Делфин дьо Виган
Силна е нощта (45)

Преди Люсил още веднъж да се върне към делира, трите изживяхме период на затишие, някаква странна пауза с привкус на покой.

Няколко месеца след излизането ми от болница Манон, която намираше живота си у Габриел за невъзможен, се нанесе у Люсил в средата на учебната година. Люсил като че ли бе по-добре, вкопчваше се в работата си, беше спряла да пие и проговаряше по мъничко.

Следващата година, за да не прекосява всеки ден цял Париж (Габриел се бе преместил в Ньой, където Манон учеше), сестра ми се записа в прогимназията в 15-и район.

Люсил танцуваше с Манон на музиката на „Рита Митсуко“^[1], взимаше уроци по английски заедно с Манон в парижкото кметство, коментираше с Манон глупавите сериали по телевизията.

С Манон Люсил придоби някаква лекота.

По това време делях апартамент с една приятелка, на две крачки от Люсил, и след няколко месеца отново тръгнах на училище. Постепенно се научавах да укротявам скоростта си, шемета си, да приемам твърде голямата си промокаемост, да опитомявам апетита си за живот.

Люсил се опитваше да представи и пред двете ни новото си лице, беше внимателна, грижовна, започна отново да готви, измисляше нови рецепти и всяка седмица ми оставяше закачен на прозореца си малък плик с любимите ми сладкиши.

На излизане от училище, когато отивах да пия чай, на импровизирана вечеря или на кино, минавах през улица „Антрепреньор“, където гостувах на майка ми и сестра ми, чиято връзка постепенно се изграждаше и придобиваше видима форма. Разказвахме си коя как живее, разказът на Люсил винаги беше по-кратък от нашия, по-предпазлив. В неделя ходехме на кино в „Богренел“ или в „Кинопанорама“, през лятото се възползвахме от първите слънчеви лъчи, излегнати на моравата в градинката „Сен Ламбер“ или седнали на пейка в парка „Жорж Брасенс“. И лете, и зиме се разхождахме с часове.

Люсил винаги е обичала да се разхожда из Париж, да изследва нови квартали, да спира, за да изпие един плодов сок или чаша топъл шоколад, отново да тръгва, отново да се разхожда, да се отдава на физическата умора и да се опива от нея. Ходенето е несъмнено дейността, която с Манон, заедно или поотделно, най-много сме споделяли с Люсил.

Беше по-лек период, през който обаче в някой дъждовен ден лицето на Люсил внезапно угасваше и се затваряше, а обезсърчението като че ли я убиваше. Друг път Люсил изведнъж излизаше от своята сдържаност и изразяваше гнева си, защото се чувстваше отхвърлена и нехаресвана. Знаехме до каква степен животът на Люсил бе въпрос на дозировка, до каква степен всичко това бе крехко, нестабилно. Но Люсил все пак беше там, по свой начин — скъпоценно и ненатрапчиво присъствие. Беше време на затишие, което ни позволи да възстановим силите си.

Докато за пореден път, застигната от прибоя на своята мъка и от чувството си за вина, Люсил помете наченките на задаващо се бъдеще, признаците на възможно прераждане.