Саймън Бекет
Гробовни тайни (23)

22

Когато стигнах до Олдуич, който е разположен по-нависоко, мъглата се разреди. Но сякаш за да компенсира това, ситният дъждец премина в истински проливен дъжд. Лееше се монотонно и имах чувството, че това ще продължи вечно. Тресавището изглеждаше безжизнено и самотно на фона на безкрайното сиво небе.

На паркинга пред мотела имаше само една кола. Не знаех дали е на Тери, но силно се усъмних, като видях колко мръсна е отвън и разхвърляна вътре. Сигурно отдавна се бе разделил с жълтото мицубиши, но той бе неизменно взискателен към външния вид на колата си, както и към своя собствен.

Но когато влязох в кръчмата видях, че е единственият посетител. Значи все пак колата бе негова. Седеше на една отдалечена маса в ъгъла. Дрехите му бяха смачкани и мръсни и дори от другия край на помещението забелязах, че е небръснат. Седеше, вперил поглед в полупразната бирена чаша. Никога досега не бях виждал подобно изражение на лицето му. Беше съвсем нетипично за него.

Изглеждаше сломен.

В следващия момент ме забеляза и лицето му веднага се промени. Изправи се и изпъна рамене, докато се приближавах към него. Облегна се назад и в погледа му се появи добре познатата арогантност.

— Не бях сигурен дали ще дойдеш.

За малко да не дойда. Щеше да е по-разумно да информирам Роупър или изобщо да не обърна внимание на съобщението. Обмислих внимателно и двете възможности, но в каквато и каша да се бе забъркал Тери, ставаше дума за дисциплинарно нарушение, а не за криминално деяние. А и да се втурна веднага при Симс беше в разрез със собствените ми принципи.

Освен това исках да разбера какво иска да ми каже.

Дръпнах един стол и седнах срещу него. До мен достигна киселата миризма на пот и алкохол.

— Защо искаше да ме видиш?

— Няма ли да пийнеш нещо?

— Не, скоро трябва да тръгвам.

Бях казал на Софи, че отивам да купя нещо за ядене. Това не бе лъжа — по пътя насам спрях в един магазин и купих храна. Никак не ми се искаше да оставям Софи сама в къщата, но след посещението на Роупър и двамата имахме нужда да останем за малко сами. Въпреки това не възнамерявах да се бавя по-дълго от необходимото.

— Мисля, че вече сме водили този разговор — започна Тери и отпи от чашата си. — Каза ли на някого къде отиваш?

— Не.

— А на Софи? — попита той и се ухили злобно. — Само не ми разправяй, че още не си се настанил при нея. Да й осигуриш рамо, на което да поплаче и така нататък. Или още се правите, че сте само добри приятели?

— Защо не ми кажеш направо какво искаш, Тери?

— Значи сте повече от приятели, така ли? Не ви трябваше много време.

Изправих се, за да си тръгна, но той вдигна ръце.

— Добре, добре. Само се шегувах, за бога!

Седнах отново.

— Кажи ми какво искаш или си тръгвам.

— Добре. — Той допи бирата си и остави чашата на масата. — Чух за Уейнрайт. Монк не се шегува, а?

— Откъде знаеш?

В обедните новини все още не бяха споменали, че Монк е заподозрян, затова предположих, че Симс се опитва да печели време.

— Знам също, че се крие в изоставените мини. Все още имам приятели в полицията — каза той с глас, в който се долавяше горчивина. — Предполагам, че си говорил със Симс.

— Каза ми, че си отстранен от работа.

— А каза ли ти защо?

— Не, но Роупър ми каза.

По лицето му се появи кисела усмивка.

— Не ме учудва. Гадно лицемерно копеле.

— Разказа ми, че си нападнал полицайка.

— Не съм я нападнал, просто се забавлявахме. Е, бях пийнал няколко бири, но тя нямаше нищо против. Поне докато разни хора не почнаха да й внушават, че съм нарушил правата й. Боже, господи, правата й!

Оправданията на Тери никак не ме интересуваха.

— Накара ме да си мисля, че си част от разследването. Подведе и Софи, дори след като я нападнаха. Защо го направи?

Той протегна ръка към чашата си, но в следващия момент се сети, че е празна. Въпреки това я взе в ръка, сякаш така се чувстваше по-сигурен.

— Трудно е за обяснение.

— Нищо, опитай.

Той се намръщи, вперил поглед в чашата.

— Обърках всичко. Брака си, семейството, кариерата. Всичко. Имах страхотни възможности, а сега… всичко пропадна. Последното нещо, с което се гордея, беше това, че повалих Монк в тресавището. Спомняш ли си?

При този спомен по устните му заигра усмивка, която обаче скоро угасна.

— Когато избяга… спомних си много неща. Независимо, че съм отстранен от работа, все още съм полицай. Не можех просто да си стоя вкъщи и да слушам новините по радиото. Освен това знам как разсъждава Симс. Той направи кариера, защото навремето задържа Монк, и сега не би допуснал нещо да застраши репутацията му. Той си има собствен план.

— Искаш да кажеш, че Симс не иска Монк да бъда заловен?

Не харесвах Симс, но не можех да повярвам подобно нещо.

— Не, просто първата му грижа ще е да подсигури собствения си гръб. Особено след убийството на Уейнрайт. Това може да му донесе много неприятности, затова той иска да държи всичко скрито-покрито. Уж не желае медиите да се намесват, за да не попречат на разследването, но това са долни трикове, за да не пострада имиджът му.

Симс беше използвал почти същите думи, когато разговаря с мен, така че това ми прозвуча познато. По устните на Тери се появи крива усмивка.

— Вече си говорил с него за това, нали? Тогава знаеш, че съм прав. Симс беше приятел с Уейнрайт, доколкото копеле като него може да има приятели. Няма да изглежда никак добре, ако се окаже, че висш полицай не може да защити дори собствения си приятел. Особено ако хората започнат да се питат защо Монк е избрал именно Уейнрайт.

— Може би си е спомнил как се отнесе той към него.

Животни като това трябва да се заключват в клетка.

— Ти самият каза — продължих аз, — че Монк може да е решил да отмъсти на всеки, участвал в издирването. Или и това си го измисли?

— Не, но трябва да има някаква по-сериозна причина. Монк е изнасилвач, който е прекарал в затвора десет години. Наистина ли смяташ, че най-важното за него е било да очисти дъртия археолог само защото го е обидил на времето?

— Тогава защо го е убил?

— За да си отмъсти на Симс. — Тери се наведе напред и заговори напрегнато. — Само си помисли. Симс не просто вкара Монк в затвора, за него това беше кръстоносен поход. Е, сега нещата коренно се промениха, но Монк много добре съзнава, че не може да припари до Симс при цялата тази охрана. Вместо това се опитва да го унизи, като напада лесна мишена като Уейнрайт и му създава колкото може повече неприятности, преди отново да го вкарат в затвора. Монк много добре знае, че никога няма да го пуснат на свобода, особено след като тази година уби друг затворник. Така че какво има да губи?

Предполагам, че в това имаше някаква извратена логика. И аз самият се питах дали е възможно Монк да е убил Уейнрайт просто за отмъщение? Нещо не се връзваше.

— Защо ми разказваш всичко това? Какво мога да направя аз?

— На първо място, можеш да накараш Софи да се премести. Никога не съм бил в къщата й, но доколкото разбирам мястото е доста отдалечено.

Най-меко казано.

— Сега, след като Монк уби Уейнрайт, нещата ще загрубеят. По един или друг начин всичко ще приключи до няколко дни, но преди това могат да пострадат и други хора. Отведи я на сигурно място, докато не тикнат Монк отново зад решетките. Или не го убият.

— Опитах се. Не знам дали го прави, защото не иска да изостави дома и работата си, или просто защото е ужасен инат.

— Работата си? — Тери ме изгледа така, като че ли тази мисъл не му бе минавала през ума. — Да, разбира се. Проклетите й гърнета.

— Симс изпрати Роупър да я убеди да отиде на охранявано място, но тя не го послуша. Попитах дали полицията не може да охранява дома й, но това едва ли ще стане.

Тери изглеждаше разсеян, но в този момент сви презрително устни.

— Симс сериозно се е уплашил, щом й предлага да отиде на охранявано място. В момента действа като политик, който е притеснен как станалото изглежда в очите на обществеността. Ако започне да праща охрана по домовете на хората, все едно си признава, че го е страх от Монк. И спокойно може да го обвинят, че не е предприел нищо, за да предотврати убийството на Уейнрайт. Целта на Симс вече не е да залови Монк, а да намали щетите. Единственото, което може да направи в момента, е да се опита да представи убийството като случаен инцидент и да се надява да залови Монк, преди той да убие още някого.

Звучеше съвсем правдоподобно, но Тери умееше да убеждава.

— Защо не ми каза това още в самото начало? Защо ти трябваше да се преструваш?

— Как си представяш да се поява на прага ти и да си призная, че са ме понижили? И без друго ми беше трудно да дойда при теб. Но можех да предположа как ще се развият събитията и исках да те предупредя. Мислех си, че ти дължа поне това. — Тери сведе поглед към празната си чаша. — Направих достатъчно грешки. Не исках да допусна още една.

Погледна към мен, като че ли ме предизвикваше да изразя недоверието си. Аз обаче го познавах достатъчно дълго и номерът му нямаше да мине толкова лесно.

— Щом си толкова загрижен да заловят Монк, защо не каза на никого, че сме го видели в тресавището? Ако беше съобщил на Роупър и Нейсмит, те можеха да предприемат нещо. И вече всичко щеше да е приключило.

— Признавам, че тук сбърках. Реших, че сигурно преувеличаваш. Освен това бях пийнал повечко — въздъхна той. — Бог ми е свидетел колко съжалявам за това.

Поклатих глава.

— Няма да мине, Тери.

— Какво искаш да кажеш?

— Не правиш това, защото се притесняваш за безопасността на Софи. Не знам какво точно си си наумил, но май не само Симс си има план, нали?

Той се опита да обърне всичко на шега.

— Ама и ти си едно подозрително копеле. Хайде, стига. Всеки заслужава втори шанс. Дори и аз.

Не, не всеки. Освен ако не направи нещо, с което да го заслужи. Не му казах нищо, просто го изгледах. Изражението му не се промени, само чертите на лицето му като че ли станаха по-остри. Усмихна се напрегнато.

— Значи така стоят нещата. Реших, че може би вече ми нямаш зъб и не те мъчат комплекси. Явно съм сбъркал.

Не исках да си губя времето в спор с него. Бях дошъл тук с надеждата да получа някои отговори, но очевидно това нямаше да стане. Бутнах стола и се отправих към вратата, но Тери не беше приключил.

— Предай поздрави на Софи — викна той след мен. — Не се хващай на номера й, не я гледай колко уязвима изглежда. И на мене ми приложи същия трик.

Навън бе студено, продължаваше да вали, но аз почти не забелязах дъжда. Прекосих празния паркинг и отключих колата. Запалих мотора и излязох от селото, без да се замислям накъде отивам. Стигнах до един тесен път и поех по него. Малко по-нататък пътят свършваше пред една порта, отвъд която се простираше поле, където пасяха няколко понита. Отбих встрани и спрях.

Софи и Тери?

Та те дори не се харесваха. Когато издирвахме гробовете, почти не си говореха, а когато все пак се наложеше, едва се сдържаха да не се скарат.

А защо ли? Дали не защото между тях двамата имаше нещо?

Имах чувството, че нещо в света около мен се беше променило. Нямаше смисъл да се опитвам да се убедя, че Тери лъже. В гласа му имаше нотки на присмех и триумф, като че ли през цялото време беше чакал този момент. Миналото на Софи нямаше нищо общо с мен. Нямах никакво право да я съдя, още по-малко да изпитвам ревност. Но сега нещата бяха съвсем различни. В момента се провеждаше разследване на убийство и не ставаше въпрос за случаен човек.

Ставаше въпрос за Тери Конърс.

Едно от понитата приближи до портата, прокара глава през преградата и ме загледа любопитно с черните си очи. Издутият му корем бе покрит с кал. На челото му, малко встрани от центъра, имаше бяло петно. Стори ми се, че съм виждал нещо подобно, и в следващия момент осъзнах, че петното бе почти на същото място като вдлъбнатината върху челото на Монк.

Стига с тези мрачни мисли. Има много по-важни неща, за които трябва да се тревожиш. Запалих мотора и потеглих. На идване не бях обърнал къде отивам и едва след като стигнах до една табела, разбрах къде се намирам. Бях се отдалечил от Падбъри и трябваше да се върна обратно в Олдуич, за да мога оттам да поема по правилния път.

Минах покрай кръчмата, но не се извърнах, за да видя дали колата на Тери е все още там.

Оставих високите части на тресавището зад себе си и мъглата започна отново да ме обгръща. Скоро стана толкова гъста, че почти нищо не се виждаше и трябваше да намаля скоростта. Когато пристигнах пред къщата на Софи, вече се здрачаваше и прозорците светеха в мрака като фарове в морето.

На алеята, до колата на Софи, беше паркирана още една кола.

Оставих покупките в багажника и бързо се отправих по пътеката към входната врата. Беше заключена. Почуках силно и зачаках, като напрягах слуха си, за да доловя какво става вътре. Чух превъртането на ключа и вратата се отвори.

— На алеята има една кола…

Веригата на вратата не беше свалена, отвътре се подаваше лице на мъж.

— Колата е моя. С какво мога да ви помогна? — попита ме мъжът.

Преди да успея да отговоря, зад гърба му се чу гласът на Софи:

— Всичко е наред, Ник. Пусни го да влезе.

Мъжът огледа внимателно пътеката и градината зад гърба ми и едва тогава затвори вратата и свали веригата. След това отново я отвори и се отдръпна, за да вляза. Беше около трийсетгодишен, добре сложен, облечен в дънки и избелял суичър. Докато влизах, не откъсваше очи от пътеката. Веднага след мен затвори вратата и я заключи.

Софи стоеше във вестибюла и се усмихваше. До нея беше застанала приятна руса жена, ниска, но набита, с мускулатура като на гимнастичка. Цялата беше нащрек. Когато мъжът заключи входната врата, тя свали ръка от бедрото си.

На колана й имаше кобур с пистолет.

— Дейвид, запознай се със Стеф Крос и Ник Милър — заяви Софи с широка усмивка. — Те са моята охрана.