Саймън Бекет
Гробовни тайни (31)

30

Роупър се взираше в мен в сумрака. В тъмнината на помещението и той не можеше да ме види добре.

— Радвам се, че си добре след изминалата нощ — започна той. — Извади страхотен късмет, че успя да се измъкнеш.

Сърцето ми продължаваше да се блъска в гърдите ми.

— Какво правиш тук?

По-скоро чух, отколкото видях как сви рамене.

— Дойдох да проверя някои неща. Госпожица Келър наистина трябва да сложи здрава ключалка. Освен, разбира се, ако не иска хората да си влизат свободно.

Изглежда, тази мисъл му се стори много забавна.

— Не видях колата ти отпред.

— Оставих я в една отбивка нагоре по пътя. Исках да се поразходя.

И никой да не разбере, че си тук.

— Симс ли те изпрати?

— В момента шефът има достатъчно проблеми на главата си. Не, може да се каже, че дойдох тук, за да задоволя собственото си любопитство.

Чу се щракване и лампата върху работната маса светна. Беше бутната на една страна. Роупър я изправи, огледа се и зацъка с език.

— Някой е обърнал всичко с главата надолу.

Светлината разкри опустошенията. Купите и чиниите, изработени от Софи, бяха съборени от полиците и лежаха изпочупени на пода. Дори тежката електрическа пещ бе преобърната на една страна, а вратата й висеше отворена.

Обърнах се и се изправих лице в лице с Роупър.

— Какво се е случило?

— Според мен някой е търсил нещо, не мислиш ли? Интересно дали го е намерил усмихваше се, но погледът му беше остър и преценяващ. — Би ли ми казал ти самият какво правиш тук?

— Дойдох да си взема колата.

— Това тук не ми прилича много на гараж.

Не бях в настроение за игрички.

— Багажът ми е в къщата. Софи ми показа къде държи резервния ключ.

— Така ли? — Той огледа внимателно пещта. — Бива си я да крие разни неща госпожица Келър. Нищо чудно, нали е бивш специалист по поведенчески анализ. Сигурно защото знае как да открива скрити неща.

— Виж, защо не ми кажеш направо какво става? Какво се надяваше да откриеш тук?

— Аз ли? — вдигна той учудено вежди. — Май нещо си се объркал, доктор Хънтър. Не аз съм направил всичко това.

— Тогава кой?

— Ето това е въпросът — заяви Роупър и се почеса по носа. — Колко добре познаваш госпожица Келър?

— Защо?

— Защото се опитвам да преценя дали и ти не си замесен в това.

Тонът му изведнъж бе станал остър. До този момент не бях приемал Роупър на сериозно. Винаги го бях смятал за някакъв придатък на Симс, който се е издигнал в службата благодарение на лоялността си към началника, а не на някакви способности. Сега започнах да се питам дали не съм го подценил.

Може би не само Софи умееше да крие разни неща.

— До онзи ден не я бях виждал от десет години — отговорих предпазливо.

— Спиш ли с нея?

Потиснах първоначалния си импулс да му кажа да си гледа работата.

— Не.

Той изсумтя доволно.

— Кажи ми честно, доктор Хънтър, не ти ли се струва, че съвпаденията стават прекалено много. Тери Конърс се появява изневиделица и те предупреждава да се пазиш от Монк. Пита те дали си се свързал с някого от някогашния екип по разследването. След това госпожица Келър — или госпожица Траск, както се нарича напоследък — ти се обажда и те моли за помощ. Намираш я в безсъзнание, а къщата й е обърната с главата надолу. Само че крадецът не си е направил труда да вземе нещо.

— Каза, че липсвали малко пари и бижута.

Той махна пренебрежително с ръка.

— И ти не вярваш на това повече от мен. Освен това и „амнезията“ й не ми се вижда никак убедителна. Някой нахлува в къщата, удря я по главата и тя не може да си спомни нищо. Я, стига.

— Случват се подобни неща.

— Разбира се, че се случват, но изглежда това ни най-малко не я притеснява. Защо ни излъга? Кого прикрива? Себе си или някой друг?

Понечих да възразя, но в момента той изказваше гласно моите собствени мисли, които аз непрестанно отхвърлях.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не вярвам в съвпаденията. — Побутна парче глина с крака си. — Ако имаш нещо наистина ценно, което искаш да скриеш, можеш да постъпиш по два начина. Единият е да го оставиш на сигурно място, където никой да не може да го открие. Проблемът е, че щом ти си се сетил за това място, и някой друг ще се сети. Другият начин е да го сложиш на такова място, където на никого не би му хрумнало да го търси. На толкова явно място, че човек не би си помислил, че там може да е скрито нещо. Най-добре е да е някъде, където го виждаш всеки ден.

Вперих поглед в работната маса, където Софи бе натрупала парчетата излишна глина. Това е просто лош навик. Спомних си как тя дойде тук веднага щом се прибра от болницата, като твърдеше, че търси резервния ключ. Прокара ръка по топката глина, сякаш да се убеди, че е на мястото си. Беше пред очите на всички, но и прекалено голяма, за да бъде преместена.

Нищо чудно, че не искаше да отиде в охраняема къща.

— Криела е нещо в топката изсъхнала глина — заявих аз.

Софи дори не си бе направила труда да постави ключалка на пещта, с което искаше да внуши, че вътре няма нищо ценно.

Роупър се усмихна.

— Интересува ме не толкова къде е било скрито, а какво е било. Всичко започна, когато Джером Монк избяга, значи трябва да е свързано с него. Каквото и да е то, било е толкова важно за госпожица Келър, че тя е предпочела да рискува да се срещне с Монк, отколкото да го остави без надзор.

Явно е било достатъчно важно и за някой друг, който я е проснал в безсъзнание и е претърсил къщата. Сега мозъкът ми работеше на бързи обороти, от умората не бе останала и следа.

— Тери Конърс ме убеждаваше да отведа Софи от тук — спомних си аз. — Затова е искал да се види с мен вчера следобед.

— Така ли? Тогава Монк му е направил услуга. Отстранил я е за достатъчно дълго време, така че да успее да открие това, което е търсил. — Роупър огледа внимателно парчетата керамика по пода. — Проявява необичайно голям интерес към този случай, като се има предвид, че е отстранен от работа. Мисля, че е време сериозно да си поговорим с детектив Конърс.

Усетих тежест в стомаха си. Бях толкова уморен, че дори не се запитах защо Тери ме чакаше пред болницата. Реших, че ме разпитва от любопитство, но сега ме порази нещо друго. Той твърдеше, че не знае къде живее Софи, а не ме бе попитал как да стигне дотук.

Познавал е пътя.

— Току-що бях с него — казах аз. — Той ме докара.

— Конърс е бил тук?

— Остави ме пред къщата и си тръгна.

— По дяволите! — изруга Роупър и се протегна да извади телефона от джоба си. — Трябва да тръгваме. Аз ще…

Видях някакво движение, зад него се появи едра фигура и го удари с нещо по главата. Чу се ужасен тъп звук и полицаят падна по лице на земята, без дори да се опита да се задържи на крака.

Тери се надвеси над него, дишайки тежко. В ръцете си държеше късо парче от желязното скеле.

Всичко стана толкова бързо, че не успях да реагирам. Стоях като вцепенен и не можех да мръдна. Двамата с Тери вперихме поглед един в друг.

— Господи, Дейвид. Защо просто не си взе колата и не си тръгна?

Тъмните му обувки и панталоните му бяха изцапани със светла кал. Сигурно беше обърнал колата и се бе върнал тук.

Може би беше завил на същата отбивка, където стоеше колата на Роупър.

Погледнах към полицая. На светлината на лампата видях, че задната част на главата му е покрита с тъмна кръв. Зъбите му бяха счупени, защото бе ударил лицето си в пода, но не знаех дали диша. Тери погледна към него и изкриви устни.

— Отдавна трябваше да разкарам това копеле.

— Тери… — започнах аз, след като се окопитих.

Когато пристъпих към Роупър, той вдигна заканително металния прът.

— Дори не си го помисляй.

Спрях.

— Остави този прът. Помисли какво правиш.

— Смяташ, че не съм мислил ли? За бога, да не си въобразяваш, че съм искал да стане така?

Той замахна с крак и ритна парче глина. То се удари в скелето, което подпираше извитата стена на пещта, и се изтърколи в мрака.

— Щом искаш да обвиняваш някого, обвинявай Софи! Тя е виновна за всичко!

— Защо?

Изведнъж се сетих какво каза Роупър. Спомних си за глинената топка, чиито парчета сега лежаха на пода.

— Какво толкова важно криеше там? — попитах, макар да не очаквах да ми отговори.

Той поклати глава, но престана да стиска металния прът така силно.

— Дневника на Зоуи Бенет.

Започвах да разбирам. Зоуи, по-общителната от близначките Бенет, която предпочиташе да ходи по купони, вместо да учи като сестра си. И Тери женкарят, който все още страдаше, че е бил принуден да напусне лондонската полиция. Какъв по-добър начин да задоволи егото си, от това да излиза с красиво седемнайсетгодишно момиче с амбиции да стане модел?

— Името ти е било написано в дневника — заключих аз.

Той отпусна рамене. Изглежда, почти бе забравил за металния прът, който държеше в ръка.

— Излизахме заедно няколко месеца. На живо изглежда много по-добре, отколкото на снимките, истинска красавица. Бедата беше, че много добре го знаеше. Всичко беше измислила — как ще отиде в Лондон, ще подпише договор с голяма модна агенция. Беше впечатлена от това, че съм работил в лондонската полиция; разправях й разни истории за Сохо и други подобни.

Усмивката му изчезна и на нейно място по лицето му се изписа гняв.

— След това я видях с друг мъж — някакво наперено копеле на двайсет и няколко години, със страхотна кола. Знаеш как става. Скарахме се. Каза ми да излизам с жени на моята възраст. Нарече ме нещастник, каза, че съм бил жалък с моите вечни приказки за Лондон. Нещата излязоха извън контрол. Ударих я и тя направо побесня. Крещеше ми, заплашваше, че ще разкаже всичко и ще ме уволнят, ще ме обвини, че съм я изнасилил. Бяхме в моята кола и се уплаших, че хората може да ни чуят. Исках да я накарам да замълчи, стиснах я за гърлото и… и всичко стана много бързо. В един момент се бореше с мен, а в следващия…

Погледнах Роупър, който лежеше на пода в безсъзнание или мъртъв.

— Господи, Тери…

— Знам! Мислиш ли, че не знам?

Отпусна металния прът, но все още продължаваше да го държи в ръка. Прокара другата ръка през косата си. Изглеждаше съсипан.

— Скрих тялото й в едно помещение, от което имам ключ. Помислих си… помислих си, че ако не предприема нищо, всички ще решат, че е поредната тийнейджърка, която е избягала от дома си. Зоуи все разправяше как ще замине за Лондон.

— Била е само на седемнайсет!

— О, я не започвай! — сряза ме той и старият му избухлив нрав се събуди. — Какво можех да направя? Да отида да се предам? Това нямаше да я върне. Трябваше да мисля за Деби и за децата. Защо да провалям и техния живот?

Усетих, че започва да ми се гади.

— И сестра й ли уби?

— Линдзи откри дневника на Зоуи — отговори той безизразно. — Там беше записан телефонният ми номер, колко пъти сме се срещали, какво сме правили. Тя не каза на никого, защото не искаше да опетни репутацията на Зоуи. Мислеше, че тъй като съм полицай, мога да й помогна да я открие.

Господи! Значи тя бе предала доброволно на Тери единственото нещо, което можеше да докаже, че той е виновен за смъртта на сестра й. И по този начин се бе превърнала в единствения свидетел.

— Не ме гледай така! — изкрещя Тери. — Паникьосах се, това е! Ако дневникът беше излязъл на бял свят, това щеше да е краят! Не можех да допусна да вземат да ме разпитват. А и тя толкова приличаше на Зоуи, като я видех, все едно Зоуи ме обвиняваше.

— А Тина Уилямс? Защо…

Спрях, вече знаех отговора. Още една тийнейджърка, тъмнокоса и красива.

— Било е само за отвличане на вниманието, нали? Точно както използва и Монк. За да си помислят хората, че вилнее сериен убиец, и да забравят за двете сестри.

По лицето на Тери се изписа странно изражение, като че ли се сблъскваше с някаква непозната страна на характера си.

— Нещо такова — сви рамене той.

С коментара си за ужасните наранявания на Тина Уилям Пири е бил по-близо до истината, отколкото предполагахме. Тогава той каза, че убийците понякога обезобразяват лицата на жертвите си от чувство за вина, но Тери бе стигнал още по-далече. Беше тъпкал като обезумял тялото и главата й с крака, тласкан от омраза към самия себе си.

Нищо чудно, че след това целият му живот се бе разпаднал.

— Кажи ми поне къде са гробовете на Зоуи и Линдзи — настоях аз. — Някъде близо до Тина Уилямс ли ги погреба?

В усмивката на Тери имаше нещо налудничаво.

— Ти май никога не се отказваш. Забрави. Пропусна шанса си преди десет години.

В главата ми нахлуха сцени от миналото, които сега придобиха съвсем ново значение. През нощта яркожълтото мицубиши на Тери е изглаждало бяло, затова така се виждаше на охранителните камери. Също като колата, забелязана, когато Линдзи Бенет и Тина Уилямс са изчезнали. Сега можех да си обясня поведението на Тери по време на издирването, раздразнителността и липсата му на самоконтрол.

— Не можа ли да измислиш някое по-интересно име от инспектор Джонс? — попитах аз. — Имам предвид, когато Дарън Уокър те е заварил при караваната на Монк.

— Другото, което ми дойде на ум, беше Смит — каза Тери, вече по-спокойно и по-хладно. — Монк беше страхотна възможност, която в никакъв случай не трябваше да изпускам. Някои от вещите на Зоуи още бяха при мен, но трябваше да действам бързо, преди да дойдат криминалистите. Трябваше да бъда по-внимателен. Уокър буквално ми падна в ръцете — по лицето му се появи едва забележима усмивка. — Размахах служебната си значка и го изплаших до смърт. Казах му, че ще се погрижа за него, ако си държи устата затворена.

И наистина го беше правил, почти десет години. Все е успявал да се измъкне, беше казал Нейсмит. Нищо чудно, след като старшият полицай винаги е правил така, че доказателствата да бъдат загубени или да са негодни пред съда. Едва когато самият Тери е бил отстранен от работа и не е могъл да продължи да спазва обещанието си, Уокър е проговорил.

И заради това Монк го е пребил до смърт.

Тери се бе сетил за причината. Сигурно е бил бесен, когато е разбрал за бягството на Монк, особено като се има предвид, че още е съществувало доказателство за връзката му със Зоуи Бенет.

— Как попадна дневникът при Софи? — попитах аз.

Тери вече изобщо не изглеждаше напрегнат. Изглежда, изпитваше облекчение, че след толкова години най-после можеше да говори за това.

— Любопитната кучка започна да си вре носа в работите ми. Беше минала около година от разследването. Деби ме беше изгонила и аз живеех в апартамент под наем. Със Софи отново се бяхме събрали. Все си мислех, че трябва да се отърва от дневника, но така и не го направих. Глупаво от моя страна — заяви той и поклати глава. — Бях го скрил много добре, но Софи винаги я е бивало да намира скрити неща — каза той с горчивина.

Мина ми през ума, че връзката им съвсем не е била флирт, както твърдеше Софи, но сега не беше моментът да мисля за това.

— Какво знаеше тя?

— Само че съм спал със Зоуи, както ставаше ясно от дневника. Това, което най-много я дразнеше, е, че по същото време имах връзка и с нея. Направо полудя от яд. Не искаше да ми каже какво е направила с дневника. Твърдеше, че е на сигурно място — каза той с гримаса. — Гадната кучка ме изнудваше. Докато Монк беше в затвора и разследването бе прекратено, това нямаше особено значение. Не можеше да разкаже на никого, без да признае, че самата тя е укривала доказателства. Но когато Монк избяга… всичко се промени.

— И тогава те обзе паника и дойде при мен, за да разбереш дали Софи не е споделила нещо с мен.

— Не ме обзе паника. Просто исках да взема проклетия дневник! Много добре познавам Софи. Знаех, че ако реши да се свърже с някой от тогавашния екип, то това със сигурност ще си ти.

Той ревнува! Откъм пода се чу стон. Тери погледна изненадано Роупър, сякаш изобщо беше забравил за него. Полицаят се размърда и се опита да отвори очи.

— Не! — изкрещях аз, когато Тери вдигна металния прът.

Той спря с вдигнатия прът в ръка. По лицето му пробягна нещо като съжаление.

— Наистина щях да те оставя да си тръгнеш, докато не видях колата на Роупър. Но нали разбираш, че сега не мога да го направя? Разбираш го много добре.

Така беше. Не знаех какво да очаквам.

— Ами Софи?

— Какво Софи? Нищо не може да направи без дневника.

— Не съжаляваш ли за всичко, което си й причинил?

— Което аз съм й причинил на нея? Пресметливата кучка от години превърна живота ми в ад!

— Била е уплашена. И сега е в болницата по твоя вина.

Той впери поглед в мен и за момент забрави Роупър.

— Какво искаш да кажеш?

— Не Монк причини кръвоизлива в мозъка й. Ти си го направил, когато си разбил вратата на къщата й и си влязъл да търсиш дневника.

— Глупости!

— Когато е паднала и си е ударила главата в пода в банята, е получила травма на мозъка от противоположната страна на удара. Напусна сама болницата, преди лекарите да го открият. Искаше да се прибере вкъщи, за да се убеди, че дневникът е на сигурно място. Но дори и тогава не каза на никого. Умираше от страх, но продължаваше да те прикрива!

— Прикривала е себе си! Грижеше се единствено за себе си, винаги е била такава — той насочи металния прът към мен, като го държеше с две ръце. — Да не мислиш, че ще ме накараш да се чувствам виновен заради нея? Няма да стане, тя сама си го изпроси!

— И ако умре, ще е още един инцидент. Също като Зоуи Бенет!

По изражението му разбрах, че съм отишъл твърде далеч. Единственият звук, който се чуваше, беше тъжният вой на вятъра.

— Хайде да приключваме — каза той.

Пристъпи към мен, но се спъна и за малко да падне. Погледнах надолу и видях, че Роупър го бе сграбчил за глезена. Устата му беше разкървавена, предните зъби — счупени до основата, но очите му светеха и бяха пълни с омраза. Спуснах се към тях, но Тери размаха металния прът и не ми позволи да се приближа. Блъснах се в централния комин на пещта и усетих как нещо изскърца и се размести под рамото ми. Тери освободи крака си, стъпи върху главата на Роупър и отново се насочи към мен. Грабнах тухлата, зад която бе скрит резервният ключ на Софи, и я хвърлих по него. Той се наведе, но тя го удари отстрани и се разби в стената зад него.

— Копеле! — изруга той и замахна с пръта към главата ми, все едно държеше бейзболна бухалка.

Успях да вдигна ръка да се предпазя, но прътът се стовари върху гърдите ми и ми изкара въздуха. Усетих как ребрата ми поддадоха и се стоварих на пода. Докато се мъчех да си поема дъх, Тери се надвеси над мен.

И той самият дишаше тежко. Попипа с ръка мястото, където тухлата го бе ударила по главата, и се вгледа в кръвта по ръката си.

— Знаеш ли какво? Много се радвам, че не си тръгна, когато имаше възможност да го направиш — каза той задъхано и вдигна пръта над главата си.

Вратата на пещта се затръшна зад гърба му.

Монк, помислих си аз инстинктивно. Но беше само вятърът. Тери се обърна да погледне вратата, която се клатеше на пантите, и тогава Роупър се нахвърли върху него.

Кървеше и едва се държеше на краката си, но успя да накара Тери да загуби равновесие. Двамата залитнаха и се блъснаха в старото скеле, което подпираше основната стена на пещта. То се залюля и разтресе под тежестта им, след това рухна като къща от карти.

Покрих главата си и се опитах да се свия на кълбо, когато гредите и металните прътове се посипаха по земята с оглушителния грохот на побеснели камбани.

Настъпи тишина.

Свалих ръце от главата си, ушите ми пищяха. Въздухът беше изпълнен с прах. Срутилото се скеле бе съборило лампата и цялата пещ тънеше в мрак. Задавих се, силна болка прониза счупените ми ребра. С мъка се придвижих до отсрещната стена. Подът бе покрит с останки от скелето и дървени греди. Тръгнах опипом напред, опитвайки се да стигна до най-голямата купчина. В дланите ми се забиха трески от дървото и глинени парчета.

— Роупър! Тери!

Викът ми заглъхна. Една тухла се изтърколи и падна в мрака, металните части на скелето издрънчаха дисхармонично като камбанки на вятъра. Единственото, което чух след това, бе шумът от падащата мазилка. Софи ми бе казала, че разклатеният комин и порутената външна стена на пещта от десетки години се държат само благодарение на скелето.

Сега вече нямаше какво да ги крепи.

Нищо не можех да направя сам, имах нужда от помощ. В мрака едва виждах светлото петно, където се намираше вратата. Тръгнах към нея, като внимателно си проправях път през останките на рухналото скеле. Навън въздухът бе чист и сладък. Небето все още светлееше. Закуцуках към къщата, притиснал с ръка наранените си ребра. Без ключ и без сили да разбия новата ключалка на входната врата, трябваше да вляза през някой прозорец.

Бях на половината път, когато зад гърба си чух тътен.

Обърнах се и видях как пещта се срина. Първо се наклони на едната страна, после рухна. Тръгнах да се отдалечавам, закрил очи, за да се предпазя от надигналия се облак пясък и мазилка. След това отново настъпи тишина.

Над останките от пещта се понесе облак прах, който отдалече приличаше на пушек. Повече от половината от цилиндричната постройка се бе сринала и назъбените й останки стърчаха на фона на нощното небе. Тази част на пещта, където се намираше вратата, беше непокътната. Тръгнах, накуцвайки, натам, закрих носа и устата си с ръкав и надникнах вътре. Вратата бе полублокирана от нападалите тухли.

Този път не си направих труда да викам. Една тухла се изтърколи, изтропа в купчината отломки и това беше всичко. Не се чуваше никакъв звук, нямаше признак на живот.

Пещта зееше пред мен, тъмна и тиха като гроб.