Саймън Бекет
Гробовни тайни (29)

28

Бях прекарал прекалено голяма част от живота си по болници. Твърде добре познавах бавно течащото време, седенето на твърд пластмасов стол, тревогата и отчаянието.

Чакането.

Последните двайсет и четири часа ми се струваха нереални, като че ли бяха лош сън, от който не можех да се отърва. Това отчасти се дължеше на хипотермията, в която бях изпаднал; не беше тежка, но все пак достатъчно сериозна, защото още ми беше студено и се чувствах леко изолиран от събитията около мен, сякаш наблюдавах нещо, което се случваше с някой непознат. Светлината на хоризонта, която бях видял, когато излязох от пещерата, беше от изгрева. Имах чувството, че съм престоял под земята няколко дена, а в действителност бяха изминали само няколко часа от катастрофата.

Когато ме качиха в полицейския хеликоптер, ме завиха с одеяло и ми дадоха шоколад и горещ чай от термоса на пилота. Треперех неконтролируемо, но не им позволих да ме закарат в болница. Бях като обезумял, исках веднага да се върна обратно при Софи, но за това, разбира се, и дума не можеше да става. Когато пристигнаха спасителите, за беда в началото не можеха да открият пещерата. Стори ми се, че мина ужасно дълго време, преди да дойде вик някъде дълбоко изпод храсти те, че най-сетне са намерили отвора.

Следващият час бе един от най-мъчителните в живота ми. Седях в малката, облицована с пластмаса и кожа кабина на хеликоптера, чувствах се замаян от преумора и ми се повдигаше от миризмата на авиационно гориво, но имах достатъчно време, за да премисля всичко, което се бе случило през последните часове. В студеното ранно утро имах усещането, че всичко, което бях направил, всяко решение, което бях взел, беше погрешно.

Когато я изнесоха, Софи беше жива, но в безсъзнание. Храстите, които закриваха отвора на пещерата, бяха изсечени, така че носилката да може да бъде отнесена до хеликоптера на „Бърза помощ“. Качих се при нея, но се сдържах да не задавам на лекарите въпроси, на които не можеха да ми отговорят. След това хеликоптерът кацна и медиците, наведени под въртящата се перка, бързо я отнесоха.

Мен ме закараха спокойно в спешното отделение, дадоха ми болнична нощница и ми включиха система. Почистиха раните ми, по-сериозните превързаха с миришеща на антисептик превръзка. Разказах за случилото се няколко пъти, първо на униформени, а после и на цивилни полицаи. Най-накрая ме преместиха на болнично легло, дръпнаха завесите около мен и ме оставиха сам. Никога през живота си не се бях чувствал така уморен. Бях ужасно притеснен за Софи, но нито един от полицаите, които ме разпитваха, не знаеше нищо за нея. Исках да си почина малко, но щом съм отпуснал глава, веднага съм заспал дълбоко.

Събуди ме шумът от дърпането на завесите. Седнах в леглото напълно дезориентиран; всичко ме болеше. Към мен се приближи Нейсмит.

Шията на високия полицай бе зачервена, вероятно току-що се бе избръснал, очите му бяха уморени, но въпреки това бе напрегнат и бдителен.

— Как е Софи? — попитах аз, преди той да успее да каже каквото и да било.

— Все още е в операционната. В мозъка й се бе насъбрала кръв, трябваше веднага да я оперират, за да освободят напрежението. Това е всичко, което знам.

Приех новината тежко, макар че я очаквах. Има различни видове хематоми, а възстановяването и оцеляването зависеха от това колко бързо е извършена операцията. Ти си виновен. Трябваше по-рано да се досетиш какво й е.

Нейсмит извади от джоба си нещо, увито в найлон.

— Това сигурно ще ти потрябва — каза той и остави окаляния ми портфейл на нощното шкафче. — Намерихме го преди няколко часа. Тъкмо се канехме да изпратим екип да претърси мината, когато хеликоптерът те е открил.

— Как са Милър и Крос?

Дори и да ме упрекваше, че съм ги изоставил, Нейсмит с нищо не го показа. Дръпна един стол и седна до леглото ми.

— Милър е със счупен череп, фрактура на няколко ребра и вътрешни наранявания. В безсъзнание е, но състоянието му е стабилно. Крос има мозъчно сътресение и счупена челюст. Когато полицията пристигнала, тя вече е била в съзнание, така че е успяла да им разкаже какво се е случило… в общи линии.

Почувствах облекчение. Ситуацията можеше да е далеч по-лоша, макар че пострадалите ни охранители едва ли биха се съгласили с мен.

— А Монк?

— Все още нищо. Ще изпратим екипи да претърсят пещерата, както и полиция, която да охранява и двата входа. Но може да има и други, за които не знаем. Мината при Катърс Уийл е запечатана от години и никой не знаеше, че е свързана с пещери. Не са предполагали, че в тази част на тресавището има варовикови скали, но може би именно заради тях галерията се е срутила. Съдейки по това, което видяхме досега, системата от пещери е много голяма, почти колкото Бейкърс пит кейв при Бъкфастли. Там има тунели с дължина над три километра и половина, а тези въобще не са проучени. Ако Монк е още там, в крайна сметка ще успеем да го хванем, но може да отнеме много време.

А ако не е там, би могъл да е къде ли не.

Нейсмит прехвърли крак върху крак и доби делово изражение.

— Е, ще ми кажеш ли какво се случи?

Знам, че вече бе научил най-важното, но му разказах всичко от самото начало. Той ме изслуша, без да ме прекъсва. Изражението му не се промени дори когато му разказах за поведението на Монк и за твърдението му, че е бил несправедливо обвинен от някакъв полицай. Когато свърших, той въздъхна дълбоко.

— Каква част от всичко това е истина според теб?

Вече ми беше трудно да преценя. Бях изморен, силно разтревожен и цялото тяло ме болеше. Всичко случило се предишната вечер започваше да ми се струва нереално. Направих усилие да се съсредоточа.

— Мисля, че периодичната загуба на памет е истинска. И че е имал връзка с Анджела Карсън. Беше прекалено болен, за да се преструва, и пристъпът, или каквото и да е, беше съвсем реален.

— Наистина ли вярваш, че може да я е убил случайно?

— От това, което видях, предполагам, че най-малкото не го е направил нарочно.

— А другите момичета?

— Не знам. Възможно е да ги е убил по време на някой от пристъпите си, но ми се струва малко вероятно. В такъв случай е трябвало да се отърве от труповете, докато е бил в същото това състояние, а не ми се вярва да е могъл. Твърдението му, че не си спомня нищо, ми се стори искрено. Не че го е грижа дали му вярваме или не.

— Монк е коравосърдечно копеле, това отдавна го знаем.

— Искам да кажа, че изобщо не го интересува дали ще бъде оневинен, дори не му пука дали ще му намалят присъдата. Това ме кара да мисля, че казва истината. Единствената причина да избяга е, че е искал да се убеди, че не е убил Анджела Карсън.

— Открили са го с трупа й в заключен апартамент, ръцете му били в кръв, а главата й била смазана. Според мен няма съмнение кой е извършителят. Ти как мислиш?

— Не, няма никакво съмнение в това. Но през последните десет години е живял с мисълта, че е убил единствения човек, с когото някога е бил близък, а дори не може да си спомни. Не можем да го обвиним, че като удавник се опитва да се залови за сламка, нали?

За момент Нейсмит замълча, очевидно размишляваше.

— А каква е тази история, че е бил натопен?

— Според мен не си измисля.

— Не можем да сме сигурни, че Дарън Уокър е казал истината. Освен това няма никакви данни, че този инспектор Джоунс изобщо съществува. Вероятно Уокър го е лъгал, опитвал се е да го заблуди. Господи, и аз да бях притиснат от Монк, сигурно щях да направя подобно нещо.

— Но за какво му е да си измисля тази история?

— Дребен крадец като него не е имал представа как да се държи сред закоравелите престъпници от „Белмарш“. Не е първият, който си съчинява някаква история, за да се направи на по-важен, отколкото е.

— Монк му е повярвал. А според думите му Уокър не е бил в състояние да лъже.

Не и след онова, което му направих, бе казал той.

— Все още нищо не потвърждава думите му — заяви Нейсмит ядосано, сякаш водеше някакъв спор сам със себе си. — Разполагаме само с неговото собствено твърдение, тъй като е пребил Дарън Уокър до смърт. И да ме прощаваш, ама му нямам особено доверие, нито пък вярвам на приказките на мошеник като Уокър, че някакъв полицай подхвърлил уликите. Проверих досието му — подозирали са го в няколко кражби и обира, но все е успявал да се измъкне. Изплъзвал се е на полицията до миналата година. И защо е чакал толкова време и чак тогава се е разприказвал?

— Може би защото вече е бил заловен. Ти самият каза, че Уокър не е знаел как да се държи на място като „Белмарш“. Хората са способни на какво ли не, когато са уплашени.

— Все пак това нищо не доказва — продължи да упорства Нейсмит. — Откъде е могъл този неизвестен инспектор да се сдобие с вещи на сестрите Бенет? Не е възможно незабелязано да е откраднал веществени доказателства по такова обществено значимо престъпление. И те да се появят отново под караваната на Монк.

— Освен ако не ги е взел от сейфа, в който се държат веществените доказателства — отбелязах аз.

Нейсмит впери очи в мен и ме гледа дълго време през притворени клепачи.

— Нали си даваш сметка какво твърдиш?

— Точно това, което и ти си помисли.

До този момент заобикаляхме въпроса, но знаех, че той го измъчваше не по-малко от мен.

Ако Монк не бе убил трите момичета, тогава кой го беше направил?

Нейсмит потърка нервно носа си.

— По-късно пак ще си поговорим. Какво ще правиш, след като те изпишат от болницата? В Лондон ли се връщаш?

Досега не бях мислил за това.

— Не още. Сигурно ще отида да си взема багажа от къщата на Софи и ще отседна в…

В същия момент завесата беше рязко дръпната и пред мас застана Симс. С безупречната си униформа и фуражката висшият полицай изглеждаше прекалено елегантен на фона ма невзрачната болнична обстановка. Обикновено восъчнобялото му лице бе зачервено, а устните му образуваха тънка права линия.

Нейсмит бавно се изправи на крака.

— Сър, не знаех, че…

Симс дори не го погледна. Стискаше черните си кожени ръкавици толкова силно, сякаш искаше да ги удуши.

— Искам да разговарям с доктор Хънтър. Насаме.

— Вече говорих с него. Мога…

— Свободен сте, детектив Нейсмит.

Нейсмит беше бесен, но успя да се въздържи. Кимна ми едва забележимо и бързо излезе. Далечните болнични шумове само подчертаваха настъпилата тишина в стаята. Симс ме изгледа ядно. Едва успяваше да се контролира.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

Не бях в настроение да ме подлагат на разпит. Бях преуморен и много притеснен и на всичкото отгоре лежах проснат в смешната болнична нощница.

— Опитвах се да поспя.

Светлите очи ме наблюдаваха студено и враждебно.

— Не си въобразявайте, че ще излезете от цялата тази история като герой, доктор Хънтър. Уверявам ви, че няма да го допусна!

— Не разбирам за какво говорите.

— Говоря за… за голословните изявления, които правите. Че Джером Монк е невинен, а някакъв полицай е изфабрикувал улики срещу него! Да не би наистина да си въобразявате, че някой би повярвал на това?

— Това не са мои изявления. Освен това не съм казал…

— Преди няколко дни Монк уби беззащитен човек и за малко да отнеме живота на двама полицейски служители. Или може би сте забравили това?

Бодна ме чувство на вина.

— Не можех да…

— Госпожица Келър, която е бивш консултант на полицията, се бори за живота си по негова вина и все пак вие сте твърдо решен да оправдаете един осъден изнасилвач и убиец! За никого не е тайна, че хората около вас редовно си патят, доктор Хънтър, но въпреки това не очаквах от вас такова безразсъдство.

Трябва да съм се изправил в леглото, макар че не си спомням. Усетих как главата ми пулсира от гняв.

— Не се опитвам да оправдая никого, просто разказвам това, което се случи.

— О, да, и Монк взел, че изпаднал в „пристъп“ точно пред вас! И на вас изобщо не ви хрумна, че може да го е направил нарочно? Че вече е успял да заблуди лекаря на затвора, че е получил инфаркт?

— Това, което видях, не беше симулация. Освен това и симптомите на инфаркт са били истински, просто той ги е предизвикал нарочно. Има разлика между двете неща.

— Моля да ми простите, но не мога да бъда толкова лековерен като вас, доктор Хънтър. Очевидно е, че Монк се е опитал да ви манипулира. Разказал ви е тази небивалица и след това ви е пуснал да си отидете с надеждата, че ще направите точно това! — възкликна той и плесна с ръкавиците по крака си. — Имате ли представа каква вреда би могла да нанесе тази история?

— На вашата репутация, искате да кажете?

В момента, в който го казах, съжалих, че си изпуснах нервите. Светлите очи на Симс за малко да изхвръкнат от орбитите си. Ръката, която държеше ръкавиците, се изви и за миг си помислих, че ще ме удари. Но когато заговори отново, гласът му беше равен.

— Моля да ме извините, доктор Хънтър. Може би трябваше да изчакам известно време, преди да дойда да ви видя — каза той, докато слагаше ръкавиците си. — Надявам се, че ще помислите върху думите ми. Да не забравяме, че двамата сме на една и съща страна и не трябва да позволим различията пи по професионални въпроси да застават между нас. Хората имаха склонност да говорят, без да мислят. Много добре знам колко е трудно да получиш работа като консултант на полицията.

Докато говореше, лицето му бе съвсем безизразно. Като че ли ръкавиците не бяха достатъчна преграда срещу заразите, та Симс използва ръкава на палтото си, за да избута завесата.

Продължих да я гледам, докато тя все още се полюшваше. Шумът от отдалечаващите се стъпки се сля с шума в болницата. Какво, по дяволите, означаваше всичко това? Бях толкова уморен, че въобще не ме бе грижа.

И все пак добре схванах заплахата в думите му.