Делфин дьо Виган
Силна е нощта (17)

Лиан и Жорж напуснаха улица „Мобьож“ ненадейно, през месец април 1960 година. Чрез общи приятели се бяха свързали с двойка, която даваше под наем обширна къща във Версай, разположена в един от буржоазните централни квартали, и чиито девет деца, с изключение на последното, бяха напуснали семейното огнище. Семейството на Люсил мечтаеше за пространство, а семейство А. искаше да се върне в Париж. След няколко взаимни посещения решиха да си разменят жилищата. Новата агенция на Жорж се развиваше добре и той реши, че могат да си позволят да плащат по-висок наем. Къщата беше на три етажа и имаше хубава градина, оградена със зид. И така семейството на Люсил се настани във всичките четиринайсет стаи, без кабинета (в него собствениците бяха натрупали някои вещи, които не се побираха в парижкия апартамент), чийто ключ Люсил бързо намери и в който редовно влизаше, за да си присвои повече или по-малко полезни харесали й неща.

Когато я видя за първи път, най-малкият син на семейство А., момче на двайсетина години, лудо се влюби в нея. Тогава Люсил беше на четиринайсет. Младежът разви чудовищна дейност, за да остане в контакт със семейство Поарие, измисляше всякакви претексти, за да посещава Жорж, предложи му да му помага в различни работи и скоро поиска ръката на Люсил по най-тържествен и сериозен начин. Жорж избухна в смях.

Всяко от децата, от най-големите до най-малките, си избра стая. Люсил, Жюстин, Виолет и родителите им се нанесоха на първия етаж, Мило, Жан-Марк и Лисбет — на втория, Бартелеми се приготви да царува поне няколко години на най-горния етаж. Люсил за първи път разполагаше със собствена територия, до която никой друг нямаше достъп. Тя въведе тук своето безредие, нахвърля дрехи и книги на купчина, в която само тя се ориентираше, и затвори вратата след себе си. Прекарваше часове в мечтания, легнала на леглото, изобретяваше бъдещето си, бъдеще, което си представяше преди всичко без всякакви задължения, без нищо, което да й пречи или да я ограничава. Когато си мислеше за бъдещето, Люсил не предвиждаше мъж, нито занаят. Никакъв принц, никакъв успех не населяваше мечтите й, единствено времето се простираше пред нея, време, с което да разполага на воля, съзерцателно време, което да я приюти.

Както и по-големите, Люсил бе продължила да ходи на училище в Париж. Но заради честите й отсъствия в края на годината я изключиха. Следващата година я записаха в „Бланш дьо Кастий“ — католическо училище във Версай, където не се учеше по-добре и постигна окаяни резултати, като не се смята френският. Непоклатима в мълчанието си, Люсил безучастно заемаше пространството и демонстративно показваше отегчението си. В погледа й имаше някакво нахалство, което повечето от учителите й не понасяха. Без да споменаваме думичките, които разменяше с приятелките си, за да се присмее на смешните труфила на учителките или за да предположи, че тази сестра поддържа с онази другата любовни отношения. До Лиан и Жорж бе изпратено първо предупреждение. Този път Жорж се държа строго с дъщеря си. Това щеше да е последният път. Лиан се бе уморила да ходи да се моли по училищата, а и имаше много работа с другите деца. Ако изгонеха Люсил от „Бланш дьо Кастий“, тя щеше да отиде в „Пижие“^[1]. И да стане секретарка, да, точно така, секретарка машинописка до края на живота си. Така както го представяше Жорж, не можеше да има по-нежелан занаят. Но Люсил не беше забравила надменната и грациозна Жилберт Паские.