Делфин дьо Виган
Силна е нощта (6)

Лиан, баба ми, беше забележителна разказвачка. Когато мисля за нея, освен че се сещам за легендарния й мъжки шпагат и за многобройните й спортни подвизи, я виждам седнала в кухнята си, облечена в неправдоподобната си домашно плетена пижама от червена вълна (до осемдесетата си годишнина Лиан носеше различни видове нощници собствено производство в ярки цветове, със или без качулка) и прилична на комично таласъмче или на домашно духче, което разказва за стотен път една и съща история с блестящи очи и напевен смях. Лиан обичаше да разказва. Например как на двайсет и две години развалила годежа си, след като майка й, й обяснила няколко дни преди съдбовната дата в какво щяла да се състои ролята й на бъдеща съпруга. Лиан, като много девойки на нейната възраст и от нейната среда, не знаела почти нищо за секса. Няколко месеца по-рано приела да се сгоди за младеж от добро семейство, който й се струвало да отговаря на представата й за добър съпруг. Лиан се радвала, че ще стане дама. Но от там до да легне до този мъж и да понася да й прави късно обяснените й от майка й неща, разликата била от земята до небето. След зрял размисъл — и дума не можело да става. Лиан обичаше да разказва за строгото буржоазно възпитание, което била получила, за забраната да говори на масата, за изискванията на баща й и как той, известен адвокат в град Жиан, в края на краищата приел тя да развали годежа си, въпреки че обядът бил вече поръчан и платен. Няколко месеца по-късно Лиан срещнала дядо ми на една танцова забава в Париж, където била отишла на гости на една от по-големите си сестри. Тогава Лиан била вече учителка по гимнастика в девическата гимназия, в която самата тя била учила. Жорж казал на Лиан, че е очарователна малка синя фея, въпреки че тя носела зелена рокля. Жорж не бил далтонист, просто умеел да изненадва жените. Този път мисълта да се озове гола в леглото с този мъж й се сторила не само възможна, но и желателна.

Жорж произлизал от семейство на индустриалци, разорени от един пристрастен към хазарта прадядо. След като дълго време работил в железниците, баща му станал журналист във вестник „Ла Кроа дю Нор“. През немската окупация вестникът спрял да излиза и семейството на Жорж преживяло тежки моменти. Макар и произходът му да бил далеч не толкова буржоазен, колкото този на Лиан, родителите на баба ми го приели и двамата се оженили през 1943 година. Лисбет се родила няколко месеца по-късно.

Нямам никакви съмнения, че баба и дядо са се обичали. Лиан се възхищаваше от Жорж за неговата интелигентност, за чувството му за хумор, за естествения му авторитет. Жорж обичаше Лиан за необичайната й жизненост, за музиката на смеха й, за непоправимото й простодушие. Двамата образуваха странна двойка — той, толкова интелектуален на вид, но изцяло ръководен от афектите си, тя, толкова емоционална на повърхността, но солидна като скала и дълбоко убедена, че е глупава.

В кухнята на къщата, където бяха живели от седемдесетте години до края на дните си, върху вътрешната страна на вратичките на един голям шкаф, дълго време използван като шубер, бяха изписани датите на раждането и евентуално на смъртта на всичките им наследници. Когато бях дете, тези дати бяха написани с тебешир върху черна дъска, после, когато пребоядисаха кухнята в жълто (датата на тази промяна не ми е известна), черната дъска изчезна и бе заместена от нещо като афиш, върху който въпросните дати бяха нанесени със син маркер.

Люсил, майка ми, беше третата в това семейство с девет деца. Сега, когато пиша тези редове, тя щеше да е на шейсет и три години. Когато започнах проучванията си, Лисбет ми изпрати по имейла сканираната снимка на вратите на шкафа, направена преди две години, когато изпразвали къщата. Разпечатах снимката в цвят и я залепих на първия лист на тетрадката с бележките, която е винаги с мен. Ето какво има на снимката на лявата вратичка, която се отнася само до първите две поколения.

ЖОРЖ 06.09.1917 — 2000

ЛИАН 07.12.1919

ЛИСБЕТ 19.07.1944

БАРТЕЛЕМИ 15.11.1945

ЛЮСИЛ 17.11.1946

АНТОНЕН 10.05.1948 — 1954

ЖАН-МАРК 07.07.1948 — 1963

МИЛО 08.08.1950 — 1978

ЖЮСТИН 18.03.1952

ВИОЛЕТ 06.11.1954

ТОМ 10.07.1962

Никой вече няма да може да попълни този списък. В него не фигурират датата на смъртта на Лиан (ноември 2007) и на Люсил (няколко седмици по-късно, на 25 януари 2008). Не фигурират и децата, които тепърва ще се родят. Със смъртта на баба ми настъпи краят на къщата в Пиермон, градче в областта Йон, където минава Бургундският канал, къщата, която беше владението на семейството й, после на нашето. Купи я кметството, което използва предимството, дадено му от закона, и днес сигурно е съборена, за да се продължи националният път. Съпротивата срещу този проект беше една от големите битки на Жорж, дядо ми, който неведнъж спасява къщата от събаряне.

Гледам снимката и странната й геометрия. Точно в средата, сякаш в центъра, е смъртта на тримата братя на майка ми — три последователни реда, по-дълги заради втората нанесена дата, дълги като неизчерпаемия им отзвук в сърцата на живите.

Последния път, когато бях у Виолет, най-малката сестра на Люсил, двете дълго ровихме в мазето и търсихме различни неща, които исках да видя. Виолет бе прибрала повечето документи от къщата в Пиермон, когато я изпразниха. В пликовете със стари снимки, събирани за всяко дете поотделно, намерихме снимка на Жан-Марк, която нито тя, нито аз бяхме виждали, направена малко след пристигането му в семейството. Жан-Марк гледа в обектива, ръцете му са слабички, коремът му изглежда надут като на зле хранените деца, главата му е обръсната. В погледа му се чете безпокойство. Дете, което се страхува. Мълчаливо гледахме снимката, впечатлени от безкрайната тъга, която се излъчваше от нея, после аз я прибрах при другите. Не разменихме нито дума.

Същия ден Виолет ми даде увеличено копие на друга снимка, направена през лятото на 55-а, тоест година след смъртта на Антонен и няколко месеца след пристигането на Жан-Марк. Цялото семейство се е настанило в едно пежо 202 кабриолет със свален гюрук, което по онова време беше на дядо ми и което бе спряно насред нещо като селски път с дървета покрай него. На преден план Лиан държи в прегръдките си Виолет, която трябва да е на осем или девет месеца, като и двете гледат във фотографа. Жорж е в профил, обърнал е глава към децата. Между двете седалки Бартелеми и Жан-Марк се притискат един до друг, а на заден план Мило, Жюстин, Лисбет и Люсил са седнали на облегалката на задната седалка и гледат в обектива. Всички се усмихват на лятната светлина не със замръзналата усмивка на фотографиите, за които човек позира, а с истинска, радостна усмивка. Косите на Жан-Марк са пораснали, бузите му са се изпълнили. Люсил се е облегнала на вратата, косите й са прибрани на конска опашка. Смее се. Сякаш против волята си децата са се струпали в дясната страна на снимката, до Мило има едно празно място.