Делфин дьо Виган
Силна е нощта (40)

Всъщност не знам какъв е смисълът на това мое изследване, какво ще остане от часовете, прекарани в ровене в кашони, в прослушване на касети, поразвалени от времето, в препрочитане на административна поща, на полицейски или медико-психологически доклади и на текстове, изпълнени с болка, в съпоставяне на източници, на разкази, на фотографии.

Не знам на какво се дължи.

Но колкото повече напредвам, толкова повече се засилва вътрешното ми убеждение, че трябва да го правя не за да реабилитирам, почета, докажа, възстановя, разкрия или поправя каквото и да е, а само за да се доближа. Едновременно заради мен и заради децата ми — в чиито души отеква въпреки усилията ми ехото от страховете и съжаленията — искам да се върна към началото на нещата.

И от това завръщане, колкото и да е напразно, да остане следа.

Пиша тази книга, защото днес имам сила да се загледам в това, което преминава през мен и понякога ме завладява, защото искам да знам какво предавам нататък, защото искам да спра да се страхувам, че ще ни се случи нещо, сякаш живеем под заплахата на някакво проклятие, искам да се възползвам от шанса си, от енергията си, от радостта си, без да мисля, че нещо ужасно ще ни унищожи и че мъката винаги ни очаква, спотаена в сянката.

Днес децата ми растат и колкото и да е банално да казвам до каква степен това ме очарова и вълнува, казвам го и го пиша, децата ми са пълноценни същества, чиято индивидуалност ме впечатлява и радва, днес обичам един мъж, чиято траектория странно се пресече с моята (или по-скоро беше обратното), едновременно подобен на мен и различен от мен, мъж, чиято неочаквана любов ме изпълва, разстройва и прави по-силна, днес е десет и четирийсет и пет и аз седя срещу стария ми компютър, когото проклинам, защото е бавен, и когото обожавам, защото е паметлив, днес знам колко крехко е всичко това и знам, че именно сега, с възстановената ми сила, трябва да пиша и да стигна докрай.

Винаги има време за сълзи.

Да се доближа до Люсил възможно най-предпазливо, или като се нахвърля върху нея, означава също да се доближа до другите, до живите, с риск да ги отчуждя от себе си. От сестра си също поисках, както от другите, да ми говори за Люсил, да ми заеме спомените си.

Манон ми разказа за онази януарска сутрин и за неспособността й да заспи в продължение на месеци в присъствието на Люсил, за нощите на малкото момиченце, преследвано от страха да види майка си да влиза в стаята й и да довършва започнатото. Това ме разстрои.

Манон ми разказа от своя гледна точка за последвалите години, за немите зрителки, в каквито се бяхме превърнали, неспособни да сложат край на болката на Люсил.

Манон ми разказа много други неща, които са захранили тази книга и които се надявам да не предам погрешно.

Манон ме накара да обещая, че ще унищожа записа на дългия ни разговор (което направих), и ми изпрати в следващите дни два нейни текста — единият е написан след срещата ни, другият — в момента на смъртта на Люсил.

От страна на Манон, която е толкова потайна, това беше прекрасен подарък.

От периода след въдворяването на Люсил в клиниката в крайна сметка са останали малко следи. Полицейският доклад е отвратителен и относително неточен. Заключението на социалната анкета, което ми даде Габриел, е адресирано до Окръжния съд в Париж година след хоспитализацията на Люсил и отразява различните разговори, довели до препоръка в полза на Габриел. То определя основните характеристики на замесените личности, такива каквито са ги видели психиатрите, съпоставя гледните точки на родителите ми, които и двамата настояват да им бъдат присъдени родителските права. Споменати са безпокойствата на Люсил, свързани с грубостта на бившия й съпруг или с изолацията, на която се бои, че ще бъдем обречени, както и съмненията на Габриел относно способността на бившата му съпруга да отглежда децата си, които са били дотогава оставяни сами на себе си. На въпроса с кого предпочитаме да живеем и двете със сестра ми не сме отговорили. Психиатрите подчертават волята ни да стоим настрани от родителския конфликт. Колкото до мен, тестът за определяне на личността ми показва силен стремеж към самостоятелност.

Думите на Люсил за месеците след хоспитализацията й са изпълнени с чувство за вина и с безкрайна тъга.

По повод на уикендите, през които отново отивахме у нея, тя пише:

Организацията на тези два дни ме тревожи на всеки две седмици. Посрещането на гара „Монпарнас“, влакът, който често закъснява, какво ще ядем и главно какво ще правим, какво ще си кажем. И за тях не намирам думи. Вече не знам как да им говоря. Паднала съм от пиедестала си на майка. Дори за тях не съществувам, а да ги виждам с моето единствено и най-дълбоко удоволствие и болка в този живот. Отчаяние от тези дни, които изтичат един след друг без пътеводна нишка или разрязани на парчета.

(…)

Все още изпитвам чувства към децата си, но не мога да ги изразя. Вече нищо не изразявам. Погрозняла съм, но не ми пука, нищо не ме интересува, освен най-после да стигна до часа, когато ще заспя с лекарствата. Събуждането е ужасяващо. Моментът, в който преминавам от несъзнателно в съзнателно състояние ме убива. Да се насиля да взема душ, да намеря прилични дрипи.

По повод на доктор Д., психоаналитика, когото ще посещава два пъти седмично в продължение на години, Люсил пише:

Той е първият човек на света, на когото имам доверие. Страхотно е. Дължа му голяма признателност. Изливам пред него объркването си. Не премълчавам мислите си за самоубийство и с течение на времето изникват неща, които ще бъдат разрешени веднъж завинаги. Отношенията ми с баща ми, с майка ми и с всеки от братята и сестрите ми. Взривената ми личност в това ужасно семейство. Новите връзки, които трябва да създам, главно с децата си.

Сред нещата на Люсил намерихме и някои документи, свързани със социалната анкета и финансовото й осигуряване. На 2 декември 1981 година Люсил получава писмо от адвокатската кантора, която е поела случая. Възпроизвеждам го цялото заради послеписа — нелепост в самото сърце на съдебната машина, която характеризира Люсил може би по-добре от цяла книга.

Драга госпожо,

За да избегнете заплащането на таксата за подаване на възражение, както и разноските по експертизата, ми се струва необходимо да ви предложа да поискате юридическа помощ, което, разбира се, ще доведе до отлагането на изслушването по същество.

P.S.: Метр Ж. Ви благодари за деликатните думи и за рисунката, чийто колорит високо е оценил.

Снимките от онова време показват това, по което сме еднакви (късите коси, тесните панталони, пуловерите „Бенетон“ и памучните шалове) и по което не можем да сме еднакви: празния поглед на Люсил, прегърбените й рамене, устата й, която никога не се затваря напълно.

Съзнавам колко ме разстройва книгата, която пиша. Неспокойният ми сън е осезаемо доказателство.

В деня след една разкъсана от писъка ми нощ, който събуди и мен самата (не ми се бе случвало от години), се опитвам да убедя мъжа, когото обичам, да не се тревожи. Сънувала бях, че ме затварят.

Въпреки това продължавам да изпращам на този и онзи колкото спешни, толкова и импровизирани имейли, в които искам имена, дати, уточнения, накратко, досаждам на всички.