Саймън Бекет
Гробовни тайни (18)

17

На следващата сутрин совата я нямаше.

Събудих се рано и слязох долу в хладната и тиха къща. Софи още спеше. Направих си чай и докато навън постепенно се развиделяваше, се замислих за отминалия ден. Обикновено рано сутрин пусках радиото или влизах в интернет, за да прочета новините, но сега не исках да безпокоя Софи, а в къщата нямаше безжична връзка. Вместо това седнах на кухненската маса, отпивах от горещия чай и наблюдавах настъпването на новия ден.

Сутрешният хор от птичи песни ме подсети за совата. Сложих якето и ботушите и излязох навън. Мъглата се беше вдигнала, но въпреки това небето не бе ясно, и слабо ръмеше. Клоните на ябълковите дървета бяха покрити със скреж, а паяжините бяха посипани със сребристи мънистени капки. Прекосих мократа поляна.

Там, където совата се беше ударила в стъклото, по прозореца на хола се виждаше замазано петно. От птицата нямаше и следа, но по прашния под на пещта забелязах нежни светли пера. Може да са паднали при сблъсъка й със стъклото, а можеше да има и друго, по-тъжно обяснение. Наоколо се навъртаха доста лисици. След като оставихме вратата на пещта открехната, раненият хищник може лесно да се е превърнал в плячка.

Разходих се из помещението с пещта. Скелето и подпорите изглежда бяха толкова стари, че приличаха на израстък на постройката. На някои места по стените бе положен нов хоросан, но и той беше отпреди години, може би дори десетилетия. Като цяло постройката беше оставена да се руши. Тухлата, изпод която Софи бе измъкнала резервния ключ, надали бе единствената, която се вадеше така лесно. Възстановяването на пещта, да не говорим за въвеждането й в експлоатация, щеше да бъде огромно и скъпоструващо начинание. За целта Софи трябваше да продаде огромно количество глинени съдове.

Но тя определено имаше талант, дори аматьор като мен можеше да го забележи. Дизайнът на купите и вазите, подредени върху полиците, беше едновременно прост и много впечатляващ. Прокарах ръка върху купчината втвърдена глина върху работната маса. Беше се образувала от излишни парчета, които Софи бе трупала едно върху друго и бе оставила да изсъхнат. Дори тази купчина приличаше на абстрактно произведение на изкуството. Потупах я леко с ръка и се върнах обратно в къщата.

Софи все още не беше станала, което беше добре, защото се нуждаеше от почивка. Бях гладен, поколебах се дали да не приготвя закуската, но реших да я изчакам. Все пак бях гост тук и не знаех как ще се почувства, ако започнех да се разпореждам в кухнята й.

Беше вече късно, когато чух, че е станала. Сложих чайника на котлона и когато слезе, я чакаше чаша чай.

— Добро утро — поздравих аз и й подадох чашата. — Не знам какво обичаш да пиеш сутрин, чай или кафе.

Погледът й беше леко замъглен, беше й малко неловко. Носеше широк, раздърпан пуловер и джинси, косата й бе опъната назад, все още влажна от душа.

— Благодаря за чая. Пазя си кофеина за по-късно, когато работя. Добре ли спа?

— Чудесно — излъгах аз. — Ти как си?

— Бузата все още ме боли, но иначе съм добре.

— Спомняш ли си вече нещо от онова, което се случи?

— Какво? О, не, не… нищо не помня — каза тя бързо и отиде до хладилника. — Какво стана със совата? Все още ли е там?

— Не, проверих малко по-рано. Отишла си е.

— Виждаш ли? — усмихна се тя. — Казах ти, че в пещта ще е на сигурно място.

Не споменах нищо за перата по пода, нито за вика, който бях чул смътно предишната нощ. Щом Софи искаше да вярва в добрия край, нямаше да разбивам илюзиите й.

— За съжаление няма хляб за препечени филийки, но мога да направя яйца с бекон — предложи тя и отвори хладилника. — Искаш ли ги бъркани?

Казах й, че звучи чудесно.

— Мисля да си тръгна преди обед — споменах аз, докато Софи чукаше яйцата в една купа.

Тя спря за момент, след това започна да ги разбива.

— Тръгваш ли си?

— Налага се. Полицията ще трябва да поднови издирването на гробовете на Зоуи и Линдзи Бенет, след като Монк е започнал да копае из тресавището.

Бях изненадан, че все още никой не се е свързал с нас. Дори и да не бяха заловили Монк, предполагах, че някой ще дойде да снеме показанията ни.

— Сигурно. Явно нищо не те задържа тук.

Стоеше с гръб към мен. Тиганът изтрака върху печката. Мълчанието продължи доста дълго и стана тягостно.

— Мога да остана още. Тоест, ако те е страх да стоиш тук сама.

— Защо да ме е страх, само защото някой ме е нападнал ли? — Тя метна парчетата бекон в тигана и горещата мазнина започна гневно да цвърти. — Вероятно ще свикна с тази мисъл. Нямам голям избор, нали?

— Най-вероятно е станало точно така, както казва полицията — нападнал те е някой случаен крадец. Паникьосал се е и затова те е ударил.

— Е, това ме кара да се чувствам много по-добре, няма що. — Тя набоде парче бекон с вилицата и го обърна така, сякаш вината беше негова. — Едно време тук бях в безопасност. Макар че съм сред пущинака, никога не съм се чувствала застрашена, както когато живеех в града. Но това си е мой проблем.

— Виж, знам как се чувстваш…

— Не, не знаеш.

Поколебах се. Нямах намерение да навлизам в тази тема, но знаех, че ако Софи не предприеме нищо, нападението ще се превърне в травма, която няма да може да преодолее.

— Всъщност знам. Миналата година ме наръгаха с нож.

Софи се обърна и ме изгледа.

— Сериозно?

Разказах й за събитията в Руна и как Грейс Стракън възкръсна от мъртвите и една вечер се появи у дома и ми заби нож в корема.

— И не я ли хванаха? — попита Софи с разширени очи. — Все още ли е на свобода?

— Да, крие се някъде. Според полицията скоро след това е напуснала страната. Двамата с брат й бяха много богати, така че сигурно е имала достъп до банкови сметки, за които никой не е знаел. Най-вероятно вече е някъде в Южна Америка.

— Това е ужасно!

Свих рамене.

— Опитвам се да гледам на нещата откъм положителната им страна. Тя сигурно ме смята за мъртъв, затова едва ли ще се опита пак.

Веднага щом казах тези думи изпитах безпокойство, в мен заговори суеверието. Не предизвиквай съдбата.

Софи беше свалила тигана от печката и бе свела поглед. Очевидно нещо я тревожеше.

— Нямах представа за това. И сега те въвлякох в тази история.

— Не си ме въвлякла в нищо. Разказвам ти това, защото фактите говорят, че нападението над теб е било случайно. Този, който го е направил, не е искал да те убие, иначе… Иначе нямаше да се отървеш само със счупена скула.

— Сигурно.

Беше замислена, в очите й все още имаше сянка. После изведнъж тя изчезна. Софи отново включи котлона и ми се усмихна закачливо.

— Както и да е, хайде да закусваме. А преди да си тръгнеш, ще ми покажеш белега си.

Но доброто й настроение не трая дълго. Отново стана разсеяна и само побутваше храната в чинията си. Предложих да й помогна да измие съдовете, но тя отказа и аз не настоях. Явно искаше да остане за известно време сама, затова отидох да взема душ и да си събера багажа.

Питах се дали тепърва си даваше сметка, че вече няма да е част от екипа по издирването. По незнайна за мен причина откриването на гробовете на Линдзи и Зоуи Бенет се бе превърнало в нейна мисия, но Софи вече не беше специалист по поведенчески анализ. Нейното участие в операцията приключваше в момента, в който отрихме дупките, изкопани от Монк до Черната скала. Оттук нататък полицията щеше да поеме разследването, а тя щеше да бъде само страничен наблюдател. Може би до този момент не беше мислила върху това.

Никога не е лесно да се откажеш от нещо.

Занесох пътната си чанта на долния етаж. Влязох в кухнята, радиото беше включено. Софи стоеше до умивалника, потопила ръце във водата, неподвижна.

— Станало ли е нещо? — започнах аз.

— Шшт — и тя ми направи с ръка знак да замълча.

Едва сега обърнах внимание на това, което се говореше по радиото.

„… полицията все още не съобщава за самоличността им, но намира за подозрителни обстоятелства около смъртта. В следващите новини…“

Лицето на Софи беше съвсем бяло.

— Чу ли?

— Само последната част.

— Станало е убийство. Не съобщават името на жертвата, но се е случило в Торбей, близо до Шаркъм пойнт. Там не живееше ли…?

Кимнах. Беше ясно, че в крайна сметка няма да си тръгна.

Там живееше Уейнрайт.