Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling of the Grave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Гробовни тайни

Преводач: Яна Маркова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Софтпрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-042-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6856

История

  1. — Добавяне

11

Линейката откара Софи в болницата, а аз трябваше да остана и да дам показания. Стоях на пътеката точно до входната врата и гледах как се отдалечава. Сирената все още не беше включена, но синята светлина ярко просветваше през голите клони, докато не изчезна надолу по шосето.

Минаха почти четирийсет минути, преди да пристигне „Бърза помощ“. През това време не мръднах, седях до Софи, свит на пода на банята, като непрекъснато й говорех, за да й вдъхна кураж, че помощ идва и всичко ще се оправи. Нямах представа дали ме чува. Има различни степени на безсъзнание; ако Софи усещаше какво се случва около нея, може би ме чуваше.

Не че имаше какво друго да правя.

От „Бърза помощ“ не можаха да ми кажат много. Жизнените й показатели бяха стабилни, което все пак беше нещо, но засега не можеше да се прецени колко сериозна е травмата на главата, нито дали имаше вътрешни наранявания. Полицията пристигна точно когато я сваляха надолу по стълбите. Тъмнината на нощта в тази провинциална местност бе нарушена от проблясващите светлини, които придаваха призрачен и тайнствен вид на голите дървета в градината. Стоях безпомощно и гледах как качват Софи в линейката, като в същото време отговарях на въпросите на полицайката, които тя задаваше с монотонен глас. Когато ме попита каква е връзката ми със Софи, за миг се поколебах.

— Неин стар приятел съм — отвърнах, без да съм сигурен, че това е точно така.

Докато чаках помощ, прехвърлях на ум какво трябва да кажа. Нямах никаква представа дали случилото се има някаква връзка с Джером Монк. Обърнатата наопаки къща говореше за опит за грабеж, но избраният момент подсказваше друго. Софи ми се беше обадила и помолила за помощ съвсем скоро след като Тери Конърс се появи да ме предупреди за бягството на Монк.

А нападението бе станало, преди тя да успее да се срещне с мен и да ми обясни какво се случва.

В крайна сметка казах на полицията всичко и оставих те да преценят как да действат. Униформената полицайка прояви по-голям интерес, когато споменах името на Монк, и въпросите й се завъртяха около него. Накрая се отчаях да повтарям „Не знам“ и направих неизбежното:

— Трябва да се обадите на детектив Тери Конърс — казах й аз.

Никак не ми се искаше да го намесвам, но нямах избор. Седях на задната седалка на полицейската кола до другия полицай и се чувствах като престъпник, докато тя говореше по телефона. Най-после дойде при нас.

— Добре, можете да си тръгвате.

Това беше последното, което очаквах.

— Той не иска ли да разговаря с мен?

— Имаме показанията ви. Ще се свържем с вас — каза тя и ми се усмихна дружелюбно. — Надявам се приятелката ви да се оправи.

И аз така се надявах.

Линейката откара Софи в болницата в Екситър. Докато аз самият пътувах нататък, се опитвах да не мисля за това, че преди десет години се движех по същото това шосе на път към моргата. Болницата беше донякъде модернизирана, но не чак толкова, че да не мога да я позная. На регистратурата в спешното отделение седеше една много пълна жена с добре оформен сив бретон. Казах й името на Софи, а тя се намръщи и впери поглед в монитора на компютъра.

— Тази вечер не сме приемали пациентка с такова име — каза тя. — Сигурен ли сте, че не сте сбъркали болницата?

Канех се да споря с нея, когато осъзнах грешката си.

— Извинявайте. Моля, проверете за Софи Траск.

Тя ме изгледа странно и започна да чука по клавиатурата.

— Преди час е била приета в интензивното отделение.

Въпреки че очаквах подобен отговор, думите интензивно отделение ми прозвучаха доста зловещо.

— Бихте ли ми казали какво е състоянието й?

— Член ли сте на семейството?

— Не, просто приятел.

— Нямам право да давам такава информация, освен ако не сте роднина или партньор на пациентката.

Въздъхнах, опитвах се да не избухна.

— Искам само да разбера дали е добре.

— Съжалявам. Може би, ако позвъните утре сутринта по телефона…

Разочарован и ядосан, излязох навън и тръгнах към колата си. Болницата зад мен приличаше на тъмен правоъгълник, ярките й прозорци светеха измамно весело в мрака. А сега какво? Щеше ми се самият аз да позвъня на Тери, но нямах номера на мобилния му телефон, а много се съмнявах, че ще го намеря зад бюрото по това време вечерта.

Нямаше никакъв смисъл да оставам тук. Не си бях взел нищо, защото не възнамерявах да преспивам, а ако станеше нещо, от къщи щях да го науча също толкова бързо, колкото и оттук. И въпреки това, когато запалих мотора и оставих болницата зад гърба си, имах усещането, че бягам. Спрях на първата бензиностанция и си купих сандвич и напитка с кофеин. Сандвичът беше безвкусен, а напитката — лепкава и прекалено сладка, но не бях ял и пил нищо от закуска, а ме чакаше дълъг път до Лондон.

Докато шофирах, в главата ми се въртяха събитията от изминалия ден. Отидох да видя Софи с надеждата, че ще получа отговори на някои от въпросите си. А сега те бяха станали повече отпреди.

Пътищата не бяха натоварени и в началото се движех добре, но после дъждът се усили и се превърна в истински потоп, който ми пречеше да виждам въпреки упоритите усилия на чистачките. Намалих скоростта, взирах се в пътя пред мен, светлините на колите отпред приличаха на размазани оранжеви петна. Когато стигнах до покрайнините на Лондон, дъждът намаля, но главоболието вече трайно се бе настанило във врата и слепоочията ми. Присвивах очи, заслепен от уличните лампи и ярко осветените витрини, чийто блясък беше по-силен, защото се отразяваше в мокрите тротоари като в огледало.

Изпитах облекчение, когато най-после завих по моята улица и паркирах пред апартамента си. Усетих, че съм затаил дъх в очакване да се случи нещо, което да наруши тишината, затова със силата на волята си наложих да се отпусна.

Уморен си и ти се привиждат разни неща. Няма нищо обезпокоително.

Въпреки това, когато затворих вратата, се притесних от собствената си реакция. Беше минало повече от година откакто за малко не ме убиха на прага на собствения ми апартамент. Мислих, че вече съм преодолял етапа, когато подскачах при всяка мярнала се сянка. Очевидно не бях.

Влязох в апартамента и запалих лампите. Както обикновено, и сега вътре ми се стори прекалено тихо. Пуснах телевизора и машинално превключих на новинарския канал. Намалих звука, така че проблясващите образи и тихият говор ми бяха само като фон.

Вече не се чувствах изморен. Адреналинът бе прогонил умората и знаех, че ако сега си легна, няма да мога да заспя. Отидох до шкафа в хола и извадих бутилката бърбън, чиято капачка представляваше кон с жокей върху него. Беше почти празна. Бях си я донесъл от Тенеси тази годината и отпивах по малко, за да имам за по-дълго.

Но сега бях заслужил едно питие. Освен това имах нужда от него, за да мога да свърша това, което възнамерявах.

Сипах си и отпих голяма глътка. Бърбънът беше едновременно силен и мек, усетих как затопли вътрешностите ми. Излязох от хола и отидох в другия край на коридора, където се намираше малката стая. Тя се водеше трета спалня, но размерът й беше такъв, че едва ли можеше да се сложи легло в нея. Повечето хора имат килер, където складират старите си мебели и вещи, и ги зарязват, вместо да ги изхвърлят на боклука. Моят килер беше пълен с кутии.

Запалих лампата. Кутиите бяха подредени една върху друга, бяха най-различни, някои съвсем обикновени, други специални, предназначени за документи. Заемаха всички полици от пода, та чак до тавана. Всеки си има минало. Добро или лошо, то ни прави такива, каквито сме.

Това беше моето минало.

След като Алис и Кара загинаха, се опитах да избягам от стария си начин на живот. Престанах да се виждам с приятелите и колегите си, прекъснах всякакви връзки с всичко, което ми напомняше за загубата. Продадох или раздадох повечето от вещите си, но останаха някои неща, с които или не знаех какво да правя, или не исках да се разделя. Складирах ги и се опитах напълно да забравя за тях, докато не се почувствам готов да продължа стария си живот. Сега всичко, свързано с него, се намираше в тези кутии. Снимки, дневници, спомени.

Работа.

Отпих още една глътка и оставих чашата на една от полиците. Кутиите не бяха подредени по някаква система, но личните вещи държах безразборно нахвърлени в обикновени кутии. Все още не бях готов да ги отворя. Папките със случаите, по които бях работил, бяха в кутиите за документи. Те поне бяха надписани.

Потънах в прах и пот, докато открия тази, която ми трябваше. Занесох я в хола, сложих я на ниската масичка и я отворих. От нея се понесе застоялият мирис на стара хартия. Документацията беше подредена по азбучен ред, така че не ми беше трудно да открия бележките си по случая „Монк“. Имаше няколко големи картонени папки, вързани с ластик, толкова остарял от времето, че се скъса, когато го дръпнах. Самите папки бяха синьо-бели на цвят, с шарка, наподобяваща на мрамор. В съзнанието нахлуха забравени спомени — бях си ги купил на едро, за да спестя пари.

Прогоних тази мисъл, оставих папките на масата и отворих първата. Оттам се плъзнаха няколко дискети, старателно надписани, но неизползваеми на съвременен компютър. Имаше една прозрачна папка, в която бяха подредени снимките от гроба в палатката. Прегледах ги набързо; изцапаните с торф останки се виждаха ясно на светлината на светкавицата. При всеки образ у мен проблясваше спомен, но снимките можеха да почакат.

Насочих вниманието си към бележките по случая. Повечето бяха разпечатки, но имаше и някои страници, изписани на ръка. Почеркът без съмнение беше мой, но ми се стори някак различен. Всичко се променя с времето, включително и почеркът.

Дори не бях сигурен дали човекът, който беше писал това, все още съществуваше.

Върху един от листовете имаше тъмно петно, върху който бяха нахвърляни предварителни бележки. Тъкмо се канех да го сложа настрани, когато осъзнах какво беше.

Кара бърше киселото мляко, с което Алис бе изцапала листа. „Ще остане петно. Надявам се да не е нещо много важно.“

Почувствах се така, сякаш някой ме бе ударил право в сърцето. Изведнъж ми се стори, че в стаята няма въздух. Оставих изцапания лист върху масата и излязох в коридора. Отворих входната врата и вътре нахлу хладен въздух, освежен от дъжда. Вдишах дълбоко. Изобщо не ме интересуваше кой може да е там навън. Мокрите улици блестяха на светлината на лампите. Нощта беше свежа и смълчана като след буря. Чуваха се водата в канавките и далечният шум от колите, които се движеха по мокрите улици. Започнах да се успокоявам. Миналото, изскочило като играчка на пружина от кутия, се върна на мястото, което му бях заделил, и щеше да чака стаено. До следващия път.

Затворих входната врата и се върнах в хола. Кутията за документи и листовете стояха на масата, където ги бях оставил. Взех онзи с тъмното петно и внимателно го прибрах в папката. След това отпих голяма глътка от бърбъна и започнах да чета.