Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rien ne s’oppose à la nuit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Автор: Делфин дьо Виган

Заглавие: Силна е нощта

Преводач: Росица Ташева

Издател: Колибри

Година на издаване: 2013

ISBN: 9786191501571

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2099

История

  1. — Добавяне

Есента дойде и на Люсил й се стори, че макар и да не се връщат в първоначалното си положение, нещата се успокояват. Видимата част на скръбта се бе разтворила във водата от измитите съдове и изпраните дрехи, а коремът на Лиан от няколко месеца беше празен. Жан-Марк бе намерил мястото си на масата и в стаята на момчетата, вече не плачеше нощем и не свеждаше очи, когато му говореха. На снимките Жан-Марк се усмихваше, превърнал се бе в част от околното пространство, сякаш открай време беше там. Почти бяха забравили, че е дошъл от другаде. Люсил си мислеше, че семейството й може би е приело окончателната си форма, три момчета, четири момичета — конфигурация, според нея напълно достатъчна за площта, която им бе отредена и която й осигуряваше почетно място сред по-големите. Каквото и да се случеше, тя си оставаше любимката на баща си, тази, която Жорж поглеждаше първа, която се радваше на неговото насърчение, на усмивката и снизхождението му, въпреки липсата й на вкус към училището и посредствените й бележки. Жорж по-добре от всеки друг долавяше особения дух на дъщеря си, съвършенството на речника й, остротата на погледа й. Люсил се надяваше, че нещата ще продължат така, в тази невидима, вече стабилизирана геометрия, която ги свързваше едни с други и към която всеки се бе приспособил. Люсил изпитваше странна потребност от постоянство, боеше се от заминаванията, излизанията, отдалечаването.

 

 

Когато родителите й обявиха, че са поканени в Лондон от един от клиентите на Жорж и че ще отидат там за уикенда, Люсил прие новината като предвестие за земетресение. Цял уикенд! Това време й се струваше непреодолимо и дъхът й спря при мисълта, че в отсъствието на Лиан и Жорж може да се случи нещастие. Люсил прекара няколко минути, загледана в празното, обсебена от ужасяващи видения, които не можеше да прогони — удари, падания, изгаряния — и в които фигурираха един по един всичките й братя и сестри, преди да си представи и себе си как пада под метрото. Внезапно осъзна колко са уязвими всички, доколко животът им всъщност виси на косъм, доколко зависи от една невнимателна стъпка, от една секунда по-малко или повече. Всичко, и главно най-лошото, можеше да се случи. Апартаментът, улицата, градът съдържаха безкраен брой опасности, възможни произшествия, непоправими драми. Лиан и Жорж нямаха право да постъпват така. Люсил усети как сълзите й се стичат по бузите и отстъпи една крачка, за да се скрие зад Лисбет, която слушаше баща си внимателно.

Жорж продължаваше да им обяснява организацията на уикенда, който щеше да протече под пълната отговорност на най-голямата сестра, и им предлагаше идеален случай да докажат своята зрелост. Големите трябваше да се грижат за малките, да готвят, да ги водят на въздух в градинката, да зареждат хладилника и да изпълняват предвидената от Лиан програма, подробно записана в разчертан тефтер до менюто с различните ястия и препоръките какво да правят с остатъците. Мари-Ноел, колежката на Жорж, щеше да дойде да ги види поне веднъж и щеше да е на тяхно разположение във всеки момент. Ясно ли е?

Разрешеният периметър оставаше същият — улица „Шозел“, улица „Милтон“, улица „Бюфо“, градинката „Монтолон“. Градинката „Анвер“ беше забранена.

 

 

Лисбет кимаше, а Бартелеми си лепна най-сериозното изражение. Люсил наблюдаваше брат си и й се стори, че отгатва колко го възбужда перспективата за уикенд без родителите. Избърса бузите си с опакото на ръката, но сега пък я побиха тръпки. Боеше се. Само тя се боеше. Само тя знаеше до каква степен съществуването им е подчинено на поддаващи дъски, на слепи автомобили, на главоломни падания. Някъде далеч виковете на братовчедите й се усилваха и като че ли никой не ги чуваше: „Паднаха, паднаха!“.

 

 

В уречения ден Лиан и Жорж придружиха целувките с индивидуални препоръки. От Бартелеми поискаха да слуша сестра си и да не излиза през прозорците. На Люсил предложиха да остави книгите и да участва в домакинските задачи, на малките наредиха да бъдат послушни и да си играят, без да вдигат много шум. Инструкциите, свързани с биберона на Виолет, бяха написани черно на бяло и поверени на Лисбет.

Люсил не се разплака, когато затвориха вратата след себе си. Помаха им през прозореца и ги видя да влизат в колата, която щеше да ги закара на гарата. Когато колата изчезна от полезрението й, си помисли, че може би вече никога няма да ги види. Влакът им можеше да се сблъска с друг влак, фериботът да потъне насред Ламанша, къщата в Лондон да се запали. Люсил затвори очи, за да се освободи от катастрофалната насока, в която бе поело въображението й. Ами ако останеха сами седмината, като Палечко, изоставен в гората с братята и сестрите си? Ами ако трябваше да се научат да живеят така, без пари, без родители? Люсил успя да види отслабналите им телца, скъсаните им дрехи, после отвори очи. Беше сама в стаята. Откри Лисбет и Бартелеми в кухнята, няколко минути наблюдава лицата им — бяха по-бледи от обикновено, жестовете им й се сториха неуверени. Не се чувстваха като победители. И те като нея бяха в плен на всеобхватен неясен страх. В апартамента бе настъпила изключителна тишина.

 

 

Съботата мина без проблеми, всеки изпълняваше стриктно инструкциите. Жан-Марк си поигра с Жюстин и Мило, които бяха необикновено кротки, все едно че участваха във финалното състезание на националния конкурс за най-послушно дете. Бартелеми никога не бе бил толкова спокоен и такъв домошар. В края на деня Мари-Ноел ги посети, за да провери дали имат нужда от нещо. Завари ги в най-добра форма и се прибра, успокоена.

През нощта Виолет се разплака. В малката спалня на момичетата Лисбет запали лампата, взе я на ръце и започна да я люлее. Виолет заплака още по-силно, малкото й телце се тресеше от ридания. Оглеждаше се и имаше ужасен вид. Люсил на свой ред се опита да я успокои, галеше косите й, целуваше я по бузите. Виолет ревеше все по-яростно, лицето й ставаше все по-червено, челото й гореше. Скоро при трите момичета дойдоха и момчетата, събудени от шума. Дадоха й биберон, пяха й песни, пуснаха й транзистора. Но Виолет беше неутешима.

Люсил усещаше как страхът се надига в гърдите й, писъците на Виолет отекваха в главата й и ставаха с всяка секунда по-силни. Писъците на Виолет съдържаха послание, което Люсил не можеше да дешифрира, несъмнено би трябвало да плаче заедно с нея, да плаче за това, което никога нямаше да бъде казано, за детската тъга, за шумния и все по-забързан свят, този пълен с опасности свят, в който можеха да изчезнат ненадейно. Виолет страдаше от тежка болест, сигурна беше, щеше да умре там, пред очите им и по тяхна вина, трябваше да й се премери температурата, да се извикат пожарникарите, да се заведе в болницата. Сълзите се стичаха по бузите на Люсил, сълзи, които никой от разтревожените братя и сестри не забеляза.

 

 

В три часа сутринта, изтощена и объркана, Лисбет позвъни у съседите. Те взеха детето, успяха да го успокоят и когато заспа, го сложиха в креватчето му.