Саймън Бекет
Гробовни тайни (4)

3

Все още бях бесен, когато по-късно същата вечер пристигнах в мотела, където ми бяха запазили стая. Беше на няколко мили от Черната скала, в едно село, наречено Олдуич, за което ми казаха, че се намира на по-малко от двайсет минути път с кола. Или преценката е била твърде оптимистична, или бях объркал пътя, защото минаха повече от четиридесет и пет минути, преди да съзра в далечината проблясващите светлинки.

Време беше. Денят беше дълъг, а шофирането из тресавището в пълния мрак не беше любимото ми занимание. Споменът за това, как Уейнрайт ме използва, все още ме изгаряше. Трябваше да бъда по-внимателен, като знаех какво се говори за него. Когато паркирах пред мотела, ситният дъждец продължаваше да се сипе върху стъклото на колата и да пречупва светлината на фаровете ми. Забелязах една олющена табела, на която едва се четеше надписът „При Лакомника“.

Отвън странноприемницата не изглеждаше особено добре, боята й беше изпопадала, а покритият със слама покрив бе провиснал. Първото ми впечатление се затвърди, когато бутнах олющената, скърцаща врата и влязох вътре. Миришеше на застояла бира, килимите по пода бяха протрити, а на стената бяха забити евтини пиринчени закачалки. Вътре беше празно и студено, в камината не гореше огън. Както и да е, случвало ми се бе да нощувам и на по-неприятни места.

Собственикът беше мъж на около петдесет години, с кисела физиономия. Беше болезнено слаб, но имаше огромно шкембе, което приличаше на топка за боулинг.

— Ако искаш да ядеш, да знаеш, че след двайсет минути спираме да сервираме — заяви той безцеремонно и плъзна ключа за стаята по изтъркания барплот.

Стаята беше точно такава, каквато очаквах: не съвсем чиста, но не и толкова мръсна, че да се оплача. Матракът изскърца, когато поставих отгоре пътната си чанта, и увисна под тежестта й. Искаше ми се да взема душ, но бях гладен, а и в общата баня имаше само една ръждясала вана.

Но храната и банята можеха да почакат. Видях, че мобилният ми телефон има обхват, което си беше истински бонус. Дръпнах твърдия стол по-близо до малкия радиатор и набрах номера на домашния ни телефон.

Стараех се винаги да звъня вкъщи по едно и също време, така че да създам на Алис нещо като режим. Три дена в седмицата Кара работеше в болницата, но работното време й позволяваше да прибира Алис от училище, когато аз отсъствах. Тя работеше като рентгенолог и това беше причината да водим дълги дискусии, когато забременя. Не бяхме планирали да имаме деца в следващите няколко години. Надявахме се, че дотогава ще имам достатъчно работа като консултант към полицията, която да допълни дохода ми от университета, така че Кара да може да си стои вкъщи и да се грижи за бебето.

Естествено, нещата не се случиха точно така, както ги бяхме планирали, но никой от нас не съжаляваше. Въпреки че можехме да си позволим Кара да не работи, аз не се противопоставих на решението й да започне работа на половин ден, когато Алис тръгна на училище. Тя обичаше професията си, а и парите не ни бяха излишни. А и как можех да възразя, като се има предвид колко напрегната и поглъщаща беше собствената ми работа.

— Точно навреме — каза Кара, когато вдигна телефона. — Тук при мен има една млада госпожица, която се надяваше, че ще й се обадиш, преди да си легне.

Аз се усмихнах, а тя даде слушалката на Алис.

— Татко, нарисувах ти картина!

— Чудесно! Още едно конче ли?

— Не, нарисувах нашата къща, само че с жълти пердета, защото така повече ми харесва. Мама казва, че и на ней й харесали…

Докато слушах дъщеря ми, която развълнувано разказваше какво е правила през деня, усетих как ядът и разочарованието започнаха да ме напускат. Накрая Кара я изпрати да си мие зъбите и взе слушалката. Чух как се намести в стола до телефона.

— Е, как мина? — попита тя.

Фактът, че Уейнрайт ме бе изиграл, вече не ми изглаждаше толкова важен.

— Ами… можеше да е и по-зле. Тери Конърс е заместник главен инспектор, така че има поне една позната физиономия.

— Тери ли? Кажи му да предаде много поздрави на Дебора от мен — гласът й не прозвуча особено ентусиазирано. — Знаеш ли вече докога ще трябва да останеш там?

— Поне още няколко дни. Утре ще бъда в моргата, но ще започне издирването и на останалите гробове, така че зависи как ще потръгне работата.

Поговорихме още малко, докато стана време Кара да сложи Алис в леглото. Искаше ми се и аз да съм там, за да й прочета приказка. Измих се, преоблякох се и слязох долу. Съвсем бях забравил за предупреждението на собственика, че ще спрат да сервират, а двайсетте минути бяха почти изтекли. Докато поръчвах храна, той погледна многозначително към часовника си и сви неодобрително устни.

— Още две минути и щеше да бъде късно — отсече той.

— Значи имам късмет, че дойдох навреме.

Отдалечи се с поръчката ми, все още стиснал сърдито устни. Сега в помещението имаше доста хора, повечето от тях полицаи или вероятно свързани по някакъв начин с разследването. Имаше само една свободна маса, затова си взех чашата и се настаних там. На съседната седеше млада жена, която се хранеше разсеяно, докато четеше нещо от една разтворена папка, поставена до чинията й. Когато приближих масата, тя изобщо не вдигна поглед.

Собственикът дойде с приборите.

— Не можеш да седнеш тук, масата е резервирана.

— Никъде не пише, че е резервирана.

— Не е необходимо да пише — заяви той самодоволно. — Ще трябва да се преместиш.

Никак не ми се искаше да влизам в спор с него. Огледах се къде бих могъл да седна, но единственото свободно място беше на масата на младата жена.

— Имате ли нещо против…? — започнах аз, но собственикът ме изпревари и сложи шумно приборите на масата.

— Ще трябва да се сместите на една маса — заяви той и се отдалечи.

Младата жена вдигна поглед и ни изгледа учудено.

— Олицетворение на добро обслужване и очарование — усмихнах се аз неловко.

— Изчакайте да видите храната — каза тя и раздразнено затвори папката.

— Ще потърся да седна някъде другаде, ако ви създавам проблем — предложих аз.

Усетих, че за миг се поколеба, но след това махна с ръка и ми посочи стола.

— Няма нищо, аз и без това се нахраних — каза тя и остави вилицата си. — Ще вечеряте ли?

— Надявам се.

— Желая ви късмет — и тя побутна чинията си встрани.

Беше привлекателна по един особен ненатрапчив начин. Носеше стари дънки и широк пуловер, гъстата й меднокестенява коса бе прихваната с обикновена лента за коса. Направи ми впечатление на човек, който не се интересува особено как изглежда, а и нямаше нужда. Кара беше същата — каквото и да облечеше, винаги изглеждаше добре.

Хвърлих поглед към папката й. Макар че бе обърната на обратно, личеше, че е полицейски доклад.

— В разследването ли участвате? — попитах аз.

Тя съвсем преднамерено взе папката и я пъхна в чантата си.

— Вие журналист ли сте? — попита тя ледено.

— Аз? Господи, съвсем не! — отвърнах учудено. — Извинявайте, казвам се Дейвид Хънтър и съм съдебномедицински антрополог. От екипа на главен инспектор Симс съм.

Тя видимо се отпусна и се усмихна стеснително.

— Вие трябва да ме извините. Обхваща ме параноя, когато някой започне да ме разпитва за работата ми. Да, и аз участвам и разследването. — Подаде ръка през масата. — Казвам се Софи Келър.

Стисна ръката ми силно, дланта й беше топла и суха. Очевидно знаеше как да се държи сред полицаите, повечето от които бяха мъже.

— И с какво се занимаваш, Софи? Или отново съм прекалено любопитен?

Усмихна се. Имаше хубава усмивка.

— Аз съм СПА — специалист по поведенчески анализ.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. Тя се засмя.

— Всичко е наред — засмя се тя — в страната сме само няколко специалисти по поведенчески анализ. А и трябва да призная, че аз пък не знам какво е съдебномедицински антрополог.

— СПА нещо като профайлър ли е? — попитах аз, надявам се, дипломатично.

Нямах особена вяра в подобни сфери.

— Да, и ние се занимаваме с психологическия аспект, но полето на нашето действие е малко по-широко. И аз анализирам характера и мотивите на престъпниците, но също така правя оценка на мястото на престъплението, изработвам стратегия за разпит на заподозрените и други подобни неща.

— Защо днес не беше при гроба?

— Не ме натискай по болното място. Обадиха ми се едва днес следобед, така че ще трябва да се задоволя със снимките. Не са идеални, но това не е основната причина да съм тук.

— Така ли?

Тя се поколеба.

— Е, предполагам, че не разкривам някаква тайна. Повикаха ме, защото, ако в този гроб е заровена една от жертвите на Монк, възможно е и другите да се погребани наблизо. Искат да чуят мнението ми къде най-вероятно се намират гробовете. Това е точно по моята специалност, да откривам скрити неща. Особено трупове.

— Как го правиш? — попитах аз заинтригуван.

През последните няколко години технологиите бяха отбелязали голям напредък в откриването на заровени трупове — от сателитни снимки до геофизика и инфрачервена термография. Но откриването на гроб все още беше в голяма степен въпрос на късмет, особено на място като Дартмур. А и въобще не бях сигурен как специалист по поведенчески науки би могъл да помогне за това.

— О, има си начини — отговори тя неопределено. — Е, вече знаеш с какво се занимават специалистите по поведенчески анализ. Сега е твой ред.

Описах й най-общо в какво се състои работата ми, спрях само когато собственикът ми донесе храната. Тръшна чинията толкова силно на масата, че част от соса се разля. Поне се надянах, че е сос — кафеникавата мазна течност можеше да бъде какво ли не.

Двамата със Софи изгледахме подозрително преварените зеленчуци и сивкавото парче месо.

— Виждам, че си решил да не поръчваш пушена сьомга и гъши дроб — отбеляза тя след малко.

— Изненадите правят живота интересен — заявих аз, докато се мъчех да набуча на вилицата си един разпадащ се морков. — Ти откъде си? Нямаш акцента на местните.

— От Бристол съм, сега живея в Лондон. Преди идвах тук по време на ваканциите, затова познавам Дартмур доста добре. Харесват ми откритите пространства. Бих искала един ден да се преместя да живея тук, но работата… Е, знаеш как е. Може да стане някой ден, ако ми омръзне да работя като поведенчески анализатор.

— Аз имам по-друго мнение за Дартмур, но познавам Бристол донякъде. Природата там е много красива. Жена ми е от Бат.

— Така ли?

Усмихнахме се един на друг, границите вече бяха очертани. След като вече бе ясно, че съм женен, можехме да се отпуснем и да не се тревожим, че поведението ни може да бъде изтълкувано неправилно.

Разговорът със Софи беше много приятен, тя бе умна и забавна. Говореше за дома си и за плановете си, а аз й разказах за Кара и Алис. Разговаряхме и за работа, макар че избягвахме да споменаваме настоящото разследване. То все още течеше и никой от нас не искаше да каже прекалено много пред човек, когато практически не познаваше.

Но когато вдигнах поглед и видях, че Тери и Роупър приближават към нас, разбрах, че всичко ще се промени. Тери доста се изненада, щом ни видя да седим на една и съща маса. Изражението на лицето му стана предпазливо.

— Не знаех, че се познавате — заяви той.

Роупър спря на крачка зад него. Тук, в затвореното помещение, миризмата на афтършейва му се усещаше още по-силно.

Софи се усмихна на Тери, но ми се стори, че в усмивката й имаше известно напрежение.

— Вече се познаваме. Дейвид точно ми разказваше за работата си. Звучи много интересно.

— Така е — отвърна Тери рязко.

— Искате ли да седнете при нас? — предложих аз; чувствах се неудобно от създалата се атмосфера.

— Не, не искаме да ви прекъсваме. Дойдох само да ти съобщя новината — каза той, след което се обърна и нареди на Роупър през рамо: — Донеси бирите, Боб.

Роупър примигна, но не показа, че му е неприятно да го командват така. Той се отправи към бара, оставяйки след себе си остра миризма на афтършейв.

— Каква е новината? — попитах аз.

Тери се обърна към мен, все едно че Софи не съществуваше:

— Тази сутрин нали ти казах, че трябва да отида някъде? Бях в затвора в Дартмур, за да се видя с Джером Монк.

Това обясняваше защо се бе държал толкова потайно.

Софи подскочи още преди да успея да задам какъвто и да било въпрос.

— Отишъл си да го разпитваш? Защо никой не ми съобщи за това?

— Питай Симс — сряза я Тери. — И без това нищо нямаше да се промени. Искахме да го изненадаме с новината, че сме открили гроба, и да видим дали няма да ни каже кой е погребан в него, но адвокатът му не му позволи да говори. Нищо не можахме да изтръгнем от него, дори не отрече, което, ако ме питате мен, си е истинско признание.

— Сигурна съм, че съдът ще приеме на доверие мнението ти! — Софи все още беше бясна. — Не мога да повярвам, че сте го разпитвали без първо да се консултирате с мен. Защо ви трябваше специалист по поведенчески анализ, след като не го използвате? Ама че глупаво!

Постарах се да не реагирам. Очевидно тактичността не беше най-силната страна на характера й. Тери смръщи вежди.

— Сигурен съм, че на главният инспектор много ще се зарадва, като разбере, че според теб се е държал глупаво.

— Каза, че имаш някаква новина? — намесих се аз, за да предотвратя скандала.

Тери хвърли още един яден поглед към Софи и след това се обърна към мен:

— Монк се съгласи да ни сътрудничи.

— Как ще сътрудничи?

— Ще ни покаже къде са погребани и другите момичета — кача Тери така, сякаш и на него самия не му се вярваше.