Саймън Бекет
Гробовни тайни (20)

19

Заваля точно когато тръгвах към Черната скала. Водата се лееше като из ведро върху предното стъкло на колата и чистачките едва смогваха. Пристигнахме тук по-рано, отколкото вчера със Софи, но когато наближихме обраслите останки на мината, небето бе толкова тъмно, сякаш бе нощ.

Днес в колата до мен седеше Роупър, който миришеше силно на афтършейв и лук. И той като мен не беше много доволен от това, че пътувахме заедно, но Симс не ни остави никакъв избор. Нареди ми да поддържам връзка с Роупър, а не с Нейсмит, което показваше, че двамата с началника му не се радваха на крепка дружба. Софи все още беше при къщата на Уейнрайт и даваше показания. Поне така предполагах, нямах възможност да разговарям с нея, преди да тръгнем. Симс ми върна ключа от колата и ми заяви, че някой ще я откара вкъщи. След това няколко коли потеглиха към Дартмур.

Светлините на черното му БМВ едва се виждаха през пръските, които хвърляха пред нас гумите на колата му. Пресконференцията беше отложена, за да може Симс да отиде при Черната скала. Настоя да му разкажа всичко най-подробно, като започна от появата на Тери на вратата ми в деня, в който Монк избяга от затвора. Не скрих нищо, разказах му дори за писмата, които Софи бе писала на затворника. В този момент се чувствах като Юда, защото знаех, че тя сигурно никога няма да ми прости това предателство. Но вече нямах избор. Беше извършено убийство. Повече не можеше да има тайни.

Светлите очи на Симс проблясваха гневно, но когато му разказах за изкопаните дупки, които предишния ден бяхме открили в тресавището, и за последвалата гонитба, той направо побесня.

— Всичко това е станало преди двайсет и четири часа и аз научавам едва сега? Мили боже!

Не можех да го виня. Аз самият все още се опитвах да асимилирам фактите. Тери не само бе отстранен от длъжност, а вече изобщо не беше детектив. Разбрах от Симс, че предишната година е бил понижен в чин.

Какво, по дяволите, правиш, Тери? Все още държах визитната картичка, която ми беше дал. Детектив Тери Конърс. Но това обясняваше защо ми бе казал да му звъня на мобилния телефон, а не в управлението. Не можеш да ме откриеш там, беше заявил той. Поне това беше вярно.

Донякъде можех да разбера защо не ми е казал, че е понижен и отстранен от работа — гордостта винаги е била един от пороците му. Непростимото в случая беше, че не си бе признал, и така бе провалил възможността Монк да бъде заловен. В резултат на това Уейнрайт беше мъртъв, а убиецът все още на свобода. А за това нямаше никакво извинение.

Роупър се опита да потисне оригването си. Не много успешно.

— Извинявай — измърмори той и се ухили, оголвайки зъби.

После впери поглед в тресавището, над което се изливаше проливен дъжд.

— Господи, какъв порой! Не можа ли да избереш някой слънчев ден, за да ни доведеш тук?

— Следващия път ще се постарая повече.

— Бива си те — заяви той и се захили.

Загледа се в дъжда, който се лееше по стъклото на колата, и въздъхна:

— Този проклет Конърс. Сега вече наистина се прецака. И нас също.

Явно му се говореше на тази тема и аз се възползвах.

— Симс ми каза, че е бил понижен.

— Заловили са тъпия пръч да подправя протокол с показания — заразказва Роупър и поклати глава с отвращение. — Дори не било нещо важно, просто объркал датите. Ако си беше признал, щяха да го плеснат през ръката и с това историята щеше да приключи. Но не, великият полицай от столицата не може да признае, че е сгрешил.

Изобщо не се опита да прикрие задоволството в гласа си.

— А защо са го отстранили от работа? — попитах аз.

Роупър започна да смуче зъбите си, сякаш се колебаеше дали да ми каже.

— Нападнал е една полицайка.

— Какво?

— Не е употребил насилие. Слава богу, не я е изнасилил или нещо подобно. Просто е бил толкова пиян, че не е приел отказа й. Типично в негов стил, не може да си представи някоя жена да го отреже. Не можеше да си държи дюкяна затворен.

Осъзнах, че стискам волана с все сили. Така е, наистина не може. Но миналото бе отдавна погребано. Наложих се да отпусна ръце.

— Значи е бил пиян?

— Пиян ли? Та той не е изтрезнявал от години. Не ме разбирай погрешно, няма нищо лошо в това да пийнеш една-две бири, аз самият го правя — заяви той и потупа шкембето си. — Но някои хора носят на пиене, а други не. Конърс е от тези, които не носят. Нещата при него не вървяха още когато го понижиха, а след това вече съвсем пропадна.

Сетих се, че когато се обадих на Тери, за да му кажа за Монк, ми се стори пиян. Явно си е било точно така.

— Какво ще стане с него сега?

— Ако има късмет, просто ще го изритат от полицията, но може и да повдигнат обвинение срещу него. Намеса в полицейско разследване, затрудняване работата на полицията… — Роупър поклати глава, съжалението в гласа му беше съвсем неискрено. — Съсипа си кариерата. Вярвай ми, ако аз имах неговите възможности, никога не бих ги изпуснал.

При тези думи той ме погледна косо.

— Ти как така не си чул нищо? Мислех си, че двамата сте приятели.

— Загубихме връзка.

— На твое място не бих я възобновил сега.

Чух го, че отново започна да смуче зъбите си. Осъзна какво прави, смути се и спря.

— Кажи ми повече за нападението над госпожица Келър.

Разказах му всичко. Роупър ме слушаше, скръстил ръце на шкембето си. Започнах да променям мнението си за този човек. Тери винаги се бе отнасял с пренебрежение към него, третираше го като палето на Симс. Роупър можеше да бъде всякакъв, но не и глупак.

— Значи според местните хора целта на нападението е била кражба? — попита той.

— Така казват.

— Може би са прави. Сама жена в този пущинак. Направо си търси белята. Казваш, че в момента се занимава с грънчарство. — Той се подсмихна и поклати глава. — Виж ти…

След това нямахме много какво да си кажем, но тъй или иначе бяхме съвсем близо до Черната скала. Когато пристигнахме, заварихме няколко коли и един микробус с полицейско куче, паркирани съвсем близо до мястото, където вчера бях оставил колата. До тях стояха униформени полицаи, вдигнали яките си, за да се предпазят от дъжда. Никой не изглеждаше особено доволен, някои пушеха съсредоточено, като дърпаха така, сякаш животът им зависеше от това.

Всички бързо хвърлиха цигарите си и ги стъпкаха, когато Симс излезе от колата, нахлузил дебело палто. Един от цивилните полицаи се приближи до него и му каза нещо.

— Това е Нейсмит, той води разследването — измърмори Роупър, докато вървяхме към тях.

Нейсмит беше около четиридесетгодишен, изпит и кокалест. Хвърли бегъл поглед към мен, но Симс не си направи труда да ни запознае. Не бях достатъчно близо, за да чуя какво казва. Нейсмит кимна рязко и се отдалечи. Атмосферата беше съвсем делова, всички бяха готови да атакуват тресавището. Кучешки лай разцепи въздуха, когато водачът изкара немската овчарка от микробуса и й сложи повод.

Надявах се това куче да има по-голям късмет от предишното.

Роупър се беше отдалечил и разговаряше с група цивилни полицаи. Докато стоях сам встрани, имах чувството, че мястото ми не е тук. Дъждът се стичаше по качулката на якето ми.

— Доста време мина, доктор Хънтър.

Обърнах се и видях до себе си едър мъж, облечен в непромокаемо светлоотразяващо яке. Загледах се в лицето в качулката и едва тогава познах Лукас, полицейския консултант по издирванията, когото бях срещнал преди десет години. И преди не беше особено слаб, но сега, след толкова години, носът и бузите му бяха червендалести като на човек, който често работи на открито или има високо кръвно налягане. Косата му, която преди това беше сива, бе преждевременно побеляла и ярко контрастираше с все още тъмните му вежди.

Ръкостискането му обаче бе все така силно, а очите му ме гледаха с онази топлота, която си спомнях от десет години.

— Не знаех, че си консултант по това разследване — казах аз, зарадван да видя познато лице.

— Господ ме наказва. Признавам, че щях да съм много по-щастлив, ако не ми се налагаше отново да идвам на това забравено от бога място — каза той и погледът му обходи тресавището. — Чух за Уейнрайт, лоша работа.

Кимнах. Не знаех какво да отговоря.

— Колкото по-скоро вкараме този мръсник зад решетките, толкова по-добре. Доколкото разбрах, вчера двамата със Софи Келър сте се надбягвали с него?

Случилото се започваше да ми се струва все по-нереално.

— Май да, но не успяхме да го видим отблизо.

— Ако го беше видял отблизо, сега нямаше да си тук — каза той, остави ми няколко секунди, за да осъзная казаното от него, след което се усмихна. — Как е Софи напоследък?

— Добре е. — Моментът не беше подходящ да навлизам в подробности.

— Чух, че е изоставила поведенческия анализ и се е захванала с грънчарство. Браво на нея! И аз се пенсионирам догодина. — Намръщи се на лошото време. — Не мога да кажа, че съжалявам. Започвам да остарявам. А и работата много се промени от времето, когато започнах. Сега има толкова бюрокрация и бумащина. Като говорим за това…

Той насочи поглед зад мен и в този момент се чу резкият глас на Симс:

— Да започваме, ако сте готов, доктор Хънтър.

Беше заменил идеално лъскавите си обувки с чифт нови гумени ботуши. Бяха високи до коленете ботуши и изглеждаха много смешни в комбинация с униформата и елегантното му палто. Не всички обаче имаха неговия късмет. Роупър погледна тъжно тънките подметки на обувките си, когато тръгнахме по калната пътека. Начело на групата беше водачът на кучето, едър мъж с бръсната глава, който постепенно отпускаше повода на немската овчарка, а тя възбудено душеше земята.

— Дъждът няма ли да попречи на кучето? — попитах аз.

— Не, освен ако не завали истински порой — отвърна той, без да отделя поглед от животното. — Проблемът е по-скоро в торфа. Поема водата като гъба и ако почвата е прекалено разкаляна, не задържа следата.

— Там, където отиваме, е доста мочурливо.

Мъжът ме изгледа така, сякаш поставях под съмнение способностите на кучето.

— Не се притеснявай. Ако има и най-малка следа, кучето ще я улови.

Водачът и немската овчарка започнаха да обхождат мястото, откъдето вчера Монк наблюдаваше как ние Софи се качваме в колата. Надявах се паметта ми да не ме е подвела. Не откриха нищо и в крайна сметка Нейсмит им извика да се връщат. Може би си въобразявах, но ми се стори, че хората около мен ме гледат хладно. Продължихме по пътеката, а аз започнах да се питам дали предния ден не бяхме реагирали неадекватно.

Моля те, Господи, дано не губя времето на всички тези хора.

Насред дъжда Черната скала в далечината изглеждаше съвсем тъмна, огромната канара напълно оправдаваше името си. Отклонихме се от пътеката почти на същото място, където вчера със Софи бяхме слезли от нея, и поехме през тресавището. Лукас носеше компас и карта, но или чувството му за ориентация не беше толкова добро, колкото на Софи, или местността се беше заблатила още повече през нощта, защото този път придвижването ми се стори още по-трудно. Вглеждах се нетърпеливо пред себе си, търсех следи от изкопаните дупки, но тресавището изглеждаше недокоснато от човешка ръка, като огромно сиво-кафяво море, което сякаш ми се подиграваше.

И тогава, точно както и вчера, изведнъж видяхме сред пирена и тревата множество кални дупки. Обзе ме странно облекчение, вече бях започнал да си мисля, че никога няма да ги открием. Всички спряха. Настъпи пълно мълчание, чуваше се само дъждът, който падаше върху дрехите ни.

— Тук е имало ужасно големи къртици — наруши тишината един от полицаите.

Никой не се засмя. Нейсмит направи знак на водача на кучето. Немската овчарка се втурна напред и зарови нос в земята. Почти веднага тръгна по някаква следа.

— Надуши я — извика разводачът, но в този момент кучето смени посоката и започна да се движи на зигзаг между дупките. — Край, изпусна я.

— Очевидно някой е бил тук и искам да разбера къде е отишъл — сопна се Симс.

Водачът погледна смутено Нейсмит, който кимна.

— Опитай се да откриеш следа, която води нанякъде.

Водачът и кучето започнаха да обикалят наоколо, а в това време Симс се приближи до най-близката дупка.

— Доктор Хънтър, можете ли да кажете дали нещо е било погребано в някоя от тези дупки?

Единственото, което можех да кажа, е, че дупките са прекалено малки и в нито една от тях не би могъл да бъде погребан труп.

— Според мен не, но няма да е лошо да доведете куче, което открива трупове. Някои от тези дупки са съвсем плитки, може да има нещо заровено надълбоко.

— Мисля, че останалите гробове трябва да са някъде наблизо — намеси се Нейсмит, който бе клекнал до една от дупките. — Иначе какъв е смисълът да копае тук като куче, което търси заровен кокал.

— Миналия път огледахме наоколо и не открихме нищо — обади се Роупър. — Може да е заровил пари или нещо подобно. Изглежда по-вероятно, отколкото да иска да изрови трупове, които вече десет години си лежат тук необезпокоявани.

В думите му имаше резон, но Симс не му обърна внимание.

— Монк не би заровил пари. Това би означавало, че е планирал всичко предварително, а той не разсъждава по този начин. Търсил е сестрите Бенет. Къде стоеше Монк, когато за първи път го забелязахте, доктор Хънтър?

Огледах внимателно тресавището. Сега, когато нямаше мъгла, всичко изглеждаше различно, а и нямаше подходящи ориентири, по които да определя мястото. Софи бе експерт в това отношение, не аз, но с цялата си прозорливост Симс не й бе позволил да дойде с нас.

Въпреки това бях почти убеден, че знам правилното място.

— Ето там, на около стотина метра от тук.

Симс ме изгледа със съмнение изпод периферията на шапката, по която се стичаше вода, и се взря в едно с нищо незабележително място, което му посочих. Там нямаше абсолютно нищо — нито големи камъни, нито храсталаци, където едър човек като Монк би могъл да се скрие.

— Не може да се е появил ей така от нищото. Откъде дойде?

— Стоеше там, когато за първи път го забелязахме. Това е всичко, което мога да кажа.

Облеченият в ръкавица пръст на Симс барабанеше по крака му подобно на опашката на неспокойна котка.

— Доведете кучето — нареди той и тръгна.

Колкото повече напредвахме, толкова по-блатиста ставаше местността. Черната лепкава кал бе покрита с мазни локви вода. На няколко пъти трябваше да заобикаляме местата, където водата беше прекалено дълбока и не можехме да я прегазим. Роупър мърмореше нещо под носа си, докато се хлъзгаше на тънките си обувки. На два пъти като че ли кучето улови някаква следа, водачът отпусна повода му, но след това поклати отрицателно глава.

Наближихме мястото, където за първи път бях забелязал Монк, и тогава ми хрумна нещо. Движехме се по същия път, по който бяхме минали преди десет години. Мислехме, че затворникът ни води към другите гробове, когато Софи откри язовеца и се отклонихме встрани. Помислих си дали да не го спомена пред Симс, но той и без това беше достатъчно скептично настроен. Не си насилвай късмета.

Спрях и се огледах, като се опитвах да преценя колко близо се намираме.

— Е? — подкани ме Симс.

— Някъде тук беше, но ми е трудно да преценя къде точно. — Усещах погледите на всички върху мен. — Мисля, че беше ето там.

Мястото, което посочих, по нищо не се отличаваше от останалата част на тресавището. Тревата и пиренът леко се олюляваха под силния дъжд. Нищо не показваше, че тук е имало човешко присъствие.

— Казваш, че ви с проследил. В каква посока тръгна? — попита Симс.

Опитах се да визуализирам ситуацията, но това не беше никак лесно от мястото, където стоях в момента.

— В началото ни следваше, докато вървяхме към пътеката, но след това тръгна направо през тресавището, искаше да ни изпревари и да стигне пръв до колата.

Нейсмит направи знак на водача на кучето.

— Виж дали можеш да хванеш някаква следа.

Мъжът започна да развежда кучето наоколо. Действията му бяха обречени на неуспех, защото лапите на кучето затънаха дълбоко в калта. То започна да се хвърля настрани и да вие, водачът го изтегли, но съвсем скоро то отново затъна.

— Прекалено мокро е — извика мъжът и изтегли кучето на по-сигурно място. — Тук е същинско блато.

— Опитай отново — нареди му Симс.

Изражението на водача ясно издаваше какво мисли за предложението. Лапите на кучето отново попаднаха в рядката кал и то започна да потъва. Още няколко пъти се наложи да го издърпва на сухо, докато накрая и двамата с животното се покриха с кал и останаха без дъх. В един момент обаче той то попадна на по-твърда почва и като че ли улови някаква следа. Наостри уши и започна да я следва, после най-неочаквано изскимтя и побягна встрани.

— Това пък какво е? — попита гневно Симс, докато кучето кихаше и триеше носа си с лапа.

— Амоняк — отговори водачът, като се наведе и помириса земята.

Той потупа немската овчарка по гърба и погледна Симс укорително.

— Дъждът е отмил част от амоняка, но някой е очаквал да дойдем тук и се е подготвил. Повече нищо не можем да направим.

Стори ми се, че Симс се кани да продължи да настоява, но в този момент се намеси Нейсмит.

— Скоро ще се стъмни. Утре ще докараме повече кучета и ще организираме истинско претърсване. Тази вечер не можем да направим нищо повече.

Симс впери гневно очи в него, но Нейсмит спокойно отвърна на погледа му. Симс тупаше нетърпеливо с ръка по хълбока си, но после кимна неохотно.

— Добре. Но утре рано сутринта…

— Елате насам.

Викът дойде от мястото, където стоеше Лукас. Съветникът се бе отдалечил от нас, сега стоеше върху една ниска могила и гледаше нещо в далечния й край. Симс тръгна към него, като шляпаше с гумените си ботуши. Всички останали го последвахме.

Отвъд могилата теренът рязко се снижаваше, така че там бе по-хлътнал, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Страната, която не се виждаше, беше покрита с шубраци; само на едно място като плешиво теме се показваха няколко голи камъка. Там, където бяха подпрени един до друг, се виждаше черна дупка с диаметър по-малък от метър.

— Господи, това пещера ли е? — попита Нейсмит.

Лукас внимателно проучваше картата.

— В тази част на тресавището няма пещери. Те са на юг, във варовиковата част, близо до Бъкфастли. Тук всичко е гранит — заяви той и сгъна картата. — Това е хоризонтална галерия.

— Какво? — не разбра Симс.

— Вход към старата мина. Преди сто години тук е имало много калаени мини. Повечето от тях са били доста малки. Галериите им са запълнени или запечатани, но очевидно не всички. Някои все още стоят отворени.

Сетих се за обраслото с трева водно колело и останките от мината в близост до отбивката за Черната скала, които се бяха превърнали в част от пейзажа на тресавището. Можех да мина покрай тях безброй пъти и въобще да не им обърна внимание.

Никога не се бях запитвал какво може да се крие под повърхността на тресавището.

Нейсмит се наведе над отвора.

— Изглежда дълбоко. Някой има ли фенерче?

Хората наоколо започнаха да мърморят и да се споглеждат.

— За бога, все някой трябва да се е сетил да донесе фенерче!

— Имам това — обади се един полицай и смутено му подаде фенерче с големината на химикалка.

Нейсмит го взе и поклати глава с отвращение. Насочи лъча към вътрешността на отвора и се вгледа вътре.

— Нищо не се вижда — прокънтя гласът му. — Сигурно е доста дълбоко.

— Доведете кучето — нареди Симс.

Водачът, здраво стиснал устни, дойде с немската овчарка. Козината на кучето бе покрита с кал, от изплезения му език се вдигаше пара, но то се бе възстановило от въздействието на амоняка. Подуши внимателно скалите наоколо и след това се спусна към дупката. Когато водачът дръпна повода, то задраска с лапи по земята.

— Браво, добро момче — похвали го той и вдигна поглед към Симс. — Няма никакво съмнение. Или е излязъл оттук, или е влязъл в тази дупка. А може и двете.

Докато всички осмисляхме казаното, настъпи тишина. Роупър заговори пръв:

— Сега вече знаем защо Монк искаше да ни доведе тук преди десет години. И защо е толкова трудно да го открием. — Детективът оголи изпъкналите си зъби, усмивката му приличаше повече на озъбване. — Копелето е потънало вдън земята.