Делфин дьо Виган
Силна е нощта (7)

Понякога Жан-Марк си пазеше главата без причина. С рязък жест, сякаш под невидимата заплаха от удар. Тогава Лиан разгъваше ръцете на детето, увити около черепа му, освобождаваше лицето му, галеше бузата му. Трябваше да бъдат мили с него, да му помагат да си пише домашните, да му показват как да завързва обувките си, как да се държи на масата, да го учат на молитвите за литургията. Трябваше да му дават играчките и книгите си, да му говорят внимателно. Люсил не обичаше Жан-Марк. Не го обичаше така, както обичаше Лисбет и Бартелеми, както бе обичала Антонен — без да разсъждава. Опитваше се да изпитва към него нещо нежно, понякога успяваше, когато Жан-Марк я гледаше с онзи вид, от който ти се къса сърцето, както казваше майка й, но каквото и да правеше, чувството за безсилие винаги се връщаше. Люсил се чувстваше виновна, че стои настрани, че го наблюдава като външно тяло, различно тяло, че й е толкова трудно да го докосне. Не искаше да седи до него на масата, нито в колата, нито в метрото. Жан-Марк беше странен, говореше на друг език, държеше се не като останалите. Люсил не обичаше Жан-Марк, но бе свикнала с него. Жан-Марк се бе превърнал в част от декора, бе намерил мястото си в него. За нищо на света не би поставила под съмнение присъствието му. Той беше там, далеч от заплахата на истинското си семейство, опитваше се да се приспособи към нейното, да приеме кодовете му, графика му, речника му. Освен това Люсил също като него изпитваше нещо, за което другите не знаеха. Люсил се боеше. Боеше се от шума, от тишината, от колите, от крадците на деца, боеше се да не падне, да не скъса роклята си, да не изгуби нещо важно. Не знаеше кога бе дошъл този страх. Страхът открай време беше там. Люсил имаше нужда от Лисбет, за да запали лампата в антрето и да прекоси двора на блока, щом се стъмнеше. Имаше нужда от Лисбет, която й разказваше истории, когато не можеше да заспи, и стоеше зад нея, когато се качваха по стълбата. Бартелеми й се подиграваше. Той не можеше да разбере. Бартелеми предизвикваше майка им, като не спираше да измисля нови и нови подвизи — катереше се по оградите, бягаше, изчезваше. Нищо не го плашеше, нищо не можеше да го спре. Един ден го наказаха да стои в ъгъла и под смаяния поглед на родителите си той методично изчопли тапета. Когато Лиан, изтощена до крайност, го затваряше в тоалетната, той излизаше през прозореца и обикаляше сградата по перваза с долепен до стената гръб, за да се прибере в стаята си или да избяга по стълбите. Съседите гледаха увисналото над празното дете и надаваха викове. Но Бартелеми обичаше височината, разширяваше територията си от перваза до улука и от улука до перваза, като скоро се научи да преминава по покривите от номер 15 до номер 25 на улицата.

Когато трябваше да си пожелаят нещо при появата на първите ягоди, на първия сняг, на първите пеперуди, Люсил имаше винаги едно и също желание — да стане невидима, всичко да вижда, всичко да чува, всичко да научава, без нищо да издава присъствието й, за това мечтаеше. Да се превърне във вълни, в дух, може би в ухание, в нещо, което никой да не може да докосне или хване. Колкото и далеч в детството си да се връщаше, Люсил си спомняше, че винаги бе привличала вниманието. Едва влезли в стаята или спрели насред тротоара, възрастните се навеждаха към нея, възторгваха се, хващаха я за ръката, галеха косите й, задаваха й въпроси, какво очарователно момиченце, толкова е симпатично, толкова е хубаво, толкова послушно изглежда, добре ли се учиш? От времето на рекламната кампания за платовете „Интекса“ Люсил бе станала дете звезда. Бе участвала в „Пътят на звездите“, предаването, водено от Пиер Черниа, после в огромния спектакъл на Жорж Кравен на Айфеловата кула, по време на който я снимаха, седнала в скута на Брижит Бардо. Всички известни марки на дрехи искаха да я снимат. Жорж и Лиан приемаха само някои. Понякога парите от снимките им помагаха да си платят наема, но във всички случаи Люсил задължително трябваше да ходи на училище.

В училище, след раздаването на попивателните Люсил вече нямаше никакъв шанс да се стопи в тълпата. Бе открила възхищението, завистта, ревността, които се устремяваха към нея, събрани в задушаваща я компактна маса.

Люсил усещаше желанието на някои момичета да се приближат до нея, да заемат място до нея, но и да й открият някой срамен или смешен недостатък, който да зацапа образа й и да позволи да бъде унищожена. Въпреки всичко Люсил изпитваше гордост. Гордост от това, че печели пари, че е избрана измежду толкова други, гордост, защото Жорж беше с нея и я поздравяваше за успеха й.

Когато успяваше да се усамоти, Люсил слушаше на грамофона песните на Шарл Трене. Застанала пред огледалото, усмихната и добре сресана, тя пееше „Джабола“, „Дяволската жава“ или „Държа ръката ти“, които знаеше наизуст.

В продължение на дълго време неделната сутрин бе посветена на галене — под топлите завивки, по двайсет минути всеки или по двама (Лисбет и Бартелеми, Люсил и Антонен, Мило и Жюстин), децата се настаняваха в леглото на Лиан и Жорж и притискаха телцата си до телата на родителите си. След смъртта на Антонен, когато се върнаха от Л., ритуалът бе завинаги прекратен.

Две години по-рано Жорж бе създал собствена рекламна агенция, непрекъснато търсеше нови клиенти и работеше неуморно. През седмицата децата почти не го виждаха. Прибираше се късно, след като бяха вечеряли, и ги целуваше едно по едно с разсеян вид. Така всеки ден отсъствието на Антонен му се натрапваше по един коварен начин — докато децата се отдалечаваха в шарените си пижами, се оказваше, че липсва едно. Жорж се бе променил. Не внезапно, радикално, а полека, постепенно бе позволил да го обземе глуха злост, чиято победа отказваше да признае. Не бе изгубил нищо от вдъхновението си, от остроумието си, от критичния си дух. Язвителният му поглед и вкусът му към подигравките оставаха непокътнати. Изгубеното от нежността бе спечелено от остротата. На вечерите и събиранията разсмиваше присъстващите и продължаваше да задържа вниманието. Словото бе израз на властта му, на мощта му. Жорж умееше да говори изискано, точно, академично. Порицаваше у другите неправилното съгласуване, правописните грешки, смисловите неточности. Жорж владееше френската граматика до съвършенство и знаеше всички жаргонни думи. Понякога го нападаха пристъпи на горчивина — след някоя вечер, разговор или слаб филм — и в гърлото му се набираше гневна топка, която не спираше да расте.

Един ден, докато от няколко минути гледаше в една точка, чужд на заобикалящия го шум, Лисбет неспокойно бе казала на майка си в кухнята:

— Това там не е татко.

— Как така?

— Този човек там си е сложил маска, която прилича на татко. Но съм сигурна, че не е той.

Вечер Жорж наблюдаваше децата си и това момченце, което бе довел сред тях, толкова кестеняво, колкото те бяха руси, това тихо и боязливо момченце, което седмици наред бе избягвало погледа му. Жорж наблюдаваше семейството си и мислеше за изборите, които бе направил в живота си. Бе се оженил за жена, чието главно желание бе да ражда и отглежда деца. Много деца. Жорж не беше от мъжете, които придирват, увъртат, циганят се. Еснафите, дребнавите, бъзльовците. Нямал бил достатъчно пари — и какво от това? Ще намери. Нямало достатъчно място? Ами ще събори някоя стена и ще измайстори легла във формата на шкафове. Животът нямаше друг изход, освен да се подчини на желанията му. А желанията му бяха огромни. Пространството бе изпълнено с шум, викове, кавги. Той имаше нужда от това количество, от това гъмжило. Същото важеше и за жените, независимо че обичаше само една. Досега никоя не му се бе опънала. Имаше още толкова тела за откриване. Но всъщност — и несъмнено точно за това мислеше Жорж вечер с поглед, сведен към пода — където и да се намираше, в прегръдките на жена, начело на дългите маси, на които се събираха приятелите му, зад волана на колата, в която возеше по пътищата наблъсканите си отзад деца, където и да се намираше, да, всъщност той беше самотен.

Лиан отново започна да се смее и да пее. Като момиче бе научила цял репертоар от броилки и песни, които сега тананикаше на децата си, откъде се връщаш, войниче малко, с едно краче обуто и с едно босо, войниче малко, откъде се връщаш. Понякога нещо парещо пронизваше корема й, който никоя бременност не бе в състояние да задоволи. Но Лиан вярваше в небето, във всемилостивия Бог, във вечния покой. Някой ден в рая на човеците или в някое непознато меко и хладно пространство щеше да открие сина си. Когато се роди Виолет, няколко седмици след погребението на Антонен, по-кръгличка и яка от всички останали, Лиан реши, че Бог й изпраща знак. Или подарък. Раждането на Виолет уви скръбта й във воал от умора и изпълни времето й до краен предел. Виолет поглъщаше цялата й енергия и в същото време поддържаше живота й. Лиан обичаше кърмачетата, мириса на вратлетата им, миниатюрните им пръсти и млякото, което течеше от гърдите й посред нощ. Лиан бе цялата обсебена от бебето, от нощните му пробуждания и лакомите му изисквания. Виолет й предлагаше гукането си, усмивките си, погледа си. Но когато Жюстин, най-малкото момиченце, което още нямаше три години, се приближаваше до нея, протягаше ръце, вкопчваше се в полата й, Лиан я отблъскваше. Жюстин си искаше майката, искаше си дължимото. Но Лиан нямаше сили. Не можеше повече.

Другите бяха големи. Оправяха се сами. Лисбет играеше ролята си на най-голяма, помагаше на майка си в готвенето, бършеше съдовете, наблюдаваше малките. Бартелеми прекарваше по-голямата част от времето си навън, подиграваше се на дядо Боже и винаги намираше начин да не отиде на богослужението. Мило си играеше с Жан-Марк, колекционираше колички и ашици. Люсил гледаше възрастните, не пропускаше и дума от разговорите им, попиваше всичко.

Повече от всеки друг Люсил беше дъщеря на Жорж. Тя приличаше на баща си, имаше неговото чувство за хумор, неговия поглед, неговата интонация. Лиан би искала да я обича още повече, да я успокои, да пробие крепостта на мълчанието й. Вместо това Люсил си оставаше тайнственото дете, което бе порасло твърде бързо и което вече не прегръщаше.

Скоро Люсил щеше да стане по-жива от нея, по-интелигентна, по-остроумна. Лиан не знаеше в кой момент й бе дошла тази мисъл. А Люсил продължаваше да я наблюдава, изглеждаше, че знае всичко, без да е научила нищо, беше там, без да е там, и водеше паралелно на нейното съществуване, като понякога я съдеше.