Делфин дьо Виган
Силна е нощта (14)

През ваканцията Лиан и децата й редовно отиваха в Пиермон, където се намираше бащината къща на Лиан. Жорж идваше през уикендите. Люсил и братята и сестрите й обожаваха това място с неговата миризма на вар, с прахта и влагата, с грака на враните, близостта на реката и на канала. В околните къщи си бяха намерили приятели на тяхната възраст. Постепенно Люсил, Лисбет и Бартелеми си сформираха малка банда, вече юношеска, с която се събираха всяка вечер, след като се измъкнеха от къщи. У семейство Поарие бе достатъчно да скочиш от балкона на първия етаж, който гледаше към пустия тротоар. Операцията бе дискретна и не особено опасна, освен когато колебливият крак на Люсил се опреше на звънеца. След като се уверяха, че пътят е свободен, децата тичаха до селския площад, където се събираха в един от неосветените му ъгли. След това се отправяха към малкия плаж на брега на реката, пиеха сода или бира, а по-големите пушеха цигари.

Една вечер, когато се бяха събрали всички, разговорът се насочи към отвратителния Пише, местния магазинер, известен с пиянските си настроения и с безскрупулния начин, по който експлоатираше девойчето, поверено му от социалните служби през училищните ваканции. Люсил бе убедена, че я опипва. Освен това от няколко месеца, за да предотврати всеки опит за кражба, Пише им бе забранил да влизат всички заедно в бакалията му. Люсил предложи наказателна акция, Бартелеми изготви плана. Решиха да отмъкнат големия метален тютюнев лист, който по онова време служеше за реклама на всички, които продаваха цигари. Проведоха експедицията още на другата вечер. Свалянето на тютюневия лист им отне сума време. Бе закачен по-високо, отколкото си мислеха, беше дълъг почти два метра и тежеше двайсетина кила. Люсил ръководеше операцията. След няколко опита, придружени с пъшкане и приглушени смехове, Бартелеми с помощта на едно момче от бандата успя да го свали. След това го занесоха на другия край на селото и го скриха под един навес. Люсил отдавна не се бе чувствала толкова щастлива.

Два дни по-късно едно антрефиле в „Йон репюбликен“ спомена за изчезването. Малката банда реши да повтори подвига си и да нападне още същата вечер другия магазин в градчето Пиермон, чийто собственик, без да е толкова антипатичен, също бе доста зловещ. Ден след това в една по-дълга дописка се лансираше хипотезата за кавга между магазинери. Опиянени от този нов успех, децата решиха да разширят бойното си поле към съседните общини. Така след няколко дни те отнесоха с помощта на ръчна количка рекламното листо на магазин в съседното село. Съобщението за този подвиг вече беше на втора страница на вестника, а не на страницата, запазена за общината, и заглавието гласеше: „Още едно листо изчезва“.

Люсил бе очарована. Харесваше й абсурдността на жеста, неговата безполезност. Анонимната безлика слава. До края на ваканцията отнесоха още няколко тютюневи листа в изоставения навес. Всеки път произшествието биваше отбелязвано в местния вестник, като авторите правеха различни предположения. До деня, в който Люсил донесе вкъщи броя, на чиято първа страница се мъдреше следното заглавие: „Бандата крадци на реклами отново удря!“. Имаше различни хипотези: мания на колекционер, възможно рециклиране на метала, появяване на местна мафия, наказателна акция от страна на противници на тютюнопушенето. Бандата на седмината спря да действа, когато в жандармерията в Оксер започна разследване.

Няколко дни по-късно Люсил и малката й банда решиха да се отърват от доказателствата за деянията си и посред нощ изхвърлиха в канала десетина метални тютюневи листа.

Следващото лято, когато бе решено да се изпразни каналът, намериха листата на дъното му. Десетината трупа мълчаливо сочеха към най-близката къща, в която живееха двама активни членове на бандата. Децата потрепериха, но подозренията не се потвърдиха от доказателства.

Люсил и братята и сестрите й продължиха да прекарват ваканциите си в Пиермон и да щуреят.

Следващата година решиха Жорж да купи къщата от родителите на Лиан, които не можеха да я поддържат. Ремонтът щеше скоро да започне и никога да не свърши окончателно.