Саймън Бекет
Гробовни тайни (30)

29

Изписаха ме от болницата в късния следобед. След като Симс си тръгна, успях да поспя, но сънят ми беше неспокоен и няколко пъти се будих. Въпреки това се почувствах по-добре, малко по-бодър. В някакъв момент се появиха дрехите ми — бяха мръсни, но поне сухи, внимателно сгънати и поставени в найлонов плик. Калта и кървавите петна по тях бяха доказателство, че отминалата нощ е била съвсем реална, колкото и да не ми се искаше да е така.

Никой не можеше да ми каже нищо за Софи, но успях да убедя една от сестрите да провери как е. Тя ми съобщи, че операцията е приключила, но състоянието й все още е критично. Друго не можеше да се очаква след спешна кранеотомия, трябвало е лекарите или да пробият дупка в черепа й, или да отстранят парче кост от него, за да премахнат насъбралата се кръв.

Но новината съвсем не оправи настроението ми. Облякох се и зачаках неспокойно, докато накрая се появи една стажантка и ми съобщи, че мога да си тръгвам.

— Къде се намира интензивното отделение? — попитах.

Там беше много по-тихо, отколкото в спешното, но атмосферата беше някак напрегната. Сестрата не ми позволи да видя Софи, но при мръсните скъсани дрехи, които носех, и аз бих постъпил така на нейно място. Имах чувството за дежа вю, когато взех да обяснявах, че само искам да разбера как е. Тя обаче бе непреклонна и заяви, че може да даде подобна информация само на роднините.

— Ако кажете, че сте й съпруг или годеник, тогава може би… — добави тя многозначително.

Намекът беше съвсем ясен, но аз се поколебах.

— Доктор Хънтър!

Беше гласът на Софи. Обърнах се, колкото и да е странно, с надеждата да я видя оздравяла като по чудо. Но по коридора към мен вървеше друга жена. Лицето й бе подпухнало от плач, затова ми трябваше известно време да разпозная сестрата на Софи.

Точно щях да я попитам как е сестра й, но тя заговори преди мен:

— Какво правите тук?

Цялата трепереше, стискаше носната си кърпа така силно, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели.

— Исках да разбера как е Софи…

— Как може да е? Сестра ми лежи в интензивното отделение! Отвориха черепа й, ето как е! — Тя сгърчи лице. — Може да има мозъчни увреждания или, или…

— Съжалявам…

— Съжалявате? Как смеете да говорите така? Обещахте да се грижите за нея! Исках да я взема в дома си, където щеше да е на сигурно място. Вместо това, тя… тя…

Жената се обърна към медицинската сестра:

— Не искам този човек да се доближава до сестра ми! Ако се появи отново, в никакъв случай не го пускайте при нея!

Тя се извърна и тръгна бързо надолу по коридора. Сестрата ме погледна смутено.

— Съжалявам, но тя е най-близкият й роднина…

Кимнах. Нямаше какво повече да правя тук. Тежката врата на интензивното отделение безвъзвратно се затвори зад мен и аз се отправих към другата част на болницата.

Исках да видя още един човек, преди да си тръгна.

Препращаха ме от едно отделение в друго, докато най-накрая успях да открия Крос. В първия момент помислих, че спи. Очите й бяха затворени и аз, като истински страхливец, изпитах облекчение. Но когато доближих леглото й, тя ги отвори и впери поглед право в мен.

Изглеждаше ужасно. Косата й бе залепнала за черепа, лицето й бе още по-подуто и изранено от това на Софи, някакви ужасни жици и винтове държаха челюстта й затворена.

Сега, когато застанах пред нея, не знаех какво да й кажа. Стояхме така и се гледахме, после тя се пресегна и взе от нощното шкафче един тефтер. Написа нещо в него и го обърна към мен.

Не съм толкова зле, колкото изглеждам. Морфинът е страхотно нещо.

Ако някой ми беше казал, че в този момент ще мога да се разсмея, нямаше да му повярвам, но точно така стана.

— Радвам се.

Написа още нещо и отново обърна листа към мен.

Софи???

— Излезе от операция — казах аз, като старателно си подбирах думите. — В момента е в интензивното отделение.

Последва ново писане.

Милър е в съзнание. Сестрата каза, че пуска мръсни шегички.

Усмихнах се. Това беше първата добра новина от много време насам.

— Това е чудесно — поех си дълбоко въздух и продължих: — Виж, аз…

Но тя отново започна да пише нещо. Този път й струваше повече усилия и тя видимо се умори. Когато свърши, откъсна листа от тефтера и го сгъна на две. Подаде ми го, очите й вече се затваряха. Мисля, че заспа, преди да успея да го поема от ръката й.

Излязох в коридора и чак тогава го отворих. Съобщението, което бе написала Крос, беше съвсем кратко.

Ти постъпи правилно.

Очите ми се наляха със сълзи, когато го прочетох. Подържах листчето известно време в ръка, преди да го прибера. Ужасно много исках да се махна от болницата, да подишам чист въздух, който да проясни главата ми, но засега това трябваше да почака.

Първо трябваше да свърша нещо друго.

Колата, както и останалите ми вещи, бяха в дома на Софи. Можех да се обадя от болницата и да извикам такси, но предпочетох да изляза навън и да спра някое. Разходката щеше да ми се отрази добре, а и не исках да оставам тук.

На рецепцията ми казаха къде е най-близката стоянка. Едва се бях отдалечил от входа на болницата, когато една кола спря до мен. Огледах се, но в това време стъклото се смъкна.

Беше Тери.

— Реших, че сигурно ще си тук — заяви той.

Продължих да вървя, без да спирам.

— Дейвид! По дяволите, спри за момент, моля те!

Колата се придвижи напред и отново спря до мен.

— Виж, искам само да поговорим. Чух какво се е случило миналата нощ. Как е Софи?

Спрях неохотно. Независимо от мнението ми за него двамата бяха имали връзка. Чувствата не изчезват само защото тя е приключила.

— В интензивното отделение е. Нищо повече не знам.

— Господи. — Лицето му бе пребледняло. — Но ще се оправи, нали?

— Не знам.

Изглеждаше шокиран.

— Къде отиваш? — попита той вяло.

— Трябва да си взема колата. Пред къщата на Софи е.

Наведе се и отвори вратата до себе си.

— Качвай се. Ще те закарам.

Не исках да прекарвам повече време в компанията на Тери, но понеже темата беше Софи, гневът ми срещу него изглеждаше маловажен. Миналото си беше минало. Животът беше прекалено кратък, за да се сърдим на някого. Освен това бях толкова изморен, че едва стоях на краката си.

Качих се в колата.

Изминахме няколко километра в мълчание. Едва когато излязохме извън града, Тери го наруши.

— Говори ли ти се за това?

— Не.

Той отново замълча. Вперих поглед през прозореца навсякъде около нас се простираше тресавището. Отоплението в колата беше включено и това наред с монотонното бръмчене оказа своя ефект — усетих как започвам да задрямвам.

— Поне вече знаем кой е нападнал Софи онзи ден обади се Тери.

Въздъхнах. Тери никога не приемаше отказ.

— Не е бил Монк. Отишъл е в къщата едва след нападението. Като я заведох у дома от болницата, реших, че вътре е влизала лисица. Но той е използвал пръст от леговище на лисица, за да прикрие собствената си миризма. Щях да я усетя, ако е бил в къщата, преди да я открия в банята.

— Лисича пикня? Изобретателно копеле. — В гласа му се долавяше едва ли не възхищение. — В момента се носят какви ли не слухове. Говори се, че е имал връзка с Анджела Карсън. Че може да я е убил случайно.

Потърках очи. Никак не ми се говореше за това, но не можех да обвиня Тери, че иска да научи нещо повече.

— Възможно е.

— Сериозно ли говориш?

Нямаше причина да не му разкажа всичко.

— Преди да изляза от болницата, говорих с един невролог. Той ми каза, че има състояние, което са нарича „симптом на фронталния лоб“. Възниква при увреждане на предната част на мозъка.

— И какво от това?

— Спомняш ли си вдлъбнатината в челото на Монк? Причинена е от лошо проведено израждане с форцепс. Всички знаем, че майка му е починала при раждането му, но според мен тогава е бил увреден фронталният лоб на мозъка му. Хората със симптом на фронталния лоб обикновено са непредсказуеми и склонни към насилие. Освен това понякога имат проблеми с паметта. При тежките случаи тези пациенти могат да развият форма на епилепсия, която ги кара да се смеят или да крещят истерично, да замахват към несъществуващи обекти. Наричат се геластични пристъпи, но тъй като се появяват главно по време на сън, това патологично състояние може дълго да остане недиагностицирано. Най-често се приема, че става въпрос за кошмари. Или че човекът просто „избухва“, са казали пазачите от затвора.

Тери сви рамене.

— Много важно. И какво като е имал това нещо на фронталния лоб? Не е извинение за онова, което е извършил.

— Разбира се, че не е. Но обяснява поведението му. Ако не друго, може да докаже, че не е изнасилил и убил Анджела Карсън съзнателно. Убил я е по време на пристъп, след като са правили секс. Ако се е опитала да го обуздае, това само е влошило нещата, а за човек със силата на Монк не е било никак трудно да я убие.

Тери се изсмя скептично.

— Я, стига! Дори ти не си толкова наивен да си мислиш, че другите ще се хванат на подобно обяснение.

— Мисля, че когато гледахме Монк, виждахме това, което очаквахме да видим. Всички смятахме, че е чудовище, защото е пребил едно глухо момиче до смърт. Ако оставим това настрана, всичко се променя. Остава въпросът кой е истинският убиец на Тина Уилямс и сестрите Бенет.

— За бога, та той си е признал!

— Мисля, че го е направил, за да се самонакаже за стореното на Анджела Карсън. Не си спомня какво върши по време на пристъп и щом е убил едно момиче, може да е убил и други. Освен това тогава вече нищо не го е интересувало.

Тери поклати глава.

— Май Монк не е единственият, който има проблеми с главата, щом вярваш на всичко това.

Бях прекалено уморен, за да споря с него.

— Няма значение какво вярвам аз. Това е физиологично състояние, не душевна болест. Затова психиатърът, който го е преглеждал, не е забелязал нищо. Но сега, когато знаят от какво страда, ще бъде различно.

— Господи! — Тери се намръщи и прехапа устна — Щом не е убил другите момичета, кой според него е убиецът?

Само свих рамене. Не помня някога през живота си да съм се чувствал толкова изтощен. С всички сили се стараех да не заспя.

— Не знае. Чувал ли си за някакъв инспектор Джоунс?

— Какво прави това копеле? — измърмори Тери и натисна спирачката, когато колата пред него намали. — Джоунс ли? Мисля, че не. Защо?

Вече му бях казал достатъчно, затова само поклатих глава.

— Няма значение, просто Монк го спомена.

Тери хвърли кос поглед към мен.

— Изглеждаш ужасно. Имаме още поне половин час. Защо не се опиташ да подремнеш?

И без това вече бях облегнал глава назад и затварях очи. В съзнанието ми проблясваха всякакви несвързани картини — пещерата, катастрофата, сянката, която се образуваше във вдлъбнатината в челото на Монк. Виждах обезобразеното тяло на Тина Уилямс и калта, която се стичаше от него, чувах гръмовния смях на Уейнрайт. Усещах как кирката се забива в торфа и преминава през него.

Изведнъж колата подскочи на една бабуна и аз се сепнах.

— Събудили се? — попита Тери.

— Извинявай — отговорих аз и потърках очи.

— Няма проблем, почти пристигнахме.

Погледнах през прозореца и видях, че сме съвсем близо до Падбъри. Докато съм спал, навън бе започнало да се здрачава. Имах чувството, че в последно време животът ми минава на тъмно. Обещах си да си взема почивка след всичко, което бях преживял напоследък. Този път щеше бъде истинска почивка, на някое топло и слънчево място. След това си спомних, че Софи лежи в болницата, и всякаква мисъл за ваканция изчезна от главата ми.

Тери спря в дъното на градината, точно зад моята кола. Остави моторът да работи и впери поглед в къщата.

— Е, пристигнахме. Искаш ли да поостана?

— Няма смисъл, и аз няма да оставам — отговорих аз с ръка върху дръжката на вратата. — А ти? Какво ще правиш сега?

През лицето му премина сянка.

— Добър въпрос. Ще си получа заслуженото от Симс, а после… Ще видим. Сигурно ще се опитам да започна наново.

— Желая ти късмет.

— Благодаря — той погледна през предното стъкло на колата. — Добре. Да смятам ли, че сме изчистили сметките помежду си?

Мина ми през ума, че сигурно никога повече няма да видя Тери. Не че съжалявах за това, но така затварях още една глава от живота си. Нямаше смисъл да се разделяме с лошо.

Рано или късно миналото трябва да бъде погребано.

Кимнах. Той протегна ръка. Поколебах се само за миг, след това я стиснах.

— Грижи се за себе си, Дейвид. Надявам се, че Софи ще се оправи.

Нямаше какво повече да си кажем. Слязох вдървено от колата и останах неподвижен, докато Тери потегли. Гледах как светлините на колата му изчезват надолу по уличката. Вятърът се усили и бързо отнесе звука от мотора. Вече чувах само скърцането на полюшващите се клони.

Разтрих гърба си. Всичко ме болеше, а мускулите ми се бяха схванали от пътуването. Тръгнах по пътеката, вече напълно разбуден. Къщата тънеше в мрак. Пердетата бяха спуснати, както ги бяхме оставили, когато набързо излязохме, и така изглеждаше, сякаш никой не живее в нея. Щях само да взема багажа си и да си тръгна. Никак не ми се искаше да шофирам, но не ми беше удобно да остана тук сам. Знаех, че Софи няма да има нищо против, но не ми се струваше редно.

Стигнах до входната врата и изведнъж се сетих, че нямам ключ. За всеки случай опитах да я отворя, но беше заключена; Милър или Крос се бяха погрижили за това предишната нощ. Облегнах се на вратата, чувствайки се абсолютно безсилен. След това си спомних за резервния ключ, който Софи държеше в пещта. Ключалката беше сменена, но се надявах, че тя бе сложила новия на същото място. Моля те, Господи, дано е така.

Минах по обраслата пътека и пред мен се изправи порутената тухлена постройка. На фона на смрачаващото се небе скелето приличаше на бесилка. Отключената врата на пещта изскърца, когато я отворих, после опипом намерих ключа на лампата. Натиснах го няколко пъти, но изглежда крушката беше изгоряла. Страхотно. Имах фенерче в жабката, но, разбира се, ключовете от колата бяха в къщата, миналата нощ ги бях оставил там в бързината.

Подпрях вратата с един камък, за да стои отворена, и влязох вътре. Светлината от залязващото слънце беше достатъчна, за да мога да различа съдовете, наредени по полиците, които силно напомняха на реликви в стара гробница. Тухлата, зад която Софи криеше резервния ключ, се намираше близо до централната част на скелето. Тухленият прах и мирисът на влажен гипс дразнеха гърлото ми. Усетих и друга миризма, остра и позната, но в този момент нещо изхрущя под ботушите ми. Когато очите ми привикнаха с тъмнината, видях, че целият под бе посипан със счупена керамика. Умореният ми мозък все още обработваше тази информация, когато се сетих на какво мирише.

Афтършейв.

Застинах на място и усетих как настръхвам. Извърнах се. Слабата светлина от вратата не осветяваше много навътре. Мъждивата светлина, която се процеждаше през вратата, не влизаше навътре в пещта. Сенките бяха плътни. Загледах се в едно място, където те сякаш се събираха. Чух някакво шумолене.

— Вие ли сте, доктор Хънтър? — попита Роупър.