Саймън Бекет
Гробовни тайни (26)

25

За няколко секунди загубих съзнание. Когато дойдох на себе си, видях, че лежа в калта. Очите ми бяха налети с кръв, главата ми пулсираше, докато с мъка си поемах въздух, ушите ми бучаха.

През това бучене, сякаш отнякъде много далече, до мен достигна писъкът на Софи.

Ставай! Хайде, размърдай се! Опитах се да се изправя, но тялото не ми се подчиняваше. Застанах на четири крака, дрехите ми бяха подгизнали от кал и вода. Но погледът ми започна да се прояснява, червената като кръв мъгла постепенно се вдигаше. Диафрагмата ме присви и ми се пригади. Докато се борех да си поема въздух, се подпрях на колата и някак успях да се изправя на крака.

Направих една крачка и отново бях принуден да се подпра на колата, защото коленете ми се огъваха. Фенерчето на Крос се бе изтърколило и лежеше до гумата на колата, осветявайки тревата пред себе си. На светлината му успях да видя полицайката, която лежеше просната на земята в същата неестествена поза. В звука от юмручния удар на Монк в челюстта й имаше някаква ужасяваща окончателност.

Но в момента нямаше как да помогна нито на нея, нито на Милър. Грабнах фенерчето и отворих капака на багажника. Крушката в купето на колата бе счупена, но слабата жълтеникава светлина от багажника можеше да послужи като ориентир на хората, които идваха на помощ. Спрях колкото да взема едно одеяло и да го хвърля върху Крос.

След това се затътрих след Софи и Монк.

Имах съвсем смътна представа за посоката, в която се бяха отдалечили. Колата бе спряла в началото на една гора и кривите дървета сякаш образуваха обръч около мен, докато тичах с несигурна походка. Непрекъснато се подхлъзвах и залитах по покритите с мъх камъни и блатната трева. Намалих темпото и осветих с фенерчето около себе си.

— СОФИ!

Викът ми потъна в мъглата. В отговор нямаше нито вик, нито шум от борба. Единственото, което чувах, беше собственото ми накъсано дишане и капещата вода от мокрите клони. Монк го е планирал, помислих си аз мрачно. Или е наблюдавал къщата на Софи и е видял, че има охрана, или се е досетил за това. Целта на телефонното обаждане е била да ни изкара от Падбъри и да ни насочи към мястото, където ни причака. Дори мъглата е работила в негова полза, като е прикрила плашилото, което е поставил на пътя, така че да не го видим, докато не връхлетим върху него.

И в момента работеше в негова полза. Въпреки светлината на фенерчето не виждах на повече от няколко метра. Огледах се отчаяно, търсейки някакъв знак накъде са тръгнали, но около мен имаше само лабиринт от изкривени дървета.

Бях ги загубил.

Останах така, докато осъзнах целия ужас на този факт. Нямаше никаква надежда. Нямаше смисъл да продължавам, може би с всяка крачка се отдалечавах все повече в грешната посока. Единственото, което можех да направя в този момент, беше да се върна при Милър и Крос и да изчакам идването на полицията.

Сломен от поражението си, тръгнах по обратния път през покритите с мъх камъни. Дори не бях сигурен как точно да се върна до колата, но на светлината на фенерчето видях калните следи, които бях оставил върху мекия мъх. Започнах да ги следвам и тогава се сетих. Зашарих с лъча на фенерчето около себе си.

Наблизо, едва забележима в мъглата, се виждаше кална диря, изровена в меката земя.

Нямаше как да съм сигурен, че е от Монк и Софи, но едва ли много хора идваха тук. Тръгнах в тази посока; сърцето ми биеше до пръсване. Мъхът покриваше камъните като водорасли при отлив и този, който бе минал оттук, се бе подхлъзвал по тях също като мен. Ботушите му бяха смъкнали мъха и бяха оголили мокрите камъни. Ако наистина бе Монк, той не бе положил никакви усилия да прикрие следите си.

Или не очакваше някой да го проследи, или му беше все едно.

Малко по-нататък гората внезапно изчезна и се озовах на кална затревена пътека, която очевидно хората използваха за разходки. И в двете посоки бе покрита с черна кал. Вперих поглед в нея, дишайки тежко. В коя посока бяха тръгнали?

Предположих, че пътят се намира вляво, освен ако съвсем не бях загубил ориентация. В случай че Монк бе откраднал кола, тогава със сигурност се бе отправил натам. Но не бях чул шума на мотор, а в тази тишина той би достигнал до мен въпреки мъглата.

Затичах се по пътеката, която навлизаше още по-дълбоко в гората.

Лъчът на фенерчето подскачаше като пиян, а ботушите ми жвакаха в рядката кал. Изведнъж сякаш мъглата се втвърди и пред себе си видях огромна скала. Лъчът попадна върху желязната решетка, която преграждаше отвора на пещерата. В следващия момент разбрах, че това изобщо не е пещера.

Беше мина.

Лукас спомена, че на няколко мили от Падбъри има стара калаена мина, но била запечатана. Е, вече не беше. Ръждясалата решетка беше отключена, в отъпканата кал лежеше счупен катинар.

Стиснах железните пръти на решетката — бяха груби и студени. Когато я отворих, изскърца. Насочих лъча на фенерчето към вътрешността.

Каменният тунел се губеше в тъмнината.

Дъхът ми се виждаше в мъглата, докато стоях и се чудех какво да правя. И сега какво? Всичко ме болеше. Вярно, че бях тръгнал след Софи и Монк, без изобщо да се замисля какво ще правя, ако ги настигна, но очаквах всичко друго само не и това. При вида на тъмния скален отвор в мен се надигна някакъв първичен страх, от който целият настръхнах.

Но нямах никакъв избор. Синият дисплей на телефона ми светна като фар в тъмнината, за да ми покаже това, за което вече се досещах — тук нямаше обхват. Освен това бях загубил достатъчно време. Извадих портфейла от джоба си и го оставих до решетката, за да разбере полицията, че съм тук. Нищо не пречи да се надяваш…

Избърсах студената лепкава пот от ръцете си, стиснах по-силно фенерчето и влязох в мината.

Галерията бе толкова ниска, че едва можех да стоя изправен. Въздухът беше студен, миришеше на застояло като в старо мазе. През дървените подпори на покрива капеше вода, която образуваше вадички, стичащи се по наклонения под. Стъпките ми отекваха, докато стъпвах бавно. Галерията представляваше тясна дупка, издълбана в земята от отдавна починали миньори. Постепенно стана по-стръмна и изведнъж се спусна право надолу и изчезна в мрака. Лъчът на фенерчето не можеше да достигне дъното й.

Движех се около петнайсет минути, когато наклонът намаля и подът стана по-равен. Тук галерията беше почти двойно по-висока и значително по-широка. Но точно пред мен фенерчето освети голяма купчина от камъни и глинести шисти. Някога целият покрив се бе сгромолясал и от купищата гранитни плочи се подаваха части от дървените подпори, които стърчаха като счупени кости.

Мината беше блокирана.

Там, където скалите бяха преградили частично водата, която се спускаше в галерията, се бе образувало плитко езерце. Преджапах през него, като осветявах наоколо с надеждата да намеря начин да заобиколя срутилата се земна маса. Не виждах никакъв проход. До този момент бях сигурен, че Монк е завлякъл Софи тук, но докато слизах през главната галерия, не забелязах странични тунели, а наоколо нямаше ниши.

А може би грешах… Осветих още веднъж блокираната галерия. Сенките на скалите и разрушените подпори се местеха всеки път, когато преместех фенерчето. Преградата, която се беше образувала, изглеждаше непреодолима. При едно движение на светлината обаче забелязах нещо, което ме накара да затая дъх.

Една от сенките остана неподвижна. Намираше се в най-горната част на купчината, там, където най-горните скали се събираха с покрива. Взех един камък и го хвърлих натам. Вместо да изтрополи, той изчезна безшумно вътре.

Не беше сянка, а дупка.

Всичко си идваше на мястото — Монк не би се оставил да го хванат в капан и тъй като входът на мината беше запечатан, а главната галерия блокирана, никой не би предположил, че вътре има някой. Докато катинарът висеше на външната решетка, Монк можеше спокойно да се разпорежда тук.

Но какво се криеше от другата страна?

Пробвах да стъпя на най-близкия камък. Той не помръдна. Сенките от лъча на фенерчето играеха около мен, докато се катерех нагоре. Протегнах ръка, търсейки нещо, за което да се хвана, и усетих как под краката ми поддаде.

Чу се силен трясък.

Замръзнах на място. Изчаках известно време и когато нищо не се случи, насочих фенерчето надолу. Една от изгнилите подпорни греди се бе пречупила. Господи! Постоях така, докато сърцето ми започна отново да бие нормално, и се повдигнах нагоре. Сега вече можех да видя как се бе получила дупката. Една гранитна плоча от тавана на тунела се бе счупила и между тавана и едната стена на тунела се бе образувал проход. Беше почти незабележим от земята, приличаше на беззъба уста, широка около метър и висока не повече от половин.

Насочих лъча навътре и въпреки студа усетих, че ме облива пот. Фенерчето освети около две метра и потъна в мрака. Беше достатъчно широко, за да мога да пропълзя вътре, но не и да се обърна. На връщане щеше да се наложи да се влача с краката напред.

И да се моля да не се заклещя по пътя.

Наведох глава в отвора. Гранитът беше грапав и студен. Не мога да го направя. Помислих си за огромната тежест на тези прастари скали, които се намираха само на сантиметри от черепа ми. Веднъж вече покривът се беше срутил. Дори и да не беше затрупано, нямах представа какво имаше от другата страна. Ако се опитах да пропълзя през тази дупка, може би никога нямаше да успея да се върна.

Време е да се обадя на полицията. Претърсването трябва да бъде извършено от добре екипирани хора. Страхливецът в мен нашепваше, че това е най-доброто решение. Никой нямаше да ме обвини, дори не бях сигурен, че Монк е довлякъл Софи тук. А дори да беше така, какво можех да сторя? Най-разумно беше да се върна и да потърся помощ.

И какво ще стане със Софи тогава? Какво й се случва сега, в този момент, докато ти стоиш тук и се мотаеш?

Без да разсъждавам повече, се проврях в дупката. Грубият гранит ме жулеше като шкурка, докато пълзях навътре. Усещах студения камък дори през дрехите си. Беше по-широко, отколкото смятах, но как иначе, щом Монк можеше да мине оттук. Ако изобщо бе минал. Все още няма как да си сигурен в това. Вече нямаше връщане назад. Ръката ми беше в неудобна поза, докато държах фенерчето пред себе си и се промъквах с приведена глава. Стори ми се, че мина цяла вечност, а вероятно съм пълзял не повече от минута, преди да стигна до другия край. Дишането ми звучеше необичайно силно, когато осветих мрака.

Бях излязъл в горната част на една дълга и ниска пещера, която в единия си край беше наклонена надолу и оттам се чуваше шума на падаща вода. Не знаех къде се намирам, но според мен това не беше част от мината. Беше нещо като хоризонтална цепнатина в скалата, в която едва можех да стоя изправен. Е, нали искаше да видиш какво има тук, гледай сега.

Беше ми трудно да се измъкна от дупката. Излязох с главата напред, така че трябваше да се извъртя, за да успея да освободя краката си. Ботушите ми драскаха по скалата, после паднах върху наклонения под. Таванът беше толкова нисък, че трябваше да се наведа, докато осветявах около себе си. Огромното пространство на пещерата оживя. Дълбоките сенки се простираха отвъд светлината на фенерчето.

— Софи! — извиках аз. — СОФИ!

Викът ми прокънтя и замря. Единственият отговор бе ромонът на подземния поток, скрит в сенките. Насочих лъча в мрака пред себе си и тръгнах.

Трябваше да се превия почти на две. Лукас ми беше казал, че в тази част на Дартмур няма пещери. Според него те бяха по на юг, там, където бяха варовиковите скали, а не гранит, в който имаше калаени мини. Въпреки това тази пещера очевидно бе дело на природата, а не на човека. Лукас май е сбъркал, помислих си аз и в същия момент ударих глава в една издадена скала. Бързо отстъпих назад, по-скоро стреснат, отколкото наранен.

При което изпуснах фенерчето.

Не! Протегнах се да го хвана, но не успях. То се удари в скалата и примигна. Опитах се да го спра с крака си, но не го улучих и то заподскача надолу към стръмната част на пещерата. Лъчът му очерта всякакви шантави форми, докато аз се боричках надолу да го хвана. То обаче се търкаляше прекалено бързо. После стигна до ръба и изведнъж сякаш някой изключи осветлението и потънах в мрак.

Застинах на място, парализиран от станалото. Стоях, вперил поглед в мрака, където фенерчето беше изчезнало, и се надявах да видя някаква светлинка. Нямаше нищо. Тъмнината беше толкова непрогледна, че създаваше впечатлението за дълбочина и тежест. Сега, когато не я виждах, огромната скала около мен ми се струваше още по-потискаща.

Абсолютната тишина бе нарушена само от далечния шум на вода, която не виждах. Не се паникьосвай. Опитай се да разсъждаваш. Ръцете ми трепереха, когато бръкнах в джоба си и извадих телефона. Стиснах го здраво и натиснах един бутон.

Синият дисплей светна и мракът се отдръпна. Слава богу! Светлината му не беше толкова силна като на фенерчето, но в този момент ми се стори направо красива. Вдигнах телефона високо и започнах внимателно да пристъпвам към мястото, където се изтърколи фенерчето. Дори при падането да се бе повредило, ако го откриех, може би щях да успея да го оправя.

Бях направил само няколко крачки, когато синята светлина примигна.

Мракът отново ме погълна и усетих, че ме обхваща ужас. Но дисплеят просто бе угаснал от само себе си и като натиснах един бутон, светна отново. Изпитах огромно облекчение и продължих напред. Шумът от подводния поток ставаше все по-силен, въздухът беше студен и влажен. Трябваше да се наведа още, тъй като таванът се снишаваше все повече, но сигурно нямаше да се наложи да вървя още много.

Бях стигнал почти до ръба, когато телефонът иззвъня.

Острият звук ми се стори необичайно силен. За миг усетих прилив на надежда, но веднага си дадох сметка, че никой не може да ми се обади под земята. Не беше позвъняване.

Беше сигналът, който предупреждаваше, че батерията пада.

От няколко дена се канех да си заредя телефона. Последния път беше, преди да дойда в Дартмур, но тогава обхватът беше толкова лош, че почти не го използвах. Затова не ми се струваше важно да е зареден.

Сега обаче беше.

О, боже! Вперих поглед в просветващата иконка и сякаш за да ми докаже нещо, дисплеят отново угасна. С трепереща ръка натиснах един бутон. Екранът светна и почти веднага чух същия сигнал. Не знаех още колко ще издържи батерията, а светещият дисплей щеше да я изтощи още по-бързо.

Погледнах за последен път към стръмното място. Беше само на няколко метра от мен, но нямаше никаква гаранция, че ще успея да намеря фенерчето. Или че то ще проработи, дори и да го намерех. Въпросът вече не беше дали да продължа напред — трябваше да изляза оттук и да повикам помощ, докато все още можех. Само да успеех да се върна в мината, галерията щеше да ме изведе право на повърхността. Можех да следвам галерията дори ако телефонът откажеше да работи. Но ако батерията му паднеше преди това…

Не мисли за това.

Опитах се да контролирам дишането си, да не се поддавам на паниката и да се хвърля слепешката към дупката. Движех се колкото е възможно по-бързо, но гърбът ме болеше от непрекъснатото навеждане и напредвах мъчително бавно. Дисплеят угасна още два пъти, докато се изкачвах нагоре. Всеки път замръзвах, не смеех дори да дишам, когато натисках бутона, за да накарам екрана отново да светне.

Бях изминал приблизително половината път, когато дисплеят угасна за четвърти път. Бързо натиснах един бутон. Нищо. Натиснах още един. После друг. Екранът беше все така тъмен. Мракът сякаш ставаше по-гъст, докато отчаяно натисках различни бутони и се молех само за още няколко секунди светлина.

Но тя не се появяваше. Тъмнината сякаш притискаше очите ми. Прибрах телефона.

Никъде не можех да отида.