Саймън Бекет
Гробовни тайни (28)

27

До петнайсетата му година животът на Монк вече е бил предопределен. Останал сирак още при раждането си, той се чувствал изолиран не само защото другите го избягвали заради физическите му дефекти, но и защото се страхували от необикновената му сила. Няколкото приемни семейства, които се съгласили да отглеждат уродливото мрачно момче, скоро го отпращали потресени. Когато навлязъл в пубертета, той бил по-силен от повечето възрастни мъже и насилието се било превърнало в негова втора природа.

И тогава започнали белите петна в паметта.

В началото не си давал сметка за това. Повечето пристъпи ставали през нощта, така че единственият резултат от тях били сънливост и замаяност на следващия ден, както и необясними наранявания по ръцете му. За съществуването на проблема се разбрало, когато Монк попаднал в изправителен дом. Поведението му през нощта плашело другите обитатели. Той избухвал, смеел се като полудял и всеки опит да бъде усмирен, водел до пристъп на ужасяващо насилие. На следващата сутрин не си спомнял нищо.

В началото вярвал, че обвиненията и последвалите наказания не били нищо друго, освен нов начин да бъде измъчван. В резултат на това станал още по-агресивен и допълнително се изолирал от останалите. Никога не му минало през ума да поиска помощ, а дори и да му предложели такава, той със сигурност щял да я отхвърли. Не че някой се опитал да му помогне. Психолозите в затвора го окачествявали като „асоциален“, „неспособен да контролира импулсите си“ и „склонен към социопатия“. Един поглед бил достатъчен, за да се потвърдят и най-лошите съмнения. В очите на хората той бил изрод, чудовище.

Когато пораснал, започнал да обикаля из тресавището. Суровият пейзаж с огромните скали и бодливи храсти му действал успокояващо. Преди всичко обаче там той можел да остане насаме със себе си. Един ден открил обрасла с растителност дупка в една могила. Била изоставена минна шахта, макар че по онова време Монк не знаел това. Така пред него буквално се открил един съвсем нов свят. Той съзнателно започнал да издирва старите мини и пещери под повърхността на Дартмур, проучвал ги и понякога дори оставал да спи там. Прекарвал в тъмните студени тунели почти толкова време, колкото и в порутената каравана, която наричал свой дом. Там долу нищо не се променяло, не се усещала дори смяната на деня и нощта, нито тази на сезоните. Това го карало да се чувства на сигурно място. Застинал във времето.

Дори пристъпите на загуба на памет станали по-редки.

Една вечер на път към тресавището видял бандата. Не бил идвал тук повече от седмица, защото работел на един строеж, за да изкара малко джобни пари. След като си набавил някакви, нуждата да остане сам надделяла. Имал чувството, че нещо го измъчва отвътре, бил объркан, а това състояние често предхождало пристъпите му.

В първия момент не обърнал никакво внимание на младежите с качулки, събрали се под счупената улична лампа.

На земята имало повален човек, а те се били скупчили около него като глутница вълци. Монк не се поинтересувал какво става и сигурно щял да отмине, ако младежите от бандата не взели да му се подиграват. Жестокият им смях прокънтял в съзнанието му като ехо от детството. Монк повалил с юмруци двама-трима от тях и младежите се разпръснали. Момичето продължавало да лежи на земята. Ръцете на Монк го сърбели да удари още някого, но момичето го погледнало без никакъв страх в очите. Дори му се усмихнало срамежливо.

Тя се казвала Анджела Карсън.

— Значи си я познавал?

Въпросът се изплъзна от устата ми, преди да успея да се спра. Според докладите един свидетел забелязал Монк в близост до жилището на третата му жертва малко преди убийството, но се смяташе, че я е проследил. Никой никога не бе предположил, че е познавал Анджела Карсън, да не говорим за това, че двамата са имали някаква връзка.

Изражението в очите на Монк беше достатъчно красноречиво.

След първата им случайна среща двамата се почувствали привлечени един към друг. И двамата били самотни и отхвърлени от обществото, макар и по различен начин. Анджела Карсън била почти напълно глуха и за нея било по-лесно да общува със знаци, отколкото с думи. Монк не знаел този език, но двамата някак си успявали да контактуват. В обикновеното младо момиче той най-после открил човек, който нито се страхувал, нито се отвращавал от него. Що се отнася до нея, огромната му сила й действала успокояващо. Той започнал да я посещава вечер, когато в тъмното рискът някой от съседите да го забележи бил по-малък.

Не след дълго тя го поканила да пренощува при нея.

След като двамата започнали да се виждат, моментите на загуба на памет станали по-редки. Той бил по-спокоен и не избухвал толкова често. Дори започнал да си мисли, че онези негови състояния са минало. Въпреки това много внимавал да не заспи.

Но една нощ заспал.

Твърдял, че няма никакъв спомен от случилото се, само това, че бил до леглото й. Полицаите заудряли по вратата и заплашили, че ще я разбият. Наоколо царели страшен шум и бъркотия. Ръцете му били покрити с кръв, но тя не била негова.

Погледнал надолу и видял Анджела Карсън.

В този момент Монк загубил всякакъв контрол над себе си. Когато полицаите нахлули в стаята, той яростно ги нападнал. След това хукнал и бягал, докато краката му го държали, като напразно се мъчел да избяга от спомена за окървавената стая.

Несъзнателно се отправил към тресавището и се скрил под земята.

Полицаите, които го преследвали, изобщо не разбрали какво става в съзнанието му. Той се опитвал да избяга от себе си, не от тях. След няколко дни студът и гладът го принудили да излезе навън. Бил загубил всякаква представа за време и когато се показал, навън било нощ. Откраднал малко дрехи и храна, както и някои вещи, които му били необходими, и преди разсъмване отново слязъл под земята.

Следващите три месеца прекарал повече време под храсталаците и пирена на тресавището в Дартмур, отколкото на открито. Излизал на въздух и светлина само за да се премести в друга система от тунели, да открадне храна и да провери примките за зайци, които бил заложил. Светът на повърхността само му напомнял кой е и какво е извършил. Долу под земята той можел да зарови всичко.

Да забрави.

Тъй като не го било грижа за себе си, той ходел на места и се завирал в тунели, в които никой друг не би посмял да влезе. На два пъти му се налагало да се изравя, след като покривът над него се срутвал. Един път за малко не се удавил, тъй като тунелът, в който се намирал, се напълнил с вода от проливните дъждове. Друг път се скрил в сенките и останал незабелязан от група пещерняци, които били само на метри от него. Оставил ги да отминат, но от този ден започнал да търси по-уединени места.

Пристъпите продължили, но под земята той ги осъзнавал много слабо. Понякога се събуждал в друга пещера или тунел, а не в тези, в които бил заспал, без да си спомня как се е озовал там. Започнал да спи с фенерче в джоба, защото се страхувал, че тези случаи може да се повторят.

Един ден установил, че върви покрай пътя посред бял ден. Бил объркан, дрехите му били мръсни, мислите — неясни. Нямал никаква представа къде се намира и какво прави там. И тогава полицията го открила.

За първи път чул за Тина Уилямс и Зоуи и Линдзи Бенет, когато го обвинили в убийството им.

— Тогава защо се призна за виновен? — попитах аз.

Монк разсеяно се почеса по ръката, черните му като копчета очи бяха вперени в една точка.

— Всички казваха, че аз съм го направил. Открили са вещите им в караваната ми.

— Но щом не можеше да си спомниш…

— Да не мислиш, че ми пукаше?

Той впери поглед в мен, но изглежда и това му струваше усилие. Сви се и отново се разкашля. Пристъпът беше по-силен и когато отмина Монк, едва си поемаше въздух.

Протегнах ръка към китката му, без да се замисля.

— Чакай да ти премеря пулса…

— Ако ме докоснеш, ще ти счупя ръката.

Моментално се дръпнах. Монк се облегна на скалата и ме изгледа с подозрение.

— Ако наистина си лекар, защо копаеш трупове? К’во си мислиш, че ще ги съживиш ли?

— Не, но мога да помогна на полицията да открие убиеца.

Съжалих в момента, в който го казах. Гърдите на Монк отново започнаха да свирят и реших, че пак ще се закашля, но след малко разбрах, че всъщност се смееше.

— Все така се правиш на голям умник — избоботи той.

Но скоро смехът му затихна. Гърдите му свиреха при всяко поемане на въздух, а лицето му бе облято в пот. Черните му очи изглеждаха потънали дълбоко в покрития с жълтеникава кожа череп.

— Значи инфарктът е бил истински? — отбелязах аз.

Монк прокара ръка по главата си, палецът му попадна във вдлъбнатината на челото му. Изглежда, това му действаше успокояващо.

— От кокаина.

Трябваше ми малко време, за да разбера какво иска да каже.

— Взел си свръхдоза кокаин? Нарочно?

Голямата глава кимна в знак на съгласие. После Монк я разтърка с ръце.

— Колко?

— Достатъчно.

Това обясняваше как Монк бе успял да заблуди лекарите. Освен че вдига рязко кръвното налягане, свръхдозата кокаин предизвиква тахикардия, опасно ускорява сърдечния ритъм и го прави неравномерен. Симптомите лесно можеха да се приемат като начало на инфаркт и бяха не по-малко смъртоносни. Съдейки по състоянието на Монк, сърдечносъдовата му система беше увредена, може би дори бе прекарал инфаркт. Като се добави и белодробната инфекция, цяло чудо бе, че е още жив. Ето защо със Софи бяхме успели да му се изплъзнем при Черната скала.

Бил е много зле, затова не успя да ни настигне.

— Можеше да умреш — казах му аз.

Той сви устни.

— И к’во от т’ва?

— Нищо не разбирам. Чака десет години. Защо точно сега реши да избягаш?

Устните му потрепнаха и в началото реших, че се усмихва. След това видях изражението на очите му и разбрах, че далеч не беше така.

— Защото копелетата са ме натопили.

До този момент бях готов да повярвам в думите му. Дори, опазил ме Бог, да изпитам съжаление към него. Монк бе способен на много неща, но никак не му се отдаваше да се преструва. Можех да се закълна, че странният пристъп, на който бях станал свидетел, е истински, но това сега бе чиста параноя. Сигурно по лицето ми е проличало какво си мисля.

— Мислиш, че съм луд, нали?

— Не, аз…

— Не смей да ме лъжеш!

Беше протегнал глава напред и впил яден поглед в мен. Внимавай!

— Защо смяташ, че са ти погодили номер?

Той задържа погледа си върху мен известно време, след това огледа изранените си юмруци. Този, който бе удрял в скалата, още кървеше, но изглежда това ни най-малко не го притесняваше.

— Дочух, че оня, новият копелдак, казал, че видял някой да рови под караваната ми, преди полицията да я обискира. По-казал му няк’ва заповед и му заявил, че т’ва е работа на полицията. Казал му да се разкара и го заплашил, че ако каже на някой к’во е видял, ще го обвинят в педофилия и ще го хвърлят на лудите в затвора. В негов интерес било да си държи устата затворена. Оня така и направил. Не казал нищо на никого, докато не го пратили в „Белмарш“ и там започнал да се надува пред останалите. — Монк изви глава и се изплю. — Мислел си, че никога няма да разбера.

Думите му не звучаха параноично, както очаквах. Именно червилото на Зоуи Бенет и четката за коса на сестра й под караваната на Монк бяха накарали всички да повярват във вината му. Разбира се, той нямаше откъде да знае това, но въпреки всичко…

— Затворникът… — започнах аз.

— Уокър. Дарън Уокър.

— Каза ли ти името на полицая?

— Детектив Джоунс.

Името не ми беше познато, но това не означаваше нищо.

— Може да те е излъгал.

— Не и след онова, което му направих.

По лицето на Монк не бе изписано никакво съжаление. Устните му отново се извиха в присмехулна усмивка.

— Трябваше да ми го каже по-рано.

Когато ми съобщи за бягството, Тери спомена, че Монк е пребил друг затворник до смърт. Пазачите, които са се опитали да го спрат, са били изпратени в болница. Учуден съм, че не си чул за това. Опитах се да преглътна, но устата ми беше пресъхнала. Посочих към стек с бутилки вода.

— Може ли да пийна малко?

Той само сви рамене. Отворих една с треперещи ръце. Водата облекчи пресъхналото ми гърло, а и това, че ми позволи да пия, беше добър знак.

Изпих половината, другата оставих за Софи, когато се събуди.

— И къде е мястото на Уейнрайт във всичко това? — попитах аз и затворих бутилката. — Защо го уби?

Очаквах Монк да ми каже, че и това не може да си спомни. Той се изкашля и се изхрачи на пода, преди да ми отговори.

— Не съм го убил.

— Жена му те е разпознала, в цялата къща има следи от твоето ДНК.

— Не казвам, че не съм бил в къщата, казвам само, че не съм го убил. Падна по стълбите. Дори не го докоснах.

Не беше невъзможно. Тялото на Уейнрайт лежеше близо до първото стъпало, може би си е счупил врата при падането. Да откриеш Монк в дома си би било ужасно преживяване, особено за човек, страдащ от деменция.

— Защо изобщо си ходил в къщата им? Едва ли смяташ, че Уейнрайт има нещо общо с обвинението срещу теб.

Монк бе хванал главата си с две ръце и впил очи в Софи. Тя се размърда в съня си и се намръщи, сякаш бе усетила погледа му.

— Не знаех какво правя, след като не я открих. Реших, че той може би знае къде е. Или че просто знае нещо. Взех да копая дупки в тресавището също като него, надявах се това да ми помогне да си спомня. Не очаквах вие двамата да се появите — каза той и се ухили зловещо.

— И вие не очаквахте да ме видите, нали? — продължи Монк. — Бяхте толкова уплашени, че направо надушвах страха ви. Ако не бях така изморен от копаенето на шибаните дупки, щях да ви настигна.

Затова, обзет от отчаяние, същата нощ бе потърсил единствения човек, за когото се бе сетил. Не беше трудно да го открие, името му фигурираше в телефонния указател.

— Уейнрайт беше болен, с нищо не можеше да ти помогне.

Монк вдигна рязко глава.

— Откъде да знам? Да не си мислиш, че съжалявам, че е мъртъв? Не съм забравил как надутото копеле се отнесе към мен като към боклук. Така или иначе щях да му счупя врата, така че добре се отърва.

— Не мисля… — започнах аз, но като че ли някой бе натиснал някакъв бутон.

— Онези копелета са ме натопили! Цели десет години си мислех, че съм толкова луд, че не мога да си спомня какво съм направил! Десет шибани години!

— Ако не си убил момичетата…

— Хич не ми пука за тях! Но ако са ме натопили за това, може да се ме натопили и за другото. За Анджи!

Черните му очи светеха трескаво като на луд. Изви рязко глава, челюстта му започна да трепери.

— Гаднярите са ме излъгали, накарали са ме да си мисля, че съм убил и нея. Разбираш ли? Може да не съм го направил и на всяка цена трябва да си спомня!

Изгубих всякаква надежда, че мога да разговарям с него разумно. Монк не искаше да възстанови паметта си, искаше само да получи опрощение за смъртта на Анджела Карсън. Не знам каква беше съдбата на другите му жертви, но неволно или не, той я беше убил.

Каквото и да кажеше Софи, нищо нямаше да промени това.

— Виж, каквото и да си направил, ако е станало по време на един от онези пристъпи, вината не е твоя — започнах аз. — Има нарушения на съня…

— Млъквай, по дяволите! — изкрещя той, изправи се на крака и стисна юмруци. — Събуди я!

— Не, чакай…

Всичко стана толкова бързо, че дори не разбрах кога се приближи до мен. Удари ме с опакото на ръката си. Главата ми се извъртя на една страна, сякаш ме бяха ударили с греда. Паднах сред хартиите и боклуците на пода, а той сграбчи Софи.

— Хайде! Събуждай се!

Софи леко простена, тялото й беше съвсем отпуснато. Спуснах се към него, хванах ръката му точно, когато се канеше да я удари. Той ме отхвърли назад и аз се блъснах в скалата.

Но Монк не направи повторен опит да удари Софи. Впери поглед в юмрука си, сякаш една сега го забеляза. Беше същата ръка, с която бе блъскал в скалата, и докато гледаше кръвта, гневът го напусна също толкова бързо, колкото се бе появил.

Той отпусна ръка.

— Дейвид… — размърда се Софи.

— Тук съм.

Усетих вкуса на кръв в устата си, челюстта и зъбите ме боляха. Приближих са до нея; този път Монк не се опита да ме спре.

Софи разтърка главата си, сбърчила вежди от болка.

— Не ми е добре — каза тя завалено и в следващия момент повърна.

Задържах главата й, докато спазъмът премина. После тя издаде някакъв звук, нещо средно между изпъшкване и изхленчване, и закри очи от светлината на лампата.

— Главата ми… боли ме ужасно.

— Погледни ме, Софи.

— Боли…

— Знам, само ме погледни.

Отмахнах косата от лицето й. Тя присви очи и примигна. Обзе ме ужас — лявата й зеница беше нормална, но дясната бе разширена и огромна. Господи!

— Какво й е? — попита рязко Монк.

В гласа му имаше подозрение, сякаш се опитвах да го изиграя.

Софи се сви на кълбо, за да се скрие от светлината.

Поех дълбоко въздух. Спокойно. Не губи присъствие на духа.

— Мисля, че е хематом.

— Какво?

— Кръвоизлив. Кърви вътре в черепа. Трябва да я заведем в болница.

— За толкова тъп ли ме вземаш? — попита Монк и я хвана за ръката.

— Не я докосвай! — отсякох аз и го бутнах встрани.

Поне се опитах да го направя — беше като да пробваш да преместиш бут на животно. Все пак той не посегна повече към нея. Черните му безжизнени очи се вторачиха в мен. Усетих в него същото напрежение, което бях забелязал и преди, сякаш едва сдържаше да не се развилнее.

— Главата й се пълни с кръв — казах аз с треперещ глас. — Може да е от катастрофата или… или отпреди. Ако налягането не бъде освободено…

Ще умре.

— Трябва да я изведа оттук. Моля те.

Монк отчаяно кривеше уста, хриптенето му стана още по-дълбоко.

— Ти си лекар, не можеш ли да направиш нещо?

— Не, има нужда от операция.

— Мамка му! — изкрещя той и блъсна длан в стената.

В малкото помещение ударът прозвуча като пистолетен изстрел.

— Майната му!

Не му обърнах никакво внимание. Софи се бе отпуснала тежко върху мен.

— Софи, хайде, трябва да останеш будна.

Ако изпаднеше в безсъзнание тук долу, никога нямаше да успея да я измъкна. Тя се размърда едва-едва.

— Не искам…

— Трябва да се изправиш, махаме се оттук.

Монк ме блъсна с ръка в гърдите.

— Не! Тя обеща да ми помогне.

— Като я гледаш в това състояние, мислиш ли, че може да помогне на някого?!

— Тя остава тук!

— Тогава ще умре! — Целият треперех, този път от гняв. — Тя единствена се опита да ти помогне. Искаш ли да изцапаш ръцете си с още кръв?

— Млъквай!

Видях как юмрукът му лети към мен, без да имам шанс да го избегна. Сепнах се, когато той мина покрай лицето ми, ръкавът на якето му закачи бузата ми и Монк заби ръка в скалата до главата ми.

Не помръднах. Единственият звук беше хриптящото му дишане. Усещах вонящия му дъх. Отпусна ръката си и се отдръпна назад, гърдите му тежко се вдигаха и спускаха. Ръката му кървеше. Беше ударил скалата с всичка сила, няма начин да не я бе счупил.

Но дори и да го болеше, с нищо не го показа. Погледна подутите кокалчета на пръстите си, като че ли не бяха негови, и сведе поглед към Софи. Въпреки огромния си ръст изглеждаше жалък. Победен.

— Тя и без това нямаше да може да ми помогне, нали? — попита ме той. — Нищо нямаше да се промени.

Исках да му отговоря предпазливо, но не можах да измисля нищо и се отказах.

— Така е, нямаше.

Монк наведе глава, после отново я вдигна; уродливото му лице бе напълно безизразно.

— Хайде да я изведем оттук.

Използвах едно от шишенцата с амонячна сол, за да събудя Софи. Тя изстена в знак на протест и се опита да отдръпне глава. В най-добрия случай амонякът щеше да й помогне само временно, но поне нямаше да й навреди. Трябваше да я държа в съзнание, доколкото бе възможно.

Нямахме много време.

След травма на главата винаги има риск от поява на хематом. В някои случаи той се появява много бързо, в други му трябват седмици. Това са малки мехури в черепа, които се пълнят с кръв и упражняват натиск върху мозъка. При Софи хематомът се бе развивал с дни. Или е бил прекалено малък и скенерът не го бе засякъл, или тя бе напуснала болницата прекалено рано, преди лекарите да го открият.

И в двата случая трябваше да се досетя, че това може да се случи. Признаците бяха пред очите ми, а аз ги бях пропуснал. Реших, че причините за неясния й говор са алкохолът и умората, че главоболието се дължи на препиване.

А сега можеше да умре по моя вина.

Софи едва съзнаваше къде се намира. Можеше да се движи, но някой трябваше да я подкрепя. Монк ми помогна да я изведем от помещението, в което се намирахме, и стана ясно, че няма да можем да се върнем през тесните тунели, през които бяхме дошли.

— Има ли друг изход? — попитах аз.

На светлината на фенерчето Монк изглеждаше ужасно, но в момента се страхувах повече за Софи, която се бе отпуснала върху мен, отколкото от него.

— Има, но…

Дишането му бе станало още по-тежко.

— Какво?

— Няма значение — заяви той и тръгна през прохода.

В този момент светът около мен се сви и се ограничи до твърдите скали над главата ми и от двете ми страни и широкия гръб на Монк пред мен. Бях взел фенерчето, което лежеше на пода в помещението. Лъчът му бе слаб, но поне осветяваше стъпките ни. Ако паднех, щях да повлека и Софи със себе си.

Бях я прегърнал, така че по-голямата част от тежестта й да пада върху мен. Тя хлипаше от болка, думите й се сливаха, докато ме молеше да я оставя да легне да спи. Когато усетих, че повече не може да се държи на краката си, поднесох към носа й амонячната сол. Стараех се да не мисля какво ще се случи, ако загуби съзнание; за това, че животът и на двама ни беше в ръцете на един убиец, на когото нямахме никаква причина да вярваме.

Въздухът извън задушното помещение беше леденостуден. Зъбите ми тракаха от студ, Софи трепереше под якето си. По неравния под на прохода течеше вода. Бях чувал истории за пещерняци, които са се удавили в наводнени участъци на пещери. През последните няколко седмици беше паднал много дъжд, но все си повтарях, че Монк трябва да знае накъде ни води.

Стените на прохода се отвориха и влязохме в широка пещера със сводест таван, където се носеше лека студена мъгла, примесена с мирис на пръст. В затвореното пространство шумът от падащата вода бе направо оглушителен. На светлината на фенерчето видях как се спуска по каменните стени, пада шумно надолу и се събира в едно тъмно езеро. В далечната стена на скалата се виждаше вертикална цепнатина, точно над нивото на водата. Сърцето ми замря, когато спряхме пред нея.

— Оттук.

Монк трябваше да повиши глас, за да мога да го чуя през шума от водата. Насочих лъча на фенерчето към процепа, който нататък се стесняваше още повече.

— Накъде води?

— До един проход, който води към повърхността.

Въпреки плясъка на водата ясно чувах хриптенето в гърдите на Монк. На мъждивата светлина на фенерчето изкривените кости на черепа го караха да прилича на жив мъртвец.

— Сигурен ли си?

— Искаше да ти покажа друг изход. Ето ти го.

При тези думи той се обърна и тръгна по глинестия бряг и преджапа през единия край на езерото.

— Нали няма да ни изоставиш тук? — изкрещях след него.

Не последва отговор. Лъчът от фенерчето му подскачаше, докато той се отдалечаваше през изпълнената с вода пещера. Нивото на езерото се бе покачило, откакто бяхме дошли.

— Дейвид… какво…

Софи се бе отпуснала върху мен. Опитах се да преглътна страха, който ме задушаваше.

— Всичко е наред. Още малко.

Не знаех дали това е вярно, но нямах избор. Осветих пътя пред нас, притиснах я до себе си и двамата влязохме странично в тесния процеп на скалата. Той се губеше високо над нас и бе широк не повече от четиридесет и пет сантиметра. С усилие потиснах усещането си за клаустрофобия. С всяка крачка цепнатината ставаше все по-тясна.

Виждах дъха си на мъждивата светлина на фенерчето. Слабият лъч осветяваше мястото, където цепнатината правеше завой и продължаваше нататък. След като изминахме няколко метра, се обърнах назад, но наводнената пещера вече не се виждаше. Не че бе възможно да се върнем там. Нямаше място да се обърна, а движението назад бе немислимо, тъй като бях прегърнал с ръка Софи, която се движеше след мен. Почти я влачех, мъчех се да я крепя, докато бавно, като рак, се придвижвах напред.

Колко още остава? Казах си, че краят не може да е далече. Колкото по-навътре навлизахме, толкова по-силно ни притискаха скалите. Усещах ги върху гръдния си кош, твърди и непоклатими, те почти спираха дишането ми. Не мисли за това. Просто върви напред. Но колкото по̀ напредвахме, толкова по-трудно ставаше. Земята под краката ми беше неравна и всеки момент можех да се спъна. Отвесните скали ни притискаха от двете страни. Вече нямаше достатъчно място за двама ни; не можех да мина със Софи.

Наложих си да запазя спокойствие.

— Софи, трябва да измъкна ръката си. Трябва да се задържиш права за няколко секунди.

Гласът ми отскочи от скалите и прозвуча странно. Тя не ми отговори.

— Софи, чуваш ли ме? Събуди се!

Но Софи не помръдна. След като спрях, тя се бе отпуснала с цялата си тежест върху мен, така че едва я задържах права. Ако не бяха стените на цепнатината, сигурно нямаше да успея. С една ръка отчаяно се опитах да достигна до амонячните соли в джоба си, молейки се да не изпусна шишенцето или фенерчето. Отворих тапата със зъби и въпреки че задържах дъха си, очите ми се насълзиха от острия мирис на амоняк. След това с мъка се извърнах и поставих шишенцето под носа на Софи. Хайде! Моля те!

Тя изобщо не реагира. Опитах още веднъж, след това прибрах солите. Добре, само не изпадай в паника. Мисли. Единственият вариант беше първо аз да премина през тесния участък и след това да я изтегля след себе си. Но ако я изпуснех и тя паднеше…

Няма достатъчно място, където тя да падне, а и ти не можеш вечно да стоиш тук! Просто го направи! Ръката ми беше започнала да изтръпва. Опитах се да я измъкна изпод раменете й. Можеш да се справиш. Бавно и спокойно. Ръкавът на якето ми се ожули в твърдата скала, но тежестта на Софи ме държеше като закован на едно място. Колкото и да се мъчех, не можех да се освободя. Извих се, за да имам повече място, но горната част на тялото ми бе притисната между скалите като в менгеме. За момент не можех да мръдна на никъде, след това рязко се извърнах и застанах в първоначалното си положение, при което си издрах кокалчетата на ръката.

Господи! Затворих очи, едвам дишах. Струваше ми се, че няма достатъчно въздух. Пред погледа ми се появиха звезди. Наложих си да дишам по-спокойно, усетих, че започвах да се хипервентилирам. За Бога, само не губи съзнание! Постепенно сърцето ми започна да бие по-равномерно. Отворих очи. Осветена отдолу от лъча на фенерчето, скалата бе само на няколко сантиметра от лицето ми. Виждах съвсем ясно зрънцата в камъка, усещах влажната й солена повърхност. Облизах сухите си устни. Хайде, мисли! Но вече нямах никакъв избор. Едната ми ръка бе станала напълно безчувствена. Софи беше в безсъзнание, заклещена плътно до мен. Не можех да продължа напред, не можех и да се върна, защото тя ми препречваше пътя.

Бяхме попаднали в капан.

В този момент чух шум. Погледнах над главата на Софи и видях лъча на фенерче, който осветяваше цепнатината зад нас, като очертаваше неравните места по скалите. Чу се някакво стържене, съпроводено от хриптящо дишане.

След това видях Монк. Беше застанал настрани, притиснат от скалите в тесния процеп. Устата му бе извита в гримаса, докато с неимоверно усилие се придвижваше към нас. Процепът бе прекалено тесен дори за мен, мога да си представя как се чувстваше той тук.

Не каза нищо, докато не стигна до Софи. Огромната му ръка се протегна и я хвана за рамото, докато другата продължаваше да стиска фенерчето.

— Държа я…

Изговори думите с мъка, задъхвайки се. Усетих как тежестта й се вдигна от мен. Измъкнах ръката си изпод нея, при което ожулих още веднъж кокалчетата си и бях свободен. Раздвижих пръсти и стиснах зъби, когато усетих как кръвта потече отново във вените ми.

— Върви… — изхриптя Монк.

Той поддържаше Софи изправена, докато аз се вмъкнах в отвора между изпъкналите скали. Усетих как якето ми се закачи за камъка, скалите се приближиха още по-плътно към мен, направих една мъчителна крачка и процепът се разшири. Поех дълбоко въздух, виеше ми се свят от облекчение. После насочих лъча на фенерчето към Монк и Софи.

Устата му бе широко отворена, с мъка си поемаше дъх, защото масивния му гръден кош бе притиснат от двете страни от скалата. Не каза нищо, когато се протегнах през теснината. Сграбчих с една ръка якето на Софи, а с другата се опитвах да предпазя главата й.

Сега тясното пространство между скалите ни помагаше, защото не й позволяваше да падне. Монк я подпря от едната страна, а аз я издърпах от другата страна на теснината. Преметнах ръката й през рамото ми, така че главата й да се опре на мен, поех тежестта й и се изправих. След това насочих фенерчето обратно към Монк.

Той бе навлязъл още по-навътре в теснината, за да ми помогне да поема Софи. Сега беше заклещен в тясното пространство, притиснат между скалите. Отваряше устата си като риба на сухо всеки път, когато с мъка си поемаше въздух.

— Можеш ли да се върнеш? — попитах задъхано.

Нямаше никакъв начин да продължи напред.

Не можех ясно да преценя, но ми се стори, че се ухили.

— Надебелял съм… от последния път…

Трудно му беше дори да говори. Господи, няма да може да се измъкне оттам.

— Слушай, мога…

— Чупи се… Измъкни я оттук…

Поколебах се, но само секунда. Беше оцелял достатъчно дълго време без помощта ми, а аз трябваше да изведа Софи. Тръгнах напред като ту я носех, ту я влачех. Хвърлих поглед назад, но не видях нищо друго, освен мрак. Не се виждаше нито Монк, нито фенерчето му.

Зарадвах се, че е успял да се върне, но не можех повече да мисля за него. Тук беше малко по-широко, но Софи тежеше ужасно. Едва успявах да я държа изправена. По неравните скали на процепа бе започнала да се стича вода, която падаше върху ботушите ми и ми пречеше да видя къде стъпвам. Препънах се няколко пъти, якетата ни се закачаха в скалите, които все още ни притискаха от две страни. Продължавах напред, знаех, че ако още веднъж се заклещим, никога няма да успея да се освободя сам.

В този момент изведнъж тунелът се разшири. Въздъхнах от облекчение, осветих прохода, в който се намирахме, и видях, че височината му стига малко над главата ми, но е достатъчно широк, за да можем да се движим един до друг. Ако Монк не ни беше излъгал, оттук сигурно щяхме да успеем да излезем на повърхността.

Проходът тръгваше стръмно нагоре. Започнах да се изкачвам, но Софи ми тежеше. Краката ми трепереха. Не можех да продължа по-нататък, трябваше да си почина. Положих я на земята, коленичих до нея и отмахнах кичура коса от лицето й.

— Софи, чуваш ли ме?

Не последва никаква реакция. Потърсих пулса й — беше равномерен, но ускорен. Когато осветих очите й, видях, че дясната зеница е още по-разширена. Насочих лъча към нея, но тя не реагира.

Опитах се да я вдигна отново, но бях останал съвсем без сили. Направих няколко несигурни крачки и залитнах. Положих я отново на земята. Няма смисъл. Наведох глава, идваше ми да се разплача. Нямах представа още колко път трябваше да измина, но не можех да я нося повече. Ако исках да й оставя някакъв шанс да оцелее, можех да направя само едно.

Да я оставя тук.

Не губи повече време. Направи го. Свалих якето си, внимателно подпъхнах ръкавите под главата й и я завих с останалата част. Веднага усетих студа, но сега това не ме интересуваше. Погледнах я и решителността ми ме напусна. Господи, не мога да направя това. Друг избор обаче нямах.

— Ще се върна, обещавам — казах аз с треперещ от студ глас.

Наведох се и я целунах, после се обърнах и я оставих в мрака.

Проходът започна да се изкачва още по-стръмно през скалата. Не след дълго трябваше да използвам ръцете си, за да успея да се покатеря. Проходът се стесни от всички страни и след малко се озовах в нещо като тунел. Фенерчето осветяваше само една черна дупка, оградена отвсякъде със скали. Стори ми се безкрайно дълга. Сетивата започнаха да ми изневеряват и в един момент имах чувството, че се спускам надолу и навлизам все по-дълбоко под земята, вместо да се изкачвам нагоре към повърхността.

В този момент нещо одраска лицето ми. Извърнах глава и изкрещях, защото нещото дърпаше косата ми. Насочих лъча на фенерчето и видях пред себе си бодливи клони. Под земята няма растения, помислих си аз глупаво. Усетих вода по лицето си и едва когато почувствах студения полъх на вятъра, разбрах, че това е дъжд.

Бях излязъл на повърхността.

Беше тъмно. На светлината на фенерчето видях, че отворът на прохода се намира между храсталаци, които растяха на една полегата скала. Трябваше да изпълзя изпод бодливите им мокри клони, които закачаха кожата и дрехите ми. Последните няколко метра се плъзгах надолу и цопнах с краката напред в един леденостуден поток.

Треперейки от студ, се измъкнах от дупката и осветих около себе си. Мъглата се бе вдигнала, но дъждът монотонно се лееше като из ведро. Намирах се насред тресавището, в подножието на невисоко скално образувание. То бе обрасло с храсталаци, които напълно закриваха отвора на пещерата, от която бях изпълзял. Хоризонтът светеше, но не можех да преценя дали с изгрев или залез. Нямах никаква представа къде се намирам. Опитвах се да накарам мозъка си да заработи. Накъде? Хайде, решавай!

Вятърът донесе до мен слаб шум. Вдигнах глава, мъчейки се да доловя от коя посока идва. Шумът отслабна и за момент си помислих, че е плод на въображението ми, но после го чух отново, този път по-силно.

Беше далечният звук на хеликоптер.

Покатерих се върху скалите, напълно забравил умората и студа, и размахах фенерчето над главата си.

— Насам! Насам!

Виках до пълно прегракване, без да обръщам внимание на бодливите храсти, които израниха ръцете ми, докато се катерех към върха на скалите. Хеликоптерът беше на около половин километър от мен, светлините му бяха насочени надолу. За няколко ужасни секунди си помислих, че ще ме отмине. След това той направи завой и полетя право към мен. Светлините му ставаха все по-големи, забелязах знака на полицията върху него и последните ми сили ме напуснаха. Краката ми се огънаха и се строполих върху ледения камък. С цялата си душа се молех хеликоптерът да пристигне по-скоро.