Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling of the Grave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Гробовни тайни

Преводач: Яна Маркова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Софтпрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-042-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6856

История

  1. — Добавяне

13

Мозъчната травма не е като счупването на ръка. Последиците от нея са трудно предвидими, но по принцип колкото по-дълго пострадалият остане в безсъзнание, толкова по-голяма е вероятността да има трайни увреждания.

Софи беше извадила късмет. Въпреки че от удара по главата беше получила тежко мозъчно сътресение, черепът й не беше счупен и скенерът не показа усложнения като кръвоизливи или хематоми.

Софи се бе събудила още предишната вечер, само няколко часа след като си бях тръгнал от болницата. В началото била силно замаяна, идвала на себе си и отново изпадала в безсъзнание, но фактът, че се беше събудила, сам по себе си беше добра новина. От болницата ми се бяха обадили по нейно настояване. Сега тя седеше в леглото по халат, подпряна на няколко разхвърляни възглавници. Кестенявата й коса бе прибрана с лента и нараняванията по лицето й личаха съвсем ясно. Черепът й не беше счупен, но пък скулата й беше. Макар че отокът беше започнал да спада, синината от слепоочието до челюстта й беше в най-различни странни оттенъци на дъгата.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя, когато седнах до леглото, и разсеяно попипа пластмасовата гривна с името си. — Не съм сигурна дали да ти благодаря, или да се извиня.

— Не е необходимо да правиш нито едно от двете.

— Разбира се, че е необходимо, създадох ти толкова много неприятности, а и ако не ме беше открил…

— Но те открих. И изобщо не си ми създала неприятности.

Тя ме погледна кисело.

— Да бе, сигурно.

Усмихнах се, изпитвах огромно облекчение, че е добре, особено след посещението на Тери. Дъждът барабанеше по прозореца, който отразяваше обърнатата картина на болничната стая, ярко осветена от неоновите лампи. Леглото на Софи беше в ъгъла, а това до нея не бе заето, така че можехме да разговаряме без никой да ни чува.

— Как се чувстваш? — попитах аз.

Софи се усмихна плахо.

— Освен че имам страхотен махмурлук, чувствам се точно така, както сигурно изглеждам.

Изглеждаше удивително добре, като се има предвид през какво премеждие беше преминала. Изминалите десет години почти не бяха оставили следа върху нея. Лицето й бе съвсем гладко и като изключим синината, не се бе променило особено от последната ни среща. Но пък костната й структура бе такава, че възрастта щеше да я пощади.

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Ужасно ми е неудобно, а и съм объркана. Не знам кое от двете е по-лошото — фактът, че някой е нахлул в къщата ми и ми е причинил това, или фактът, че не си спомням нищо от станалото.

Краткотрайната загуба на памет е често срещано явление след нараняване по главата, но това не я правеше по-малко обезпокоителна.

— Нищо ли не можеш да си спомниш? Нямаш ли представа кой те нападна?

— Не си спомням дори самото нападение — каза Софи, докато разсеяно подръпваше пластмасовата гривна. — Чувствам се ужасно глупаво, но както казах и на полицията, тъкмо излизах от душа, когато чух шум от долния етаж и… и това е всичко. Съдейки по спомените си, може просто да съм се подхлъзнала и да съм си ударила главата.

Това можеше да е така, ако входната врата не беше разбита. Каквото и да се бе случило, то не беше инцидент.

— Паметта ти може да се възстанови след няколко дни.

— Не съм много сигурна, че искам да си спомня. — Докато лежеше в болничния халат, изглеждаше ужасно уязвима, изобщо не приличаше на онази Софи, която си спомнях. — От полицията ми казаха, че не съм била… че не е имало сексуално посегателство. Въпреки това се чувствам ужасно, като си помисля, че някой е нахлул в къщата ми, а аз дори не си спомням.

— Имаш ли някаква представа кой може да е бил? Може би някой, който ти има зъб…

— Не, няма как. В момента нямам връзка с никого и не съм имала от… доста дълго време. Полицията смята, че най-вероятно е бил крадец, който е решил, че ме няма, и се е паникьосал, когато е разбрал, че съм в банята.

Това беше новина за мен.

— Говори ли с Тери Конърс?

При споменаването на името му Софи ме погледна изненадано.

— Не. Защо?

— Той дойде да ме види. — Поколебах се, но реших, че има право да знае. — Изглежда смята, че нападението има връзка с Джером Монк.

— С Монк ли? Това е нелепо — каза тя и се намръщи. — Има и още нещо, нали?

— Каза ми, че аз също съм заподозрян. Понеже аз те открих, а ти не си спомняш нищо…

— Ти? — тя отвори широко очи и в следващия миг отклони погледа си.

Усетих как стомахът ми се сви, питах се дали и тя би повярвала на това. Когато обаче заговори отново, гневът в гласа й разсея всичките ми съмнения.

— Господи, това е съвсем в негов стил! Колко глупаво!

— Радвам се, че мислиш така. Добре ли си? — попитах аз, забелязвайки как изведнъж пребледня.

— Малко ми се вие свят… Виж, знам, че ти дължа обяснение, но може ли малко да почака? В момента никак не ми се говори за това. Аз… искам само да си отида вкъщи.

— Разбира се, не се тревожи.

— Благодаря ти — тя понечи да се усмихне, но усмивката бързо изчезна от лицето й. — Мисля, че…

Посегна към ваничката с форма на бъбрек, която се намираше върху нощното шкафче до леглото й. Взех я и й я подадох.

— Искаш ли да извикам сестрата?

— Не, но още ми се гади. Казаха, че скоро ще ми мине. — Тя отпусна глава върху възглавниците и затвори очи. — Извинявай, ужасно ми се доспа…

Ваничката бавно се изплъзна от ръцете й, думите се провличаха и заглъхнаха. Изправих се, като внимавах да не изскърца по пода. Поставих ваничката обратно върху нощното шкафче, тихо отместих стола и се приготвих да си вървя.

— Дейвид…

Софи не бе помръднала, но бе отворила очи и ме гледаше.

— Ще дойдеш ли пак?

— Разбира се.

Тя кимна леко, беше доволна. Клепачите й отново се затвориха и когато заговори, гласът й едва се чуваше.

— Не исках да…

— Какво не искаше? — попитах аз, не бях сигурен дали бях чул правилно.

Но тя вече спеше. Известно време наблюдавах равномерното й, спокойно дишане, след това тихо излязох от стаята. Докато вървях надолу по коридора, разсъждавах върху това, което ми бе казала. И това, което бе премълчала.

Питах се какво ли крие.

На следващата сутрин нямаше и следа от дъжда и облаците, небето беше синьо, а слънцето светеше ярко. Предишната вечер прехвърлих отново всичко през ума си, докато вечерях сам в един полупразен италиански ресторант. Чувствах огромно облекчение, че Софи е добре, но въпреки това, когато си легнах, изпитвах някакво смътно безпокойство, бях убеден, че нещо ми убягва.

На сутринта сънят беше оправил настроението ми, слънцето грееше ярко и когато се отправих към къщата на Уейнрайт, бях почти оптимистично настроен. Сега, след като Софи бе в съзнание, не беше необходимо да се срещам с него, но вече бях приел поканата на жена му и не ми беше удобно да откажа само няколко часа преди уговорената ни среща. Независимо колко много ми се искаше да го направя.

Археологът живееше близо до Шаркъм пойнт, нос в най-южния край на Торбей. Дотам се стигаше за не повече от час, затова избрах по-дългия път, който се виеше покрай брега. Скалите бяха високи, а зад тях слънцето се отразяваше в развълнуваното море. Бях отворил прозореца на колата въпреки хладното време, свежият бриз ми действаше добре. Не познавах добре тази част на страната, но тук ми харесваше. Намирах се само на двайсет мили от Дартмур, а като че ли бях попаднал в друг свят, по-цветен и не така потискащ. Не можех да виня Уейнрайт, че е избрал да живее тук.

Открих мястото съвсем лесно, наоколо нямаше много къщи. Беше встрани от пътя, зад редица високи, голи липи, покрита с малки камъчета вила от 20-те години с черни, кръстосани греди. От едната страна на дългата асфалтова алея имаше липови дървета, а от другата се простираше голяма поляна.

Пред двойния гараж беше паркирана яркосиня тойота. Оставих колата си до нея и се изкачих по стълбите към входната врата. На стената имаше стар пиринчен звънец. Натиснах го и мелодията му се понесе някъде от вътрешността на къщата. Приготви се, казах си аз и изпънах рамене като дочух бързите стъпки, които се доближаваха към вратата.

Жената, която отвори, напълно съответстваше на гласа по телефона, затова нямах никакво съмнение, че пред мен стои съпругата на Уейнрайт. Може би не бе така внушителна, както си я представях, бе облечена с мек пуловер и вълнена пола, а не с елегантна жилетка и перли. Но идеално оформената сива коса и лекият грим бяха точно такива, каквито очаквах, както и стоманеният й поглед.

Беше присвила очи, а усмивката й беше учудващо топла, когато ме поздрави.

— Вие трябва да сте Дейвид Хънтър.

— Точно така.

— Аз съм Джийн Уейнрайт. Толкова се радвам, че ни открихте. Къщата е встрани от главния път, но ние така предпочитаме. — Тя се отдръпна, за да вляза, като все още се усмихваше. — Заповядайте, влезте.

Прекрачих прага на къщата. По стените на вестибюла имаше дървена ламперия, а подът бе покрит с красив паркет. Върху старото махагоново бюро бе поставена голяма ваза с бели хризантеми, чийто тежък аромат се конкурираше с парфюма и ароматизираната пудра на жената. Ниските й токчета отривисто потракваха по паркета, докато ме превеждаше през вестибюла.

— Ленард е в кабинета. С нетърпение очаква да се срещне с вас.

Това бе толкова невероятно, че вече бях напълно сигурен, че има някаква грешка. Дали не бях попаднал в къщата на някой друг Ленард Уейнрайт? Както и да е, вече беше твърде късно. Жената отвори една врата в дъното на вестибюла и ми направи знак да я последвам. Стаята бе изключително светла в сравнение с мрачното преддверие. Слънцето струеше през огромния френски прозорец, който заемаше почти цялата стена. Покрай стените бяха подредени шкафове с книги, в един ъгъл имаше красиво, покрито с кожа бюро, върху което нямаше нищо, освен друга ваза с хризантеми.

Уханието им изпълваше стаята, но най-забележителното нещо в нея беше панорамата, която се откриваше през прозореца. Той гледаше към поляна, която свършваше със стръмна скала. Отвъд нея нямаше нищо друго, освен морето. То се простираше чак до хоризонта, така че, когато човек гледаше през прозореца, имаше чувството, че се намира на носа на кораб.

Гледката беше толкова зашеметяваща, че ми трябваше известно време да забележа каквото и да е друго. В този момент съпругата на Уейнрайт заговори отново:

— Ленард, това е Дейвид Хънтър, твой стар колега. Нали си го спомняш?

Бе застанала до високо кожено кресло с облегалки за главата от двете страни. Не бях забелязал, че в него седеше някой. Креслото бе обърнато към прозореца, но аз изчаках Уейнрайт да се изправи и да се приближи към мен. Когато не го направи, се приближих и заобиколих креслото.

Не можах да го позная.

Огромният мъж от спомените ми вече не съществуваше. Уейнрайт седеше свит в стола, вперил празен поглед през прозореца. Сякаш физически се бе смалил, плътта и мускулите му се бяха стопили. Патрицианските черти на лицето му почти се бяха загубили, бузите му бяха хлътнали, а очите — потънали в орбитите си. Косата му, която преди приличаше на лъвска грива, сега беше тънка и посивяла.

Съпругата на Уейнрайт се обърна очаквателно към мен. Ведрата усмивка на лицето й стана крехка като огромния прозорец. Замръзнах на място, после се усмихнах насила и пристъпих напред.

— Здравей, Ленард.

За първи път го наричах по име, но всяко друго обръщение би прозвучало неподходящо. Не си направих труда да му подам ръка, знаех, че няма смисъл.

— Доктор Хънтър е дошъл за обяд, скъпи — каза съпругата му. — Не е ли чудесно? Двамата ще можете да си поговорите за добрите стари времена.

Уейнрайт сякаш най-накрая усети присъствието ми, голямата му глава бавно се извърна, замъгленият му поглед се спря върху мен. Устата му се раздвижи и за момент реших, че иска да ми каже нещо, но мигът отмина и той отново вторачи поглед и морето.

— Да ви донеса ли чаша чай, доктор Хънтър? — предложи жената. — Обядът ще е готов след двайсетина минути.

Усмивката беше застинала като маска на лицето ми.

— С удоволствие. Да ви помогна ли?

— Благодаря ви, много мило от ваша страна. Връщаме се съвсем скоро, Ленард — заяви тя и потупа съпруга си по ръката.

Не последва никаква реакция. Хвърлих още един поглед към човека в креслото и последвах жена му във вестибюла.

— Съжалявам, трябваше да ви предупредя — каза тя и затвори вратата. — Когато се обадихте, предположих, че знаете за състоянието му.

— Нямах никаква представа — отвърнах аз. — От какво е болен? От алцхаймер ли?

— Лекарите не са съвсем сигурни. Досега не знаех, че съществуват толкова много различни форми на деменция. При Ленард се разви много бързо, но това е нещо обичайно за този вид болести. Последните две години бяха… доста трудни.

Можех много добре да си го представя.

— Съжалявам.

— Случват се такива неща — отговори тя с престорено безгрижие. — Реших, че ще се почувства по-добре, ако види познато лице. Дъщерите ни не живеят наблизо и не ни посещават много хора. Обикновено в началото на деня се чувства по-добре, затова ви поканих да дойдете на обяд. Следобед състоянието му започва да се влошава. Разбирате какво имам предвид, нали?

Много добре разбирах. Докато работех като общопрактикуващ лекар, бях виждал доста пациенти с деменция, които с напредването на деня ставаха по-объркани и превъзбудени.

Медицината не можеше да обясни причината за това състояние.

— Не е ли жестоко — привечер е най-прекрасната част от деня — продължи жена му. — Време за коктейли и почивка.

Изведнъж се почувствах като измамник.

— Вижте, госпожо Уейнрайт…

— Моля, наричайте ме Джийн.

— Джийн — започнах аз и поех дълбоко въздух, — ние с вашия съпруг… Честно казано, не съм сигурен дали ще се зарадва да ме види.

Тя се усмихна.

— Знам, понякога Ленард е доста рязък и чепат, но съм сигурна, че ще се зарадва на компанията ви. Особено като разбере, че сте изминали толкова дълъг път.

— Искам да ви кажа, че не се обадих само от любезност. Надявах се да поговорим за разследването, по което работихме едно време.

— Тогава го направете. Убедена съм, че ще му е приятно. Понякога умът му е много бистър, особено когато става въпрос за неща от миналото. — Тя отвори вратата на кабинета, преди да успея да я спра. — А сега двамата си поговорете, а аз ще приготвя обяда.

Нямаше как да й откажа. Усмихнах се едва-едва и влязох в кабинета. Вратата се затвори зад гърба ми и двамата с Уейнрайт останахме насаме. Господи! Промяната в него беше потресаваща, но не можех да забравя как, докато стояхме край гроба на Тина Уилямс, най-нагло си бе присвоил думите ми и представил заключенията ми като свои. Тогава реших, че реакцията му е плод на безскрупулно съперничество, но вече не бях толкова сигурен. Може би още тогава е усещал, че интелектът започва да му изневерява, и се е опитвал да го прикрие.

С нищо не показа, че забелязва присъствието ми. Седеше в креслото, вперил поглед в морето. Запитах се дали съзнава какво гледа.

И без това си тук, поне да има полза. Преместих стола, който стоеше зад бюрото, и седнах така, че да мога да го виждам. Чудех се как да започна. Смисълът на посещението ми беше изчезнал заедно с разума на Уейнрайт, но не можех просто да седя и да го гледам. Двамата не се обичахме, но това не бих пожелал никому.

— Здравей, Ленард. Аз съм Дейвид Хънтър. Работихме заедно в Дартмур.

Не последва никаква реакция, затова продължих.

— Беше по случая с Джером Монк. Главен инспектор Симс го ръководеше. Спомняш ли си?

Никаква реакция. Уейнрайт продължи да се взира в морето, тежките черти на лицето му с нищо не показаха, че ме е чул. Въздъхнах и аз самият погледнах през прозореца. Гледката беше впечатляваща. Чайките кръжаха на фона на студеното синьо небе, подобно на точки над синьо-зелените вълни. Каквото и да се случеше, каквото и да беше времето, те винаги щяха да бъдат там. Състоянието на археолога наистина будеше състрадание, но имаше и далеч по-лоши места, където човек можеше да свърши дните си.

— Познавам те.

Погледнах изненадано. Огромната глава се бе извърнала към мен. Уейнрайт ме гледаше втренчено.

— Да, така е — съгласих се аз. — Казвам се Дейвид Хънтър. Аз съм…

— Calliph… Calli… ларви.

Гласът му бе все така дълбок, може би бе станал малко по-дрезгав, сякаш дълго време не е бил използван.

— Ларви — повторих аз.

— Гнилост.

Той премигваше бързо, като че ли нещо в него се бе събудило. Намръщи чело съсредоточено.

— Убито животно край пътя…

Само кимнах, нямах никаква представа какво искаше да каже. Очевидно мислите му бяха несвързани. Той впери гневен поглед в мен и удари с юмрук по облегалката на креслото.

— Не! Слушай!

Опита се тромаво да стане от стола и аз отидох бързо при него.

— Всичко е наред, Ленард, успокой се.

Докато се опитваше да се изправи, усетих, че ръцете му са тънки като пръчки, а от него се носеше мирис на кисело. Но когато стисна китката ми, имах чувството, че е в менгеме.

— Убито животно! — изсъска той и пръски от слюнката му попаднаха върху лицето ми. — Убито животно!

Вратата на кабинета рязко се отвори и жена му бързо влезе вътре.

— Хайде, стига, Ленард, не прави глупости.

— Проклета жена!

— Стига, Ленард, дръж се прилично! — Тя внимателно, но твърдо го накара да седне обратно в креслото. — Какво се случи? Да не сте му казали нещо, което да го разтревожи?

— Не, просто…

— Нещо е провокирало тази реакция. Обикновено не е така възбуден.

Тя ме погледа и започна да милва съпруга си по главата. Той беше започнал да се успокоява. Държанието й все още беше любезно, но сега от нея лъхаше студенина.

— Съжалявам, доктор Хънтър, но мисля, че е най-добре да си вървите.

Поколебах се, но нищо не можех да направя. Оставих двамата в кабинета, излязох от къщата и отидох при колата. Денят бе все така слънчев, но дори след като се отдалечих с колата от къщата, все още усещах лепкавата сладникава миризма на хризантемите.