Делфин дьо Виган
Силна е нощта (21)

Жан-Марк не бе слязъл да закуси, не слезе и за месата в десет часа. Лиан недоверчиво погледна часовника си, помисли си за миг дали да не отиде да го събуди, после се отказа. Предишния ден Жан-Марк дълго бе тренирал за областното състезание. Явно имаше нужда от почивка. Можеше да го остави да поспи. Ще го изчака, на служба ще отидат в понеделник. Сигурно скоро ще се събуди. Лиан обичаше тези срещи между двамата веднъж седмично. Това бяха само техни моменти. Жан-Марк бе единственият от децата й, който вярваше в Бог. Мило и по-големите отдавна отказваха да ходят на богослужение, Жорж не бе стъпвал в църква след смъртта на Антонен, Жюстин и Виолет ходеха на вероучение и не се оплакваха, но бяха твърде малки, за да споделят истински вярата й. Единствен Жан-Марк я придружаваше охотно и дори ходеше без нея, когато тя не можеше да отиде. Жан-Марк обичаше да се моли, така й бе обяснил, да се моли на колене и със събрани ръце и да чува как шепотът му се възкачва на небето. Може би и тя някой ден щеше да се изкачи до Бог на крилете на вярата му. Жан-Марк не се молеше за себе си, а за другите, за тези, за които знаеше, че са неспокойни или нещастни, защото Жан-Марк открай време долавяше по-добре от всеки друг смута на околните.

За Лиан вярата бе дар от Бога, който бе имала късмета да получи. Както бе имала късмета девет години по-рано да приеме Жан-Марк, към когото, макар да не й беше син, изпитваше странна привързаност. И както бе имала късмета да роди бебе, различно от другите, което й носеше само изумление и радост. Том започваше да се изправя и скоро щеше да проходи.

Жан-Марк не слезе и за обедната литургия и Лиан усети тревога, която прогони, изправена в кухнята пред чаша горещ чай. Тренировката сигурно го беше изтощила. Можеше пък да пропусне службата една неделя. Жан-Марк скоро щеше да навърши петнайсет години. Готвеше се да постъпи в Академията за пластични изкуства, където Бартелеми учеше вече от две години. С радост бе узнал, че са го приели. Лиан бе видяла лицето му, когато се върна от деня на отворените врати, видя колко бе горд, че върви по стъпките на брат си, че ще учи в същото училище. Преди началото на занятията можеше и да поспи малко.

Люсил дремеше в леглото си, като от време на време се будеше от някой вик, преместване на стол, гласове. Във влажния уют на завивките губеше усещане за тялото си, все едно че се носеше на повърхността на застояла вода. Нямаше никакво желание да излиза, нито дори да дръпне завесите. Бяха се прибрали от ваканция преди няколко дни. Обичаше да удължава това състояние на латентност, на замаяност, за нищо да не мисли, да се носи по течението, да остави времето да тече. Скоро ще трябва да се тръгва на училище, да се започва нова учебна година. Доколкото си спомняше, Люсил винаги бе мразила този период. Всяка година трябваше отново да си съставя график, отново да си определя маршрути, всичко да започва отново. Този път, след като безвъзвратно я бяха изхвърлили от „Бланш дьо Кастий“, бе записана в „Пижие“.

Лиан облече мантото си. Ще събуди Жан-Марк, като се върне. Нека си почине. Жорж бе заминал за Пиермон за уикенда, за да надзирава ремонта, така че нямаше да му направи забележка. Защото според Жорж излежаването бе измислено за астеничните и мързеливите. За да водиш здравословен живот, трябваше да си на крак възможно най-рано, включително и в неделя. Да извиняват безделните момчета и ленивите момичета.

Преди да излезе, Лиан почука на вратата на Люсил. След няколко секунди дъщеря й отговори с едно сънено „да“.

— Отивам на църква, скъпа принцесо.

Люсил стана, за да отвори на майка си.

— Ще трябва само да се сложи пилето във фурната към дванайсет и четвърт. Всичко съм приготвила.

Люсил кимна и затвори вратата.

Лиан тръгна към църквата. Усети буцата в стомаха й да се надува, отказа да й обърне внимание, забърза се. Внезапно спря. Не беше нормално. Нещо ставаше. Жан-Марк никога не спеше до толкова късно. Никога не изпускаше службата. Лиан се обърна и се затича към къщи, после изкачи стъпалата две по две. Колкото повече се приближаваше до стаята на момчето, толкова повече растеше безпокойството й.

Люсил чу, че майка й се връща и се качва по стълбите, после чука на вратата на Жан-Марк и няколко пъти го вика. Люсил чу, че майка й отваря вратата, после вече нищо не чу.

Лиан намери момчето легнало в кревата си, с найлонов плик на главата. Хвърли се към него, махна плика с рязък жест и откри лицето му. Устата му беше останала отворена в опит да си поеме дъх.