Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling of the Grave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Гробовни тайни

Преводач: Яна Маркова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Софтпрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-042-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6856

История

  1. — Добавяне

18

Пътят от Падбъри до Шаркъм пойнт беше по-малко от час. Софи настоя да отидем и аз не се противих много, тъй като не по-малко от нея исках да науча името на жертвата. Позвъних веднага на Тери, но той не отговори. Това не ме изненада, най-вероятно вече го бяха извикали да присъства на огледа на местопрестъплението. Казах си, че всичко това може да няма нищо общо с Уейнрайт. Всеки ден стават убийства, както и съвпадения.

Но сам не си вярвах.

Когато преди два дена пътувах към Торбей, небето беше ясно и есенното слънце грееше ярко. Сега бяха надвиснали сиви облаци и пейзажът изглеждаше мрачен и безцветен. Нивите, покрай които минавахме, бяха или ожънати, със стърчащи неравни, грозни стебла, или изорани и превърнати в кални полета. Тук-там по голите дървета се забелязваха мъртви листа, които ги караха да приличат на плашила.

Двамата със Софи не говорихме много по време на пътуването. Тя бе вперила поглед през прозореца, потънала в собствените си мисли, както и аз в моите. Размърда се едва когато наближихме брега и видяхме бурното море отвъд скалите. Знаех какво си мисли. Каквото и да се бе случило, щяхме да разберем съвсем скоро.

В този момент подминахме табелата с надпис Шаркъм пойнт. Недалеч пред нас видяхме проблясващите сини светлини.

Софи вдигна ръка към гърлото си.

— Господи, това къщата на Уейнрайт ли е?

Усетих тежест в стомаха.

— Да.

Пътят бе преграден с полицейска лента, която плющеше на вятъра. Зад нея от двете страни на портата бяха паркирани полицейските коли и каравани, както и няколко микробуса на телевизията и пресата. На алеята пред къщата имаше линейка, но липсата на сирена и сигнални светлини показваше, че вече нямаше защо да бърза.

Паркирах близо до полицейската лента.

— Какво ще правим? — попита Софи.

От обичайната й самоувереност не бе останала и следа.

— Дойдохме чак дотук, няма смисъл да си тръгваме сега — казах аз и излязох от колата.

Откъм скалите край морето духаше силен вятър, който носеше лек мирис на сол и изгорели газове. Чувах звука на мотора на генератора, който се намираше някъде наблизо. Когато се приближихме до къщата, пред нас застана полицай в яркожълта светлоотразителна жилетка.

— Пътят е затворен.

— Знам. Казвам се Дейвид Хънтър. Детектив Конърс тук ли е? — попитах аз.

Той ни гледа, после взе радиостанцията:

— При мен има някакъв Дейвид Хънтър, който пита за…

— Детектив Тери Конърс — уточних аз в отговор на въпросителния му поглед.

Той повтори името и зачака. Мълчанието продължи доста дълго време, след това от другата страна се чу пращене и някакъв глас.

— Съжалявам — каза той и свали радиостанцията.

Софи се намеси, преди да успея да кажа каквото и да било.

— Какво означава това — че не е тук или че не иска да се види с нас?

Полицаят я погледна ледено.

— Означава, че трябва да си тръгнете незабавно.

— Кой е бил убит? Професор Уейнрайт или съпругата му?

— Вие роднини ли сте?

— Не, но…

— Тогава ще прочетете новината във вестниците. За последен път ви казвам, върнете се обратно в колата си.

— Хайде, Софи — подканих я аз и я хванах за ръката.

Достатъчно добре познавах полицията и ми беше ясно, че така доникъде няма да стигнем.

Тя издърпа ръката си и отново се обърна към полицая.

— Никъде няма да отида, докато не разбера какво се е случило!

Не знам какво щеше да последва, ако в този момент откъм къщата не беше настъпило някакво раздвижване. На алеята се появи група полицаи, водени от мъж с елегантна униформа и вирната фуражка, които показваха, че той е началникът. Косата и мустаците му бяха посивели, но студеният поглед бе все същият, а отминалите години почти не бяха оставили следи по лицето му.

Симс хвърли бегъл поглед към нас и се отправи към черното БМВ без обозначителни знаци. Един от групата обаче впери поглед в нас: беше на средна възраст, доста пълен и оплешивяващ. Едва когато забелязах изхвръкналите му зъби, познах Роупър.

Той бързо отиде при шефа си и му каза нещо. Симс спря, светлите му очи се насочиха към нас. Започва се, помислих си аз, когато той тръгна към нас, следван от Роупър като пале.

Полицаят, който ни беше спрял, застана мирно.

— Сър, аз тъкмо…

Симс не му обърна никакво внимание. Погледна за миг Софи, но, изглежда, не я разпозна и не прояви никакъв интерес към нея. След това вторачи поглед в мен. В поведението му винаги имаше известна доза арогантност, която с годините сякаш се бе засилила. По пагона му разбрах, че са го повишили. Това не ме учуди — ако имаше човек, роден да носи униформа, това беше Симс.

Роупър също изглеждаше по-добре. Някогашният смачкан костюм бе заменен с много по-качествен, а оцветените от никотина зъби бяха изкуствено избелени. Освен това беше напълнял, поне от кръста нагоре. Горната част на тялото му беше като на човек, който хапва и пийва добре, но крачолите на панталоните му, смъкнати под добре оформеното му коремче, се вееха около слабите като тръстика крака.

Никой не изглеждаше много доволен да ни види. В едната си ръка Симс държеше чифт черни кожени ръкавици, с които нетърпеливо пошляпваше крака си.

— Доктор Хънтър, нали така? — започна той. — Мога ли да попитам какво правите тук?

Софи не ми даде възможност да отговоря.

— Какво е станало? Кой е убит?

Симс само я изгледа и се обърна към мен:

— Попитах ви какво правите тук.

— Чухме за убийството. Знам, че професор Уейнрайт живее тук. Искахме да се уверим, че той и съпругата му са добре.

— Това по какъв начин ви засяга?

Независимо от високия му ранг в полицията поведението му започваше да ме дразни.

— Защото реших, че убийството може да е дело на Монк.

Роупър погледна смутено към Симс. Изражението на главния инспектор не се промени, но погледът му стана леден.

— Пуснете го да мине — нареди той на полицая.

Мушнах се под полицейската лента, като се мъчех да прикрия изненадата си. Софи понечи да ме последва.

— Само доктор Хънтър — заяви Симс.

Полицаят й препречи пътя.

— О, я, стига! — опита се да протестира тя.

— Доктор Хънтър е консултант към полицията. — Безизразният поглед на Симс спря върху синината на лицето й. — Доколкото знам, вие вече не сте.

Софи беше готова да започне да спори с него.

— Ще се видим в колата — намесих се бързо аз, знаейки, че Симс никога няма да промени решението си.

Тя ме погледна ядно, след това грабна ключовете от ръката ми и тръгна обратно.

Симс вече крачеше към къщата, идеално лъснатите му черни обувки скърцаха по покритата с чакъл алея. Роупър го следваше по петите. Вятърът развя оредялата му коса. Все още използваше прекалено голямо количество афтършейв, но го беше заменил с по-скъпа марка.

— Май сме се събрали всички от онова време. — Усмивката му приличаше повече на нервен тик. — Тя май не остана много доволна. Какво се е случило с лицето й?

Учудих се, че ми задава този въпрос. Но от друга страна, нямах представа дали все още работи с Тери.

— Някой е нахлул в къщата й и я нападнал.

— Трябва да си сложи по-здрава ключалка. Кога е станало това?

— Преди четири дни.

Усмивката изчезна от лицето му, когато направи връзката: точно преди четири дни Монк беше избягал от затвора.

— Открили ли са нападателя?

Почти бях забравил предупреждението, или по-точно заплахата на Тери, че и аз мога да се окажа заподозрян. Тази мисъл не ми подейства никак успокояващо.

— Все още не. Тя не си спомня нищо от случилото се.

— Била ли е изнасилена?

— Не.

— Откраднато ли е нещо?

— Не.

Роупър изсумтя от изненада.

— Извадила е голям късмет, а?

Реших да сменя темата.

— Кога повишиха Симс?

— Трябва да беше преди… четири-пет години. По същото време, когато ме направиха инспектор — каза той и ме изгледа косо.

Роупър? Инспектор? Никога не бих си представя подобно нещо. Беше се закачил за Симс като вагон за локомотив и очевидно кариерата му беше потръгнала.

— Честито — поздравих го аз. — Кой отговаря за разследването тук?

— Стив Нейсмит. Много е амбициозен, повишиха го миналата година.

По тона на Роупър пролича, че не одобрява повишението. Приех това като точка в полза на Нейсмит.

— Но Симс проявява особен интерес към това разследване. Нейсмит трябва да му докладва за всичко.

Нейсмит сигурно е много щастлив от този факт. Но да не забравяме, че Симс и Уейнрайт бяха приятели. Нищо чудно, че Симс проявяваше личен интерес.

Особено ако главният заподозрян беше Монк.

— Чу ли за… — започна Роупър, но не успя да довърши.

Симс беше спрял до входната врата на къщата, където върху сгъваема маса бяха поставени кутии с предпазно облекло за еднократна употреба.

— Не предполагах, че ще ми се наложи да го правя отново — заяви той и отвори един плик с предпазен гащеризон. — Нямам много време. След малко имам пресконференция.

Някои неща никога не се променят. Не знам защо Симс правеше това, но се съмнявам, че беше, за да ми угоди. Докато с мъка нахлузваше гащеризона, си казах, че сега се чувства по-неудобно в него, отколкото преди десет години. Изведнъж разбрах защо това е така. Чертите на лицето му бяха толкова безизразни, че само дрехите му придаваха някакъв характер. Облечен в белия гащеризон, той изглеждаше абсолютно безличен.

— Трябвам ли ви за нещо, сър? — попита Роупър.

Симс едва го погледна, докато закопчаваше гащеризона и обуваше предпазните обувки.

— Засега не, но изчакай, докато приключим с доктор Хънтър.

Без да погледне дали съм готов, Симс влезе в къщата.

От елегантната, спокойна атмосфера на къщата не бе останало нищо. Облечените в бяло криминалисти събираха оборудването си, но следите от случилото се бяха навсякъде. Всяка повърхност бе покрита с прах за откриване на пръстови отпечатъци, сякаш къщата е била затворена и е събирала прахоляк с години. По пода насред пръстта от обърнатата саксия бяха разпилени парчета стъкло от счупения прозорец. Къщата все още миришеше на хризантеми, но сега се долавяше и мирисът на изпражнения и засъхнала кръв, който обикновено остава след насилствена смърт.

— Убиецът е влязъл, след като е разбил кухненската врата — обясни ми Симс и внимателно заобиколи кални отпечатъци от стъпки, които криминалистите фотографираха. — Както виждате, не е направил никакъв опит да заличи следите си. Освен това открихме следи от храчка, които ще ни дадат възможност да направим ДНК анализ.

— Храчка?

— Изглежда, убиецът се е изплюл на пода — заяви той съвсем делово.

Движеше се пред мен и ми пречеше да виждам. В един момент направи крачка встрани и видях пред себе си Ленард Уейнрайт.

Съдебномедицинският археолог изглеждаше жалък в смъртта си. Беше облечен в пижама и стар раиран халат, лежеше свит в началото на стълбите, сред парчета стъкло от витрината на бюфета. Кръвта по порезните рани, получени при счупването, беше засъхнала по него. По пода също се забелязваха черни петна, но те не бяха особено големи, така че той не бе починал от кръвозагуба. Лицето му бе полускрито от кичур сива сплъстена коса, но се виждаха притворените му кървясали очи. Главата му беше неестествено извита на една страна и почти лежеше върху рамото му. Вратът му е счупен, мина ми веднага през ума. Установих, че съм вперил поглед в босите крака на Уейнрайт. Бяха жълти и покрити с мазоли, глезените, които се подаваха от пижамата, бяха на стар човек, слаби и почти без косми.

Уейнрайт никак не би се зарадвал някой да го види в това състояние.

Не очаквах, че трупът все още ще е в къщата. Присъствал съм на не едно местопрестъпление, виждал съм жертви на насилствена смърт, но това тук беше различно. Само преди четиридесет и осем часа разговарях с Уейнрайт и гледката на пода ме свари неподготвен.

Един дребен човек, облечен в огромен гащеризон, бе коленичил с термометър в ръка до трупа и разсеяно си тананикаше нещо. Веселата мелодия ми беше позната, беше нещо от Гилбърт и Съливан, но не можех да се сетя точно какво. Ръцете в бели ръкавици бяха малки като на дете и въпреки че лицето бе скрито зад маска, веднага разпознах златните очила.

— Почти приключих — заяви Пири, без да вдига поглед.

Учудих се, че го виждам тук. Мислих си, че се е пенсионирал преди много години.

— Спомняш ли си доктор Хънтър, Джордж? — попита Симс.

Патологът вдигна глава. Гъстите сиви вежди се сключиха над рамките на очилата и заприличаха на краката на огромен паяк. Погледът му бе все така буден и интелигентен.

— Всъщност, да. Радвам се да ви видя отново, доктор Хънтър. Макар че според мен в момента не се нуждаем от вашата професионална намеса.

— Доктор Хънтър не присъства тук служебно — уведоми го Симс.

— Така ли? Въпреки това няма да откажа, ако решите да ми помогнете. Спомням си, че и миналия път ми оказахте тази чест. Ще се радвам, ако мога да ви върна услугата.

— Може би някой друг път. — Оценявах професионалната му етика, но определянето на часа на смъртта не беше по моята специалност. — Мислех, че трупът вече е отнесен в моргата.

Симс невъзмутимо наблюдаваше трупа на приятеля си.

— Трябваше да изчакаме доктор Пири да приключи с друг случай. Исках с това да се заеме някой, когото познавам.

— Какво е станало със съпругата му? — позаинтересувах се аз.

Джийн Уейнрайт не се виждаше наоколо, а в новините се съобщаваше само за една жертва.

— В болница е. Надяваме се, че е само шок, но тя и преди това не беше добре.

— Значи не е била ранена?

— Не, но съпругът й е бил убит пред очите й. Чистачката е открила и двамата тази сутрин. Джийн е била… доста смутена. Засега не е в състояние да ни разкаже много, но се надяваме, че по-нататък ще отговори на въпросите ни.

— Значи не е казала кой го е извършил?

— Засега не.

Според мен нямаше никакво съмнение. Първо Софи, а сега и Уейнрайт. Може би Тери все пак щеше да се окаже прав…

— Открихте ли нещо? — обърнах се аз към Пири.

Патологът погледна термометъра, който държеше във въздуха като диригентска палка.

— Мога да ви съобщя само първите си впечатления. Според температурата и цвета на кожата може да се предположи, че смъртта е настъпила преди девет до четиринайсет часа. Това означава, че е бил убит между три и пет часа тази сутрин. Както сигурно и сами виждате, вратът е счупен и това е най-вероятната причина за смъртта.

Спомних си как преди десет години Монк уби полицейското куче в тресавището. Не знаех дали е по-трудно да счупиш врата на човек или на немска овчарка.

— Само много силен човек може да направи такова нещо — отбелязах аз.

— Без съмнение. За да счупиш врата на възрастен човек, е нужна огромна сила…

— Благодаря ти, Джордж, няма да ти пречим повече — намеси се Симс. — Моля те, дръж ме в течение.

— Разбира се. — Изражението на Пири бе скрито зад маската. — Довиждане, доктор Хънтър. Предложението ми все още е в сила, ако промените решението си.

Благодарих му. Симс вече се отдалечаваше по коридора. Веднага щом излязохме навън, той започна да съблича гащеризона си. Тъмната му униформа се появи постепенно като насекомо от какавида.

— Има ли други свидетели, освен Джийн Уейнрайт? — попитах аз и също започнах да се събличам.

— За съжаление не, но се надявам, че скоро тя ще ни разкаже всичко подробно.

— И все пак вероятно е бил Монк, нали?

Симс свали с рязък жест латексовите ръкавици и ги хвърли в голям пластмасов кош.

— Това все още не е доказано. Ще ви бъда много благодарен, ако за момента не изказвате никакви хипотези.

— Чухте какво каза Пири, убиецът е бил много силен човек. А храчката на пода най-вероятно е израз на презрение. Кой друг би могъл да бъде?

— Не знам, но засега не разполагаме с неопровержими доказателства, че Джером Монк има нещо общо с убийството — заяви Симс, като се опитваше да контролира гнева в гласа си. — Да се надяваме, че Джийн Уейнрайт скоро ще се възстанови и ще ни разкаже какво се е случило. Дотогава няма да позволя да се разпространяват каквито и да е версии. Последното нещо, което ни трябва в момента, е пресата да публикува безпочвени слухове.

— Надали са безпочвени. Факт е, че Уейнрайт оглавяваше екипа по издирването. На медиите няма да им отнеме много време, за да направят връзката.

— Надявам се, че докато това стане, Монк вече ще бъде зад решетките. Така че дотогава или докато не получим данни, доказващи противното, ще настоявам разследването на това убийство да се провежда като всяко друго.

Тогава разбрах — за човек като Симс, който много държеше на имиджа си, бягството на Монк беше достатъчно лоша новина. Последното, от което се нуждаеше в момента, бе да плъзнат слухове, че серийният убиец е тръгнал да отмъщава на хора, които Симс познава. Нито един амбициозен полицай на висок пост не би искал името му да се забърква в подобно нещо.

Мислите ми бяха насочени в тази посока, така че последвалият въпрос силно ме изненада.

— Джийн Уейнрайт ми се обади преди два дни — заяви Симс. — Каза ми, че сте идвали тук и посещението ви силно е разтревожило Ленард. Ще ми кажете ли защо сте идвали?

Трябваше да се досетя, че съпругата на Уейнрайт му е съобщила за това.

— Исках да поговоря с Уейнрайт за Монк. Не знаех, че е в такова състояние. Ако…

— Джером Монк не е ваша грижа, доктор Хънтър. Ето че сега ме поставяте в неудобното положение да ви задам въпроса къде бяхте тази сутрин между три и пет часа.

Очаквах този въпрос.

— Бях си в леглото в къщата на Софи Келър. И не, тя не може да потвърди този факт. А що се отнася до Джером Монк, след случилото се вчера той е и моя грижа, независимо дали това ви харесва или не.

— За какво говорите?

— За това, че Монк за малко не ни нападна в тресавището, за какво друго.

Симс ме гледаше сякаш бях полудял. Свалих ръкавиците от ръцете си и ги хвърлих в коша.

— Хайде, стига, не може Тери Конърс да не ви е съобщил за това.

Симс сякаш замръзна на мястото си. За емоциите му свидетелстваха единствено силно стиснатите му устни.

— Не съм разговарял с Тери Конърс от дълго време. Освен това той не участва в това разследване, нито в което и да е друго. Беше отстранен от длъжност преди няколко месеца.