Саймън Бекет
Гробовни тайни (24)

23

Ако не ми бяха казали, никога нямаше да се досетя, че Милър и Крос са полицаи. И двамата бяха офицери, специалисти по огнестрелни оръжия и отговаряха за охраната на застрашени свидетели, но нито външният им вид, нито държанието им го издаваха. Тъй като не носеха униформи, човек лесно би могъл да ги вземе за учители или лекари.

Ако не вземе предвид пистолетите им, разбира се.

— Какво накара Роупър да си промени мнението? — попитах аз.

Седяхме около кухненската маса, докато Софи разопаковаше продуктите, които бях купил, и приготвяше вечерята.

— Роупър ли? — попита Милър, докато дъвчеше парче сурова чушка.

— Детектив Роупър. Той е един от хората на Симс.

— Значи е прекалено голяма клечка за нас — засмя се Милър. — Заповедта дойде от Нейсмит, но нямам право да кажа повече. Наредиха ни да си съберем багажа и да заминем за провинцията и ето ни тук. Ние не задаваме въпроси, просто изпълняваме.

Той беше по-откритият от двамата, спокоен и усмихнат. Късата му коса бе преждевременно посивяла, но това не го караше да изглежда по-възрастен. Стеф Крос беше с няколко години по-млада от него, може би още нямаше трийсет. Въпреки че бе по-мълчалива от партньора си, от нея се излъчваше спокойствие и увереност, които караха човек да се чувства сигурен и защитен.

Поне Нейсмит бе взел въпроса за охраната на Софи на сериозно.

— Колко дълго ще останете? — попита ги тя, докато изсипваше ситно нарязания лук в тигана.

Едва сега си дадох сметка колко напрегната е била през цялото време. Като че ли присъствието на охраната беше свалило от гърба й огромно бреме и облекчението я опияняваше.

— Достатъчно дълго — отвърна Милър и надникна в тигана, където Софи приготвяше сос болонезе. — Не се безпокой, няма да ти се пречкаме. Осигури ни само храна и вода и дори няма да забележиш, че сме тук. Макар че според мен трябва да задушиш лука още малко, преди да добавиш месото.

Софи остави лъжицата настрана и се престори на сърдита.

— Искаш ли ти да го сготвиш?

— Не, готвенето не влиза в трудовата ми характеристика. Но баба ми е италианка и разбирам от тези неща. Освен това бих внимавал със солта.

Софи се засмя и поклати глава.

— Винаги ли е такъв? — обърна се тя към Крос.

Останах с впечатлението, че русата полицайка се усмихна, макар че не раздвижи устните си. Ясните й, сини като метличина очи ни наблюдаваха внимателно.

— Човек свиква да не му обръща внимание.

— Просто казвам какво трябва да се направи — Милър изглеждаше засегнат.

Човек спокойно можеше да забрави защо са тук и сигурно точно това беше целта им. По-лесно е да охраняваш някого, който е спокоен и не подскача при всяка сянка.

А Софи без съмнение бе спокойна и отпусната. Нямаше нищо против да я охраняват в дома й. Аз също се чувствах значително по-добре, но споменът за срещата с Тери все така не ми даваше мира. Обадих се на Роупър, за да му съобщя за нея, и за мое облекчение се включи гласовата му поща. Оставих кратко съобщение и реших, че засега няма какво друго да направя. Ако желаеше да ми зададе някакви въпроси, щеше да се обади по-късно.

Исках да разговарям със Софи насаме. Милър и Крос вероятно се досетиха, защото след малко се извиниха и ни оставиха сами. Софи беше в такова приповдигнато настроение, че не забеляза нищо.

— Много приятни хора, нали? Изобщо не приличат на полицаите, които някога познавах — каза тя въодушевено и продължи да разбърква соса.

В кухнята ухаеше на домати и чесън.

— Пристигнаха половин час след като ти си тръгна — продължи тя. — Тук рядко се отбиват клиенти, затова в началото реших, че са се объркали или че продават нещо. След това си показаха документите и казаха, че Нейсмит ги е изпратил. Ти знаеше ли за това?

— Не.

Софи вдигна поглед от печката и се обърна към мен.

— Мислех си, че ще си доволен. Какъв е проблемът?

— Днес следобед се видях с Тери Конърс.

Тя застина за миг, после отново насочи вниманието си към храната.

— Този пък откъде изпълзя?

— Каза, че иска да ми обясни всичко.

— Така ли?

— Не знаех, че между вас двамата е имало нещо.

Стоеше с гръб към мен, затова не виждах лицето й. Чуваше се само потракването на лъжицата по стените на тигана.

— Нямаше причина да ти казвам.

— Не мислиш ли, че беше редно да го споменеш?

— Не обичам да говоря за това. Беше грешка. А и беше много отдавна.

Софи остави лъжицата и се обърна към мен.

— Виж, тази история няма нищо общо с това, което се случва в момента.

— Сигурна ли си?

— Казах ти, всичко е минало! — избухна тя. — И между другото, това не е твоя работа. Не съм длъжна да ти казвам всичко!

Права беше, но грешеше, като казваше, че не е моя работа. Бях въвлечен в тази история от момента, в който ми се обади и ме помоли за помощ. Каквато и игра да играеше Тери, тя засягаше и двама ни.

Сосът вреше и бълбукаше в тигана.

— Трябва да го разбъркаш — казах аз и отидох на горния етаж.

Пътната чанта беше в стаята ми. Нахвърлих вътре останалите си вещи. Последното, което ми се искаше в момента, бе да пътувам няколко часа до Лондон, но Софи беше в безопасност с Милър и Крос. Вече нямах никаква причина да остана, а и ми омръзна да се чувствам използван.

Бях прибрал всичко, когато чух шум откъм вратата. Софи стоеше там и ме наблюдаваше.

— Какво правиш?

Дръпнах ципа на чантата си.

— Време е да си тръгвам.

— Сега ли? — попита ме тя изненадано.

— Имаш двама въоръжени охранители. Всичко ще е наред.

— Дейвид… — Тя затвори очи и разтърка слепоочията си. — Господи, не мога да повярвам, че след всичкото това време Тери Конърс все още ми създава неприятности! Добре, съзнавам, че трябваше да спомена за него. Съжалявам, щях да го направя, само че… трябваше ми още малко време. Не се гордея с тази история. Преживявах труден момент и… просто така стана. Връзката ни не продължи дълго, беше по-скоро флирт. Каза ми, че с жена му са разделени и чака да получи развод. Престанах да се виждам с него в момента, в който разбрах, че ме лъже. Това е всичко.

Гледаше ме нервно, изглеждаше искрена.

— Виждала ли си го наскоро? — попитах аз.

— Не, докато Монк не избяга от затвора, кълна ти се! — Тя тръгна към мен и спря съвсем близо. — Остани тази вечер. Ако утре все още се чувстваш по този начин, обещавам, че няма да се опитам да те спра. Моля те.

Поколебах се, след това оставих чантата на пода. Софи ме прегърна и силно притисна тялото си до моето.

— Невинаги съм добро момиче — каза тя със сподавен глас.

За първи път не ми се искаше да й вярвам.

 

 

Атмосферата по време на вечерята беше изненадващо приятна, което до голяма степен се дължеше на Милър. Той непрекъснато пускаше шеги, така че се чувствахме повече като на парти, отколкото под охрана. Крос говореше малко, усмихваше се на шегите на партньора си и с удоволствие го оставяше да води разговора. Софи бе отворила бутилка вино към лазанята, която беше приготвила, пренебрегвайки съветите на Милър. Пихме само аз и тя; охранителите отказаха и ядоха съвсем малко. Бяха тук по работа, а пълният стомах забавя рефлексите.

Надявах се, че няма да се наложи да ги демонстрират.

Нейсмит се беше обадил малко по-рано, за да провери как сме. Взех телефона от Милър, за да говоря с него, но той бе кратък и делови.

— Има ли някакви новини за Монк? — поинтересувах аз.

— Все още не.

— Питах се дали не се е случило нещо, което да ви е накарало да осигурите охрана на Софи. По-рано днес детектив Роупър не беше много очарован от тази идея.

— Не детектив Роупър, а аз отговарям за това разследване — отвърна ми троснато той. — Открихме отпечатъци на Монк по телефонната кабина, така че той явно проявява интерес към госпожица Келър. По мое мнение това е достатъчна причина да вземем предохранителни мерки.

— Не се оплаквам. Просто се учудвам, че Симс го е одобрил.

Настъпи мълчание.

— Както казах, аз отговарям за това разследване. Симс е прекалено зает, за да го занимавам с всички подробности.

С други думи, решението беше на Нейсмит, а не на Симс. Трудните взаимоотношения между ръководещия разследването и прекия му началник не са нещо необичайно при полицейска операция, но се надявах, че в нашия случай те няма да попречат.

— Изпратил съм при вас двама отлични офицери — продължи Нейсмит. — Наредил съм да не поемат никакви рискове, така че правете всичко, което ви кажат. Не спорете с тях и не подлагайте решенията им на съмнение. Ясно ли е?

Отговорих, че е ясно.

Името на Монк не бе споменато по време на вечерята, но присъствието му се усещаше като неканен гост на масата. Милър и Крос бяха проверили цялата къща, дръпнаха пердетата на всички прозорци, така че никой да не може да види какво става вътре. Забелязах как, уж случайно, бяха седнали от двете страни на Софи, така че Милър се намираше близо до вратата, а Крос — между нея и прозореца.

Едва по-късно, когато празните чинии, изцапани от доматения сос, бяха струпани в умивалника, стана въпрос защо са тук.

Софи взе бутилката вино и понечи да долее чашата ми, но аз поклатих отрицателно глава и тя сипа остатъка в своята. После остави бутилката шумно на масата.

— Вие двамата откога се занимавате с това? — попита тя и отпи от виното.

— Прекалено дълго — отговори Милър.

Крос само се усмихна.

— Винаги ли работите заедно?

— Невинаги. Зависи от задачата.

— Добре.

Софи се олюля леко, когато остави чашата си. Изведнъж ми се стори, че е пияна. Не бях обърнал внимание, но сигурно бе изпила повече вино, отколкото предполагах.

— А вие двамата… нали се сещате… заедно ли сте?

За първи път Милър не знаеше какво да отговори.

— Само работим заедно — намеси се този път Крос.

— Значи сте колеги — заключи Софи и посочи кобурите, които висяха на коланите им. — Не се ли чувствате неудобно непрекъснато да ги носите?

Милър бе възвърнал самоувереността си, но бузите му бяха леко заруменени.

— Свикнали сме.

— Мога ли да видя пистолета?

— По-добре не.

Каза го съвсем безгрижно, но беше ясно, че започва да се чувства неудобно. Крос наблюдаваше Софи с типичното си спокойствие, в сините й очи не можеше да се прочете нищо. Атмосферата около масата се бе променила, но Софи като че ли не го забелязваше.

— Някога използвал ли си го?

— Е, добре е да знам от коя страна излиза куршумът.

— Имам предвид, някога стрелял ли си по човек?

— Софи… — намесих се аз.

— Въпросът ми е съвсем основателен — тя се запъна на думата „основателен“. — Ако Монк влезе сега в стаята, ще можеш ли да го застреляш?

Милър и Крос се спогледаха бързо.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Добре, но ако все пак той…

— Кой иска кафе? — прекъснах я аз.

Милър усети открилата се възможност.

— Звучи добре. Имам нужда от малко кофеин.

Софи премигна, като че ли й беше трудно да следи разговора ни.

— Кафе ли? Да, добре, извинявайте.

— Аз ще го направя — предложих.

— Не, няма проблем. — Тя се изправи, но залитна и се задържа за ръба на масата. — Опа-а…

Протегнах ръка, за да я хвана.

— Добре ли си?

Беше пребледняла, но се опита да се усмихне, докато се изправяше.

— Господи… какво имаше в това вино?

— Защо не си легнеш? — предложих аз.

— Мисля, че ще е най-добре.

Качих се на горния етаж заедно с нея.

— Как се чувстваш? — попитах аз, когато стигнахме спалнята.

— Малко съм замаяна — усмихна се тя.

Макар и все още бледа, но видимо беше по-добре, отколкото преди малко.

— Сама съм си виновна, изпих толкова вино, а не бях яла цял ден.

Може би състоянието й се дължеше не само на виното, но и на събитията. Преживяното можеше да засегне всекиго, а и тя все още се възстановяваше след мозъчното сътресение.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм. Ти слез долу — предложи тя и се усмихна уморено. — Боже, каква ужасна домакиня съм.

Слязох в кухнята. Чух приглушени гласове, които замлъкнаха, когато приближих. Милър стоеше до прозореца, пердето се полюшваше, като че ли някой го беше отместил. Крос се бе облегнала на масата, дънките бяха опънати по мускулестите й крака. Лицата им бяха безизразни, както се очаква от полицаи.

— Как е тя? — попита Милър.

Направи ми впечатление, че в едната си ръка държеше радиостанция.

— Добре, просто е уморена. Случило ли се е нещо?

— Не, просто проверяваме — каза той и остави радиостанцията настрана. — Предложението за кафето още ли важи?

Сложих чайника да заври и сипах кафе в три чаши.

— Благодаря, аз не искам — каза Крос.

— Стеф не пие нито кафе, нито чай — засмя се Милър. — Според нея кофеинът е отрова, а за рафинираната захар да не говорим. Аз пия моето с две лъжички.

Имах чувството, че това е някакъв стар спор, който никой от тях не приемаше на сериозно.

— Ще огледам наоколо — каза Крос, надигна се от масата и излезе.

— Нали няма да излезе от къщата сама? — попитах аз Милър.

— Не, само ще провери дали навсякъде е заключено.

— Ти вече не го ли направи?

— Няма лошо да провери още веднъж — каза той съвсем безгрижно, но беше ясно, че искат да проверят дали аз или Софи не сме отключили някъде.

Не оставяха нищо на случайността.

Подадох му чашата.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Питай.

— Какво ще правим, ако Монк наистина се появи?

Той духна кафето, за да го охлади.

— Тогава ще си заработим заплатите.

— Знаеш ли колко опасен е той?

— Не се безпокой, осведомени сме за всичко. И ние сме чували историите за него.

— Тези истории не са празни приказки.

— Не го подценяваме, ако това е, което те тревожи. Ако се опита да направи нещо, ще го спрем. Просто е.

Надявах се наистина да е така.

Милър отпи от кафето, опари се и се намръщи.

— Ако те притеснява Стеф, уверявам те, че е излишно. Тя отлично може да се грижи за себе си.

— Сигурен съм.

— Но щеше да си по-доволен, ако ви охраняваха двама мъже, нали?

Никак не ми се искаше да го призная, но беше точно така. В никакъв случай не подценявах възможностите на жените, но Крос беше на половината на ръста на Монк.

— Никога не си виждал Монк. А аз съм.

— Наясно съм, че е убиец, изнасилвач и истинско чудовище. — От предишния му лековат тон не бе останала и следа. — Стеф е по-добър стрелец от мен, по-бърза е и мерникът й е по-точен от моя. Веднъж някакъв наркоман повалил партньора й на земята и извадил нож срещу нея. Чел съм досието по този случай. Нападателят бил висок метър и осемдесет и пет и тежал над осемдесет килограма. Тя успяла да му отнеме ножа, повалила го и му сложила белезниците без никаква подкрепа. И това още преди да получи трети дан в карате.

Докато разказваше, се усмихваше леко, но според мен усмивката му беше несъзнателна. Спомних си как се изчерви, когато Софи го попита дали двамата с Крос са двойка. Може би не бяха, но определено имаше нещо повече. Поне що се отнася до Милър.

— Не сме тук, за да арестуваме Монк, нашата задача е да охраняваме Софи — продължи той. — При най-малкия знак за някаква неприятност трябва незабавно да ви изведем оттук. Ако не успеем… Хич не ме интересува колко е грамаден Монк, и него го лови куршум.

Той се усмихна весело и в ъглите на очите му се появиха бръчици. В този момент видях колко корав е всъщност, може би защото нарочно търсех тази твърдост.

— Искаш ли да ти помогна с чиниите? — попита той неочаквано.

Не след дълго и аз си легнах, като оставих Милър и Крос в кухнята. Очевидно се чувстваха добре в компанията един на друг. Единствената свободна стая бе вече заета от мен, но Милър ме увери, че никой от двамата няма да спи.

Бях доволен, че са в къщата, но ми беше някак странно да се кача горе и да ги оставя на долния етаж. Спрях за момент пред стаята на Софи, поколебах се дали да не почукам, за да се уверя, че е добре. Но отвътре не се чуваше нищо, затова реших, че е заспала.

Влязох в моята стая и приближих до прозореца, без да светвам лампата. Мъглата правеше беззвездната нощ още по-непрогледна. Опитах се да различа сенките на различните предмети отвън, но студът, идващ от стъклото, бързо ме накара да дръпна пердето.

Бях уморен, но смятах, че ще заспя лесно. Адреналинът ми идваше в повече. Би трябвало да се чувствам спокоен, знаейки, че долу има двама въоръжени полицаи, но бях неспокоен и замислен. Сякаш очаквах нещо да се случи.

Дори и да стане нещо, ще приключи още преди да успееш да реагираш. Милър беше прав: без значение колко опасен беше Монк, не беше имунизиран срещу куршумите.

Въпреки това легнах в леглото напълно облечен. Господи, какъв ден само! Вперих поглед в тъмния таван; мислех си за Монк, за Симс и за Уейнрайт. И за Софи и Тери. Докато клепачите ми натежаваха, ми мина през ума, че има някаква връзка, която бях на косъм да уловя, но ми се изплъзваше…

Някой ме разтресе. Събудих се, обзет от паника, без да имам представа къде съм. Милър се бе навел над мен с фенерче в едната ръка. Дори да беше изненадан, че лежа облечен, не го показа.

— Ставай, трябва да тръгваме.

Окончателно се отърсих от съня. Примигнах срещу светлината на фенерчето и седнах на леглото.

— Какво става?

В поведението на Милър вече нямаше и следа от любезност. Тръгна към коридора с мрачно изражение на лицето.

— Монк идва.