво намерение да се забърквам в служебните им междуособици.

— Има ли някакви спорове относно трупа?

— Няма никакви спорове, но всички много се надяват, че трупът е на една от жертвите на Монк.

— А ти какво мислиш?

— Нямам представа. Нали ти си тук, за да отговориш точно на този въпрос. Нямаме право на грешка — отвърна той и пое дълбоко въздух; изглеждаше доста напрегнат. — Хайде, да вървим. Симс вече е там и по-добре да не го караме да ни чака.

— Що за човек е той? — попитах аз, докато вървяхме към струпаните един до друг фургони и преносими постройки.

— Копелето е лишено от всякакво чувство за хумор. По-добре не му се изпречвай на пътя. Но трябва да му се признае, че съвсем не е глупав. Знаеш ли, че той води разследването на първото убийство?

Кимнах. Симс се бе прочул още миналата година като човека, който бе успял да вкара Джером Монк зад решетките.

— Сигурно се е отразило добре на професионалната му кариера.

Стори ми се, че в усмивката на Тери имаше голяма доза горчивина.

— Може да се каже. Говори се, че след няколко години ще седне на стола на заместника на регионалната полиция. Това разследване може много да му помогне, затова очаква резултати от нас.

Не е единственият, който очаква резултати, помислих си аз и хвърлих поглед към Тери. Той беше видимо напрегнат и нервен, но това едва ли би трябвало да ме изненада, имайки предвид, че беше заместник главен инспектор в разследване с такава обществена значимост.

Стигнахме до фургоните и преносимите постройки, които се намираха в непосредствена близост до една пътека, водеща встрани от пътя. Между фургоните бяха прокарани дебели черни кабели, в мъглата се долавяше мирис на изгорели газове, които идваха от боботещите генератори. Тери спря до един от фургоните.

— Ще намериш Симс някъде близо до гроба. Довечера, ако успея да се върна навреме, може да пием по нещо. Отседнали сме на едно и също място.

— Ти няма ли да дойдеш? — учудих се аз.

— Виждал съм доста гробове като този — опита се да звучи непринудено, но не му се удаде. — Дойдох тук само за да взема някои документи. Чака ме доста път.

— Къде отиваш?

Той попипа нервно носа си.

— Ще ти кажа по-късно. Хайде, пожелай ми късмет — подхвърли той и шумно се заизкачва по стъпалата на фургона.

Зачудих се защо му бе късмет, но в момента нямах време да мисля върху игричките, които Тери играеше.

Обърнах се и се загледах към тресавището.

Пред погледа ми се простираше гол пейзаж, обвит в мъгла. Наоколо нямаше никакви дървета, само тук-таме се виждаха черни бодливи храсталаци. Беше все още началото на годината и между пирена, камъните и туфите остра трева се подаваха почернелите от зимата стебла на орловата папрат. От пътя, където бях застанал, склонът се спускаше плавно надолу и после отново се издигаше. В най-горната му част, на около четвърт миля от мен, се виждаше невисоко и доста грозно скално образувание, за което Симс ми беше споменал.

Черната скала.

В Дартмур има много подобни впечатляващи скални масиви, оголени скали, които се издигат над тресавището, подобно на туморни образувания. Изсеченият от вятъра силует на Черната скала, който се очертаваше на фона на небето, не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Тя се намираше на върха на ниския склон и приличаше на широка тумбеста кула, сякаш някакво огромно дете беше натрупало един върху друг големи плоски камъни. Не беше по-тъмна от другите скали, които бях виждал и околността, така че може би името й бе свързано с някоя зловеща случка от миналото. Звучеше достатъчно злокобно, че да привлече нездравия интерес на вестниците.

Особено ако се окажеше, че Джером Монк бе погребал жертвите си тук.

След като Симс ми се обади, веднага започнах да се ровя из интернет, за да събера колкото се може повече информация по случая. Монк беше мечтата на всеки журналист. Той беше неудачник и самотник, който бе крал и бракониерствал, за да допълни мизерните си доходи като общ работник. Бе останал сирак още от първия си ден, тъй като майка му бе починала при раждането. Този факт не остана незабелязан от таблоидите, които веднага изтъкнаха, че тя е била първата му жертва. В жълтата преса пишеше, че е циганин, макар че това не беше вярно. По-голямата част от живота си бе прекарал във фургон, който местеше в различни части на Дартмур. Местните цигани обаче го отбягвали, а и останалата част от обществото не искала да има нищо общо с него. Характерът му напълно съответстваше на външния му вид, беше непредсказуем и склонен на неочаквани изблици на ужасяваща жестокост.

Ако за някого можеше да се каже, че прилича на типичен убиец, това беше Монк.

Имаше уродлив външен вид, но физически беше изключително силен, истинска игра на природата. На снимките и кадрите от съдебния процес се виждаше огромен мъж, чиято гола глава приличаше на гюле, а дълбоко изрязаните черти на лицето му придаваха мрачен вид. Кръглите като копчета черни очи блестяха и бяха толкова изразителни, колкото очите на кукла, а устните му непрекъснато бяха изкривени в подигравателна усмивка. Още по-смущаваща беше вдлъбнатината на челото му, сякаш някакъв гигантски палец бе натиснал топка глина и оставил отпечатък върху нея. Белегът изглеждаше доста сериозен, човек би си помислил, че подобно нараняване ще бъде смъртоносно.

Повечето хора сигурно съжаляваха, че не е било така.

Най-шокиращото не бяха самите престъпления, макар че и те бяха достатъчно зловещи. Ужасяващо беше садистичното удоволствие, с което бе подбирал беззащитни жертви от района на Дартмур. Първата беше Зоуи Бенет, тъмнокосо седемнайсетгодишно момиче с амбиции да стане модел. Една вечер си тръгнала от дискотеката и повече никога не се прибрала вкъщи. Три вечери по-късно изчезнало още едно момиче.

Линдзи Бенет, еднояйчната близначка на Зоуи.

До този момент се извършвало рутинно издирване на изчезнал човек, но след втория случай новината се появила по първите страници на вестниците. Никой не се съмнявал, че и двете момичета са похитени от един и същи човек. Когато намерили чантата на Линдзи в кофа за боклук и всяка надежда сестрите да бъдат открити живи изчезнала, избухнало обществено недоволство. Ужасно е такава съдба да споходи едно семейство веднъж, а какво да кажем, ако нещастието се повтори? И особено когато става въпрос за близначки.

Когато привлекателната деветнайсетгодишна тъмнокоса Тина Уилямс също изчезнала, последвала истерия и обичайните за такива случаи фалшиви сигнали. Известно време се работело по една сигурна следа — бяла лимузина била заснета от камерите и забелязана от минувачи в районите, където Линдзи Бенет и Тина Уилямс били видени живи за последен път.

След това Монк взел четвъртата си жертва и окончателно затвърдил представата, че е истинско чудовище. Двадесет и петгодишната Анджела Карсън била по-възрастна от останалите момичета и не била нито тъмнокоса, нито красива. Имало и друга съществена разлика.

Тя била напълно глуха и не можела да говори.

По-късно съседите разказвали, че чули смеха на Монк, докато той я изнасилвал и след това я пребил до смърт в собствения й апартамент. Когато двама полицаи пристигнали в отговор на сигнал, подаден на телефон 999, те разбили вратата и открили Монк заедно с трупа в потрошената баня. Той бил целият покрит с кръв и се държал като обезумял. Полицаите били едри мъже, но въпреки това Монк ги пребил така, че и двамата загубили съзнание. След това изчезнал в нощта.

А явно и от лицето на земята.

Последвало едно от най-мащабните издирвания в историята на Великобритания, но от Монк нямало и следа. Както и от сестрите Бенет и Тина Уилямс. При обиска под фургона му били открити червило и четка за коса, които принадлежали на една от близначките, но не и самите момичета. Изминали цели три месеца преди Монк да бъде забелязан отново — стоял край пътя някъде в централната част на Дартмур. Бил мръсен и смърдял, не оказал никаква съпротива при ареста, нито пък отхвърлил предявените му обвинения. По време на процеса се признал за виновен и заявил, че е извършил и четирите убийства, но отказал да съобщи къде се е криел, както и къде е закопал телата на убитите момичета. Повечето хора смятали, че е заровил труповете някъде в тресавищата и е останал да се крие там. Но Монк само се усмихвал презрително и отказвал да говори.

След като убиецът бил вече зад решетките, обществото бързо загубило интерес към историята. Четирите момичета били поредните жертви, чиято съдба завинаги щяла да остане неизвестна.

Може би това щеше да се промени съвсем скоро.

Яркосинята палатка на съдебномедицинския екип светеше като сигнален огън сред мрачното тресавище. Намираше се почти на средата между пътя и скалното образувание, съвсем близо до неравната кална пътека, която ги свързваше. Ситният дъждец продължаваше да вали, спрях за момент и вдишах дълбоко мириса на мокрия плодороден торф, питах се какво ли ме чакаше там вътре.

След това поех по пътеката към палатката.